Джон Конъли
Песен на сенките (52)

52

Когато Паркър се събуди, Рейчъл я нямаше. Имаше смътен спомен, как тя става да си върви през нощта, но му приличаше на сън, също както и присъствието на спящото й тяло до неговото. Изкъпа се и се преоблече — в пътната си чанта носеше тъкмо толкова дрехи, колкото да изглежда прилично още един ден. Останалата част от гардероба му беше поделена между Скарбъроу и Бореас. Времето му като жител на онзи северен град изтичаше, но беше решил да се върне поне за още няколко дни. Имаше недовършена работа.

Слезе долу на закуска и завари госпожа Улф да изпраща лоши вибрации в негова посока, макар че поне прояви приличието да включи и Рейчъл в обсега на гневния си неодобрителен поглед. Помисли си, че сигурно е чула как Рейчъл се връща в стаята си в пристройката посред нощ. Поне Франк го нямаше в къщата. Ако той беше заподозрян, че дъщеря му е преспала с бившия си под неговия покрив, щеше да тръгне да си търси пушката.

Рейчъл му даде кафе и кравайче, но отказа да срещне погледа му от страх да не потвърди подозренията на майка си. Това накара Паркър отново да се почувства като тийнейджър, и то по нелош начин. Сам беше отишла направо на училище от дома на приятелката си, но днес беше полуден, така че той изчака да се прибере. Анхел и Луис се появиха малко по-късно. След това, тъй като не искаха допълнително да злоупотребяват с търпението на госпожа Улф, тримата си взеха довиждане. Преди Паркър да си тръгне, Сам го прегърна и каза:

— Тате, трябваше да използваш патерицата, която са ти дали.

Той се съгласи, че да, трябваше, но сега се чувства по-добре и може би в края на краищата няма да има нужда от нея.

Рейчъл го целуна по бузата, а обичта, въплътена в този жест, го изпълни с нежна тъга. Изминалата нощ вече беше изгубена за тях — тя бе само едно краткотрайно обричане, незначително проникновение и нищо повече, но понякога тези моменти са всичко, което ни се полага, и те са достатъчни, за да ни вдъхнат сила и надежда, че някъде по пътя може да ни бъде дарен още един от тях.

Анхел и Луис доловиха настроението му и не го заядоха на тръгване, нямаше многозначителни въпроси за това как е прекарал нощта. Слънцето грееше, а по радиото вървеше класическо произведение, което Паркър имаше чувството, че разпознава, но не успя да назове. Не попита за заглавието. Просто слушаше и оставяше вълните да го заливат.

И чак тогава осъзна, че не беше казвал на Сам за патерицата. Тя си беше останала в багажника на колата, където тя нямаше как да я види. Не спомена нищо на Анхел и Луис, а просто добави и това към тревогите за дъщеря си.

— И сега какво? — обади се Луис, след като бяха карали в мълчание близо час.

— Искам да ме откарате обратно в Бореас — каза Паркър. — Ще съм ви благодарен, ако ми помогнете да си събера багажа. Няма да отнеме много време — най-много два часа.

— А после?

Беше прочел за вчерашната пресконференция в уебсайта на „Портланд прес Херълд“, след което се бе обадил на Гордън Уолш преди да слезе за закуска. Вече беше наясно колко бавно напредва разследването на убийството на Рут Уинтър. Щайгър представляваше един от проблемите — професионален убиец означаваше прекъсната връзка между мотива и действието. Тя можеше да бъде преодоляна единствено ако принудиш убиеца да издаде кой го е наел — което не беше опция в случая с покойния Ърл Щайгър. Но както изтъкна Луис, трябваше да се признае също, че тъй като Щайгър вероятно беше нает от трета страна — в случая Камбиън, — сигурно дори не бе имал представа кой е изначалният поръчител на убийството. Ако успееха да стигнат до Камбиън и да го накарат да говори, може би щяха да научат нещо полезно, но той се беше покрил. В такъв случай единственото решение беше да тръгнат отзад напред.

— Ще разбера кой е поръчал убийството на Рут Уинтър — каза Паркър.

Анхел му хвърли поглед в огледалото за задно виждане. В гласа на детектива не се долавяше съмнение и въпреки че се взираше навън през прозореца, очите му не виждаха нищо от преминаващото пред тях.

Анхел и Луис бяха поговорили за Паркър миналата нощ. Да, помисли си Анхел, Луис беше прав — той беше различен. В него се долавяше някаква увереност, която преди липсваше. Трябваше да е мъртъв, ала въпреки това бе по-жив и по-опасен от всякога.

Господ да е на помощ на всеки, който тръгне срещу него в този момент. Господ да е на помощ на всички им.