Джон Конъли
Песен на сенките (50)

50

Рейчъл и Сам живееха в преустроени конюшни, в съседство с къщата на родителите на Рейчъл, макар че сега с основната сграда ги свързваше дървено-стъклена оранжерия, обзаведена с тапицирани дивани и столове. Бащата на Рейчъл, Франк, наскоро се беше пенсионирал, но продължаваше да работи като бизнес консултант на свободна практика в област, към която Паркър нямаше никакъв интерес, дори бащата на Рейчъл изобщо да си беше направил труда някога да му я разясни. Паркър никога не се беше разбирал добре с Франк Улф. Още от самото начало той се отнасяше с подозрение към детектива и всичко, което последва, само беше затвърдило убеждението му, че Паркър е неподходящ за дъщеря му почти във всяко отношение. Беше направил малка отстъпка само заради Сам, която двамата със съпругата му обичаха безумно, макар Паркър да беше сигурен, че Франк някак бе изключил от ума си факта, че внучка му носи какъвто и да е генетичен материал от бившия любовник на дъщеря му.

За щастие бащата на Рейчъл го нямаше, когато Паркър, ескортиран от Анхел и Луис, пристигна в къщата. Предишната сутрин Франк беше заминал за среща в Сиатъл и щеше да се върне чак през уикенда. Това беше голям късмет за всички замесени, тъй като каквито и съмнения да таеше той спрямо Паркър, те бяха многократно умножени по отношение на Анхел и Луис. Ако зависеше от него, двамата мъже нямаше да бъдат допуснати в щата, камо ли в неговия имот.

На алеята пред къщата бяха паркирани бял мерцедес CLS купе и наскоро закупената от Рейчъл тойота „Приус“.

— Бяло купе — каза Анхел. — Ей я нагледно колата на един задник.

При тези думи се появи и самият задник. Приятелят на Рейчъл, Джеф, беше около десет години по-възрастен от нея и вярваше, че ако си струва да притежаваш богатство, то си струва и да го демонстрираш. Той имаше ослепително бели зъби и преждевременно побеляла коса. Ако светлините в някоя мина угаснеха, можеха да изпратят Джеф да предводи всички до безопасно място, използвайки само усмивката си. Паркър се познаваше достатъчно добре, за да осъзнава, че все още е силно влюбен в Рейчъл, така че дори самият Исус Христос да беше слязъл от небето да излиза с нея, той пак нямаше да го одобри като подходящ кандидат. Въпреки това коремът му се свиваше само при мисълта за каквато и да било интимност между Джеф и Рейчъл — била тя физическа, или емоционална. Паркър се стараеше да се държи учтиво с Джеф заради всички останали, но усилието напрягаше дипломатическите му мускули до краен предел. Колкото до Анхел и Луис, те даваха да се разбере — в редките случаи, когато бяха принудени да прекарат малко време в компанията на Джеф, — че ако имаше как да им се размине да го застрелят и да изхвърлят трупа му в някое тресавище, щяха да го сторят.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — попита Луис.

— Не изглежда доволен — каза Анхел. — Което пък радва мен.

Беше прав. Джеф беше почервенял от гняв, което личеше дори изпод целогодишния му тен. Беше облечен с жълт пуловер с V-образна яка върху розова риза и сини панталони, а в лявата си ръка носеше тъмносин блейзър.

— Прилича на бащата на младоженеца на гей сватба — каза Анхел.

Джеф се спря, щом Паркър излезе от колата. Налагаше се да мине покрай него, за да стигне до колата си, но изглежда, не му се искаше, сякаш се надяваше вместо това детективът да се изпари във въздуха, оставяйки след себе си само лоши спомени.

— Джеф — каза Паркър вместо поздрав.

Джеф съумя да си докара усмивка като на чудовището на Франкенщайн, изцяло съставена от други, несвързани емоции. Тя се задържа само за миг, преди да се разпадне и да умре.

— Чух, че ще идваш — каза Джеф.

— Нямаше нужда лично да ме посрещаш.

Джеф вдигна показалеца на дясната си ръка и посочи къщата. Ключовете на колата му увиснаха от пестницата му, отразявайки утринното слънце.

— Те заслужават повече — каза той. — Това дете заслужава повече.

— Повече от какво?

— Знаеш.

Очите му се отместиха от Паркър към Анхел и Луис, които бяха останали в колата. Анхел му помаха, усмихна се и безмълвно оформи с устни „шибаняк“.

— И водиш тези хора тук, тези…

— Внимавай — предупреди го Паркър. — Те се обиждат лесно.

Преди Джеф да е успял да каже още нещо, Рейчъл се показа на вратата. Беше скръстила ръце пред гърдите си. Явно беше плакала.

— Джеф — каза тя. — Просто си тръгни. Моля те.

На Паркър почти му дожаля за Джеф, но чувството отмина бързо. Каквото и да се беше случило, преди те да пристигнат, беше сериозно и вероятно окончателно. Сега Джеф трябваше да преживее допълнителното унижение да се оттегли пред погледа на тримата мъже на този свят, които най-малко би искал да вижда в този момент.

Той профуча покрай Паркър, качи се в лъскавата си нова кола и потегли. Паркър го проследи с поглед. Когато отново погледна към къщата, Рейчъл вече не беше на вратата.

— Дайте ни една минутка? — помоли Анхел и Луис.

— Разбира се — отвърна Луис.

— Твърде рано ли е да започнем да празнуваме? — попита Анхел.

Паркър му хвърли поглед, който намекваше, че засега е най-добре да пази подобни шеги за себе си.

— Добре — каза Анхел. — Ще си празнуваме вътрешно.

Паркър почука на вратата и повика Рейчъл. Не би влязъл в чужда къща без позволение, дори в тази. Тя му извика от кухнята, където я завари приведена над мивката със сведена глава и тресящи се рамене. Приближи се и застана зад нея, но не я докосна. Знаеше, че би било грешка.

— Мога ли да направя нещо? — попита я.

— Освен всичко, което вече направи? Можеш да ме застреляш. Какво ще кажеш за това?

— Не си нося пистолета.

Тя се изсмя, ала после заплака още по-силно.

— Защо не излезеш навън и не вземеш един назаем? В колата им сигурно има цял арсенал.

— Не мисля, че ще ме оставят да те застрелям. Прекалено много те харесват. Но ако искаш да гръмнат някой друг, не се съмнявам, че ще се отзоват с радост.

— Ще застрелят ли теб, ако ги помоля?

— Може би. Ще ми кажеш ли защо е всичко това?

Рейчъл избърса нос в опакото на ръката си, погнуси се от стореното и посегна за къс кухненска хартия.

— Имаш ли представа колко съм ти ядосана?

— Предполагах. Видях го, изписано на лицето ти в болницата.

— Можеше да я убият, Чарли! Онзи мъж на плажа, тя е видяла как умира. Видяла е как е застрелял полицайката. А ако онази дюна не беше пропаднала, той сигурно щеше да убие и теб, и нея.

— Знам.

Тя го удари по ръката.

— Какво си мислеше, да я поставиш в такъв риск — а и себе си?

— Аз…

— Ти какво? Не можеше да стоиш настрана? Не можеше да позволиш някой да бъде наранен? Господи, знам това. Но Сам беше там. Тя беше твой приоритет. Тя беше тази, за която трябваше да помислиш най-напред.

Нямаше смисъл да обяснява на Рейчъл, че беше наредил на Сам да стои в къщата. Той трябваше да предположи, че тя няма да се подчини. Вече познаваше характера й достатъчно добре. В края на краищата толкова много приличаше на неговия собствен.

— Права си — каза единствено.

Тя престана да плаче, макар че продължаваше да хлипа.

— Аз мога да ти кажа тези неща — продължи тя, — но Джеф не може — нито на мен, нито на теб и определено не на Сам. Ако някой ще те влачи по нагорещени въглени, то това ще съм аз.

— Оценявам го. Донякъде.

Тя отново си издуха носа, след което изпусна една бавна и продължителна въздишка.

— Давай — каза му. — Знам, че искаш да попиташ.

— Какво да попитам? — отвърна той с цялата невинност, която смогна да извика у себе си.

— Задник. Дали между мен и Джеф всичко е свършено.

— Всичко свършено ли е между теб и Джеф?

— Така мисля. Не се съмнявам, че ще се зарадваш.

— Мамка му. А аз тъкмо започвах да го харесвам.

Тя пак го тупна по ръката.

— Мразя те. Ти ми съсипа живота.

— Да, съжалявам за което. Искаш ли малко кафе?

— Чай. Вече може да кажеш и на другите двама идиоти да влязат, ако искаш. Но ако ги хвана да злорадстват, ще им навра усмивките в гърлата.

— Ще се погрижа да им го предам. Къде е Сам?

— Майка ми я заведе да купят малко сладкиши, когато Джеф пристигна и обстановката започна да се нажежава. Ще й кажа, че вече може да се прибират.

Паркър сложи вода за чай на котлона, сипа кафе на зърна в шикозната кафемашина и излезе да каже на Анхел и Луис, че теренът вече е чист.

— Значи двамата са скъсали? — попита Анхел.

— Така изглежда.

— Тъкмо започвах да го харесвам.

— И аз това казах.

— Разрешено ли ни е да злорадстваме?

— Може да пробваш, но тя спомена нещо от сорта, че ще завре усмивките в гърлата ви.

— Да го приема за „не“, така ли?

— Аз така бих го приел.

Сребрист джип волво сви при портата и влезе в алеята. Паркър видя майката на Рейчъл, Джоан, зад волана, а голдън ретрийвъра Уолтър — някога принадлежал на двама им с Рейчъл, но сега типично върмонтско куче — на седалката до нея. После, щом колата се приближи, на задната седалка той мярна Сам, опасана с колан. Както винаги, сърцето му подскочи, щом я зърна, но не така високо, като преди. Не изгаряше от нетърпение да говори с нея за случилото се в залива Грийн Херън.