Джон Конъли
Песен на сенките (37)

37

Паркър не беше пробвал да тича от много месеци насам, от времето преди стрелбата, и усилието извика вълни от болка по целия му гръб и през корема. Даваше си сметка, че на карта са заложени животи, и се постара да поддържа добро темпо, но тялото му отказваше да се подчини. Стори му се, че усеща как се отварят стари рани, как съединителната тъкан на онези части от вътрешните му органи, които бяха разкъсани и съшити наново, се раздира. Вкуси кръв в устата си. Част от нея изпръска мобилния му телефон, когато се обади на полицията. Въпреки всичко продължи да се препъва нататък.

Като стигна, вратата на къщата на Уинтър беше широко отворена. Влезе вътре с оръжие в ръка, но го държеше близо до тялото си. Зрението му беше замъглено и се потеше обилно. Първо провери стаите на долния етаж и когато се увери, че са чисти, поде нагоре по стълбите. Изкачването му причини още болка и всеки път щом вдигнеше крак, цялото му същество изпадаше в шок. Качи се на горния етаж и видя Аманда Уинтър да лежи до една от стените, но не отиде при нея веднага. Вместо това огледа стаята зад гърба си, която се оказа нейната стая, и тя беше празна. Чак тогава тръгна към момичето. Провери пулса му и дори в тъмното забеляза синините, които вече избиваха по кожата. Освен това долови миризма на белина, която се пренесе върху собствената му ръка, щом докосна детето.

А после, зад Аманда, съзря майка й и разбра, че за нея не може да направи нищо. Нищо, освен това да се увери, че дъщеря й ще запази живота си. Въпреки всичко отдели време да огледа стаята на Рут — откъдето внимателно вдигна чаша с вода от нощното шкафче и я използва да разтвори белината по пръстите на дъщеря й, — а след нея банята и празната стая. През дръпнатите пердета в последната видя фигура, която наблюдаваше къщата от дюните. Беше силует на мъж, очертан на фона на бледата лунна светлина като петно върху Всемира, палтото му се вееше зад него, подето от вятъра, и Паркър разбра, че той го призовава, предизвиква го да дойде, да потърси възмездие за мъртвата жена и така да навлече собствената си гибел.

И всичкият гняв, насъбрал се в Паркър, всички страдания, които беше преживял, намериха излаз в тази покана. Остана сляп за момичето в безсъзнание, сляп за тялото на майка й, сляп за вероятността да се стигне до собствената му смърт. Искаше само да се хвърли безразсъдно напред, да причини болка другиму, сякаш така щеше да се отърве от част от своята, да я види как се просмуква като масло в мъртвия пясък; и в това си желание той неволно се обвърза с мъжа на плажа. В далечината се чуваха сирени, но докато стигнат до слуха му, той вече беше навън, плясъкът на вълните биеше в синхрон с кръвта в главата му, луната, студена и голяма, осветяваше в сребристо плажната ивица и образуваше огромен ореол зад онзи, който го очакваше, онзи, който му предлагаше кървав отдих. Дори когато мъжът се оттегли по-навътре в дюните и изчезна, примамвайки го по-нататък, в ушите на Паркър прозвуча предупреждение — не че ще бъде наранен или че ще му бъде причинена още по-голяма болка, нито пък за смърт или за умиране, а за загубата на същността му, за всички промени, които страданията му бяха породили у него, които можеха да се изкривят и застопорят така, както го правеха клоните на мъртво дърво. Правеше го не от чувство за справедливост, нито дори заради нуждата да сложи край на голямо зло, а от желание да унищожава, да изгаря.

Заклатушка се по първата дюна, мекият пясък се движеше изпод краката му и поглъщаше обувките му, а пистолетът оживя в ръката му, като същество, което настоява да бъде нахранено, куршумът беше като връхче на език, притаено в очакване да се изстреля от гърлото на цевта. Отново се превърна в мъжа, който преди години се взираше в обезобразените тела на съпругата и дъщеря си, който изостави човечността си в своята непоколебимост да намери този, който му ги беше отнел. Съпричастността и състраданието му се изплъзваха така неотклонно, както белите зрънца пясък, през които напредваше, които се изсулваха зад гърба му със съскане, напомнящо змия. Той бе убиецът, отмъстителят. Той беше черният ангел, истинният ангел, свързан чрез кръв и ярост с онези, избили първородните в Египет, затова изключи ума си за детския глас, който викаше:

не, не

и за всичко, което неизменно предстоеше да се случи.

 

 

Паркър стигна билото на дюната, но не намери и следа от човека, когото търсеше. Въздъхна изтощено и устата му избълва фина мъгла от кръв. Сирените завиха по-силно. Погледна на юг и видя светлините на приближаващите брега автомобили на службите за спешна помощ.

Внезапно долови движение. Отреагира, но твърде бавно. Ударът беше силен и добре насочен. Ранената му лява страна избухна и за миг той ослепя, луната и звездите бяха заменени от червено було, което се спусна върху му със силата на вълна, която го захвърли на земята и го блъсна с цялата си мощ. Щом зрението му се върна, той някак успя да изпълзи на колене, но пистолетът му беше изчезнал. Болката, която изпитваше по-рано, беше само далечен спомен, нейната незначителност пределно ясна сега пред нараняванията, нанесени върху вътрешните му органи, върху раните, които все още се лекуваха, но вече никога нямаше да оздравеят, тъй като смъртта щеше да им отнеме тази възможност.

Пред него стоеше мъжът, отнел живота на Рут Уинтър, и прицелваше десния си крак за ритник. Паркър някак успя да го парира с ръка и да се защити от удара, който щеше да разкъса вътрешностите му, но ръката му изтръпна от шока, а мъжът вече се готвеше да нападне отново.

Паркър зачака втория ритник, торсът му леко се олюляваше, червеното було се разпокъсваше, виждаше смътно звездите, замръзнали насред своя полет през нощното небе.

Мъжът свали крака си. Паркър се насили да се фокусира и макар лицето на мъчителя му да остана разкривено, той съзря дълбоката му низост и подуши отровата, която се излъчваше от порите му. Отвъд се простираше морето, а после морето се превърна в езеро и той осъзна, че ще се върне там, където първата му дъщеря вече го очакваше. Ще дойде кола и от нея ще се подаде женска ръка, а той ще заеме полагащото му се място за Дългото пътуване.

Погледът му отново се обърна на юг. Светлините на колите вече бяха по-близо, но човекът, който стоеше над него, не изглеждаше обезпокоен от приближаването им. Паркър успя да проговори.

— Кой си ти?

— Има ли значение?

— Искам да знам.

— Тук и сега, аз съм Щайгър. Утре ще бъда някой друг. Това удовлетворява ли те?

— Да.

— А аз знам кой си ти.

Щайгър измъкна дясната ръка от джоба си. Държеше пистолет.

— Виж се — каза той. — Потрошен мъж, счупена вещ. Поисках пари да те убия, но никой не искаше да ги даде. Сега разбирам защо. Ти не си ценен. Ти си едно нищо и следователно животът ти не струва нищо. Но аз и без това ще те убия — от съжаление. Ще го направя бързо, ако ми кажеш какво ти е споделила жената. Ако ли не, ще те прострелям в корема и ще те оставя да изкървиш в лайна и болка. Кое избираш?

— Нищо. Не ми е казала нищо.

— Коремът значи. Сбогом, господин Паркър.

Той вдигна пистолета. Паркър не извърна поглед. Нямаше значение.

Чу изстрела и инстинктивно затвори очи, но не усети съприкосновение. Вместо това иззад него се чу вик на болка и изненада. Гласът беше женски. Въпреки болката, той извъртя главата си достатъчно, че да погледне.

Кори Блум стоеше насред туфа трева, подпряла ръка на катурнат стълб от ограда, от който се виеше телена жица, чийто край се губеше под земята. Носеше син анорак и бял суитчър отдолу. Насред това бяло върху гърдите й започна да се разпростира червен облак. За миг тя се взря право в очите на Паркър, после се свлече назад и се изгуби от поглед.

Земята потрепери, сякаш заровен дълбоко под пясъците звяр е бил обезпокоен в съня си. Щайгър зяпна. Сведе поглед към краката си в момента, в който дюната започна да пропада, а в следващия миг нея вече я нямаше, заедно с него. Ръбът на свлачището достигна на сантиметри от мястото, където коленичеше Паркър. Той погледна надолу, но не видя и следа от Щайгър, само едно бяло възвишение. Песъчинките се стичаха надолу по склона като ручейчета, но стигнеха ли плажа, замръзваха на място, необезпокоявани от предсмъртната борба на човека, който се задушаваше под тях.

Последното нещо, което Паркър видя, преди да изгуби съзнание, беше дребна фигура, застанала до все още оформящия се гроб на Щайгър.

— Сам — каза той, но тя нито го чу, нито го погледна. Очите й бяха неотклонно приковани в погребалната могила пред нея, а погледът й беше безжалостен като на древна богиня.