Джон Конъли
Песен на сенките (13)

13

Анхел и Луис бяха седнали до прозореца в бирарията на Грити на улица „Фор“ в Портланд, пред тях стояха две халби ейл, а отвъд се простираше светът. Гледаха как някакъв мъж се разправя с една жена на улицата отвън. И двамата бяха някъде към тридесетте, но с много голям навъртян километраж. Мъжът носеше маратонки, но в дясната си ръка държеше един бежов ботуш „Тимбърленд“. Размахваше го пред лицето на жената до мига, в който тя, след като й писна на сантиметри от носа й да се развява ботуш, го изтръгна от ръката му и започна да го бъхти с него по главата, крещейки нещо в синхрон с ударите.

— Знаеш ли — каза Анхел, — в тоя град има много сбъркани хора.

Луис нямаше как да не се съгласи. Определено говореше много, че можеш да заминеш на север от Ню Йорк — място, да си го кажем направо, далеч нелишено от сбъркани хора, — и да откриеш, че — ами, да, като отчетем мащаба и населението, Портланд в Мейн отстоява завидни позиции в залозите за сбърканост.

— Да не говорим, че има някои страшно сбъркани татуировки в този град — каза Анхел. — Видя ли крака на жената? Изглеждаше така, все едно е обгорял.

— Мисля, че е лице — каза Луис.

— Чие лице?

— Може да е на всеки. Може да е моето, а аз няма и да разбера.

Луис се замисли по въпроса и реши, че това е не толкова отражение на работата на татуистите в Портланд, колкото на типа хора, които ходят при тях, вероятно с надеждата да се направи нещо за сбърканите им татуировки.

Двойката си продължи по пътя, или по-право казано, мъжът си продължи забързано по пътя, а жената хукна по петите му, без да спира да крещи и да го налага с ботуша.

— Много сбъркани хора — повтори Анхел.

— Ама колоритни.

— Има си своя чар.

Бяха наели апартамент в източната част на Портланд, отново с цел да са близо до Чарли Паркър. Когато го направиха първия път, той уж умираше в болничното си легло. Сега се възстановяваше в Бореас. Обмисляха да намерят някое местенце по-близо до къщата му, може би дори в самия Бореас, но той им даде да разберат, че не иска да кръжат около него като двойка побъркани флорънс-найтингейловци. Нямаше нищо против да го посещават, но дори тогава не беше готов да ги допусне под собствения си покрив. Двама по-дребнави мъже биха се обидили, но Анхел и Луис познаваха болката и страданието, както и различните начини на хората да се справят с тях. Каквото и да преживяваше Паркър, докато се мъчеше да оздравее, явно не искаше други да му стават свидетели. Той щеше да се изправи смело пред света, но щеше да го направи както и когато сам решеше.

И така, Анхел и Луис се застояваха все повече и повече в Портланд, а Манхатън им липсваше по-малко, отколкото всеки от тях би признал пред другия. Портланд беше любопитен и пъстър. Е, добре, опитът на Американската асоциация за планиране да категоризира улица „Конгрес“ като една от десетте най-велики улици в страната им бе отнело известно време за асимилиране. Заключиха още, че в Портланд хотелите никнат като гъби, без много-много да се мисли кой ще им пълни стаите, когато настъпи зимата; виждаха как дори повечето местни не искат да остават тук, дойдат ли декември и януари. Всеки път, щом повдигнеха въпроса, се намираше кой да спомене „круизен лайнер“, въпреки че всеки подобен кораб, който се надяваше да акостира в Портланд по средата на зимата, трябваше първо да си наеме ледоразбивач — а по последна информация целият смисъл на круизните лайнери се изразяваше в това да спиш на лодката. Не беше като да те стовари на сушата подобно някой Робинзон Крузо, а после да отплава, и целият екипаж да си скъсва гъза от смях, докато сигнализираш за помощ от пристанището. Също така Портланд беше дом на няколко ресторанта, които биха накарали дори нюйоркчанина да разтръска сметката си в края на вечерта, да не би случайно от нея да изпадне някоя нула.

Ала всички тези неща просто ги развеселяваха, нищо повече. И двамата разбираха, че съдбите им са обвързани не с това място, а с детектива, с когото ги свързваше лоялност, привързаност, както и прошепнатата, но неизказана на глас — със сигурност не и един пред друг — неминуемост на собствената им смърт.

Бяха ходили да огледат къщата на Паркър в Скарбъроу, бяха подсигурили вратите, обновили алармената система и уредили по-ценните му вещи да бъдат прибрани за съхранение на сигурно място. Компютрите и папките му бяха внимателно сортирани в кашони от хората на Луис, а после отнесени в склад в Куинс и заключени под името „Немезида Инкорпорейтид“. Луис имаше възможно най-голямо доверие в сигурността на този склад, тъй като беше негов собственик (при все че който и да било адвокат би се затруднил да го докаже) и съхраняваше повечето от собствените си оръжия там (в този случай отново въпросът за собствеността оставаше, меко казано, мъгляв).

Все още не бяха повдигали темата пред Паркър, но се съмняваха, че ще се върне в къщата, която се издигаше над скарбъроуските мочурища. Според тях щеше да му е трудно да започне наново живота си в дом, в който никога вече не ще се почувства сигурен. Защитата на Паркър беше пробита не само физически, но и психически. Никога не би повярвал, както преди, в способността на дома си да устои на проникване, а може би дори в собствената си способност да се защити — или поне така си мислеха те.

От практична гледна точка къщата се беше появила в множество новинарски репортажи и вестникарски статии. Адресът и местоположението вече бяха известни на мнозина. Анхел и Луис изобщо не се самозалъгваха, че враговете на детектива не са можели да го открият и преди, стига да са имали желанието да предприемат действия срещу него.

Дори фактът, че някои от тях в крайна сметка бяха успели да го ранят толкова лошо, не беше съвсем изненадващ за тях. Не, важното беше, че местоположението на дома му вече беше публично достояние. Новинарските репортажи го посочваха чрез „Гугъл Карти“. Какъв покой щеше да намери, ако се върнеше там, дори някак да успееше да превъзмогне психологическите и емоционалните трудности на живота в къща, в която едва не бе срещнал смъртта си — в която всъщност технически беше умрял, преди да го реанимират първия от трите поредни пъти.

Освен това стоеше въпросът за това какъв точно човек щеше бъде. Имаше увреден нерв на лявата ръка. Единият му бъбрек беше изваден. Бяха изровили толкова много сачми от черепа и гърба му, че хирурзите бяха напълнили две стъклени чинийки петри. Понякога, докато говореше, забравяше някое име или назоваваше погрешно някой предмет. Веднъж, в едно кафене в Бореас, бе помолил Анхел да му подаде „звънче“.

— Звънче ли? — беше попитал Анхел.

— Да, звънче. Малко звънче. Да си сипя в кафето.

И колкото повече се объркваше Анхел, толкова повече се разстройваше Паркър, докато накрая не се изправи, мина зад Анхел и си взе кутийка обезмаслено мляко.

— Виждаш ли? Звънче!

После, секунди по-късно, докато четеше етикета отстрани на кутията, явно осъзна какво е сторил и започна да се извинява, но гласът му изневери, а единственото, което те можеха да сторят, бе да гледат как се опитва да потисне сълзите от гняв и срам.

Дали това беше краят им, запита се Анхел. Това ли беше финалният, лишен от достойнство завършек, великото фиаско? Един прекършен Паркър, който живее от това, което е успял да изкара, като е продал къщата и прилежащата й земя и се е преместил в малка квартира някъде си, подпомогнат — при нужда и само ако може да се случи дискретно — от приятелите си? Дейв Евънс, разбира се, щеше да му даде работа като барман в „Голямата изгубена мечка“, но какво ако, както бъркаше думите — ако не и понятията — за „мляко“ и „звънче“, се окажеше неспособен да функционира?

А имаше и моменти, когато на Анхел и Луис им беше трудно дори да си представят Паркър да прави онова, което правеше някога: да преследва най-лошите сред хората. Те вярваха в силата му, в познанията му, в способността му да проумява ситуации, които им изглеждаха като нищо повече от дим и сенки. Как можеха да застанат до него, ако не можеха да разчитат, че ще им пази гърба, че ще им се притече на помощ, ако изпаднат в беда?

Но в други моменти Анхел поглеждаше Паркър и виждаше в очите му да горят пламъците на непоколебимостта — и в същия миг се убеждаваше, че не всичко е изгубено.

— Какво ще правим с него? — запита Анхел, когато навън започна да ръми. Луис нямаше нужда да пита кого има предвид.

— Ще почакаме и ще видим — отговори.