Джон Конъли
Вълкът през зимата (8)

8

Земята бе твърда. Не че това трябваше да го изненадва: Хари бе живял достатъчно дълго в окръг Пенобскът, за да храни илюзии за зимата. От друга страна, никога не му се беше налагало да копае гроб, през нито един от сезоните, а това беше като да разбиваш скала. В началото Морланд го остави да се оправя сам. Седеше си в колата, оставил вратата отворена, надул отоплението докрай, и пушеше цигара след цигара, като гасеше внимателно всяка една в пепелника. Но след известно време стана ясно, че ако трябва да изкопае гроба сам, Хари може да блъска земята до лятото, затова отвори багажника и извади оттам кирка. От мястото, на което стоеше, Хари зърна нещо, увито в прозрачен найлон, но не го гледа дълго. Реши, че до края на нощта ще види много повече неща, отколкото би искал.

Морланд разкопаваше земята с кирката, а Хари изтребваше пръстта с лопатата. Работеха, без да говорят. Нямаха излишна енергия. Въпреки студа Хари чувстваше как ризата му прогизва от пот. Свали палтото и понечи да го закачи на нисък клон, но Морланд му каза да го остави в колата. Хари си мислеше, че го съветва така, защото в колата палтото му ще запази своята топлина, докато Морланд не му даде да разбере, че в момента неговото здраве му е последната грижа.

— Ако имаме късмет, тя ще остане тук, долу, и никога няма да бъде намерена — каза той. — Но не се знае. Готви се за най-лошото и няма да бъдеш разочарован. Виждал съм как заради нишка, която се е закачила за някой клон, криминалистите са вкарвали човек зад решетките до живот. Ние няма да поемаме никакви рискове.

Морланд не се опасяваше, че ще оставят следи по земята. Тя бе прекалено твърда, за да има такава опасност. Нито пък се тревожеше да не ги видят. Наоколо не живееше никой и всеки, който би могъл да мине оттук, по всяка вероятност щеше да е жител на Проспъръс и да има достатъчно мозък в главата, за да не си пъха носа в делата на началник Морланд. Така или иначе, новината за онова, което се бе случило с момичето, навярно вече беше предадена на хората, които трябваше да знаят. Тази нощ пътищата около Проспъръс щяха да бъдат спокойни.

Продължиха да копаят. Когато стигнаха докъм метър дълбочина, и двамата бяха твърде уморени, за да продължат. Началникът на полицията бе едър и силен мъж, но и Хари Диксън не беше от хилавите: през миналата година беше заякнал, защото вече му се налагаше да участва активно в работата по строежите, което не бе му се случвало от десетилетия. Това бе едно от добрите неща, произлезли от връхлетелите го финансови неприятности. Толкова време бе надзиравал, беше се разпореждал и занимавал с бумащини, че почти бе забравил удоволствието от истинското строителство и удовлетворението, което идваше с него — с него и с мазолите.

Морланд отиде до колата и взе от задната седалка термос с кафе. Наля чаша за Хари, а той самият надигна термоса. И двамата впериха погледи в луната.

— Това за вълка одеве беше шега, нали? — попита Морланд.

Хари се чудеше дали не бе се излъгал. По едно време имаше вълци в цял Мейн — и сиви, и източни, и червени. До 1903 година щатът даваше парични възнаграждения за всеки убит вълк. Доколкото можеше да си спомни, последното известно отстрелване на вълк в щата беше през 1996 година. Чел бе за това във вестниците. Човекът го бе убил, мислейки го за голям койот, но животното тежало над четиресет килограма, два пъти повече от средно голям койот, и имало характерните цветове на вълк, или вълчи мелез. Доколкото му беше известно, оттогава насетне нямаше нищо: твърдения и слухове за забелязвани екземпляри може би, но не и доказателства.

— Беше едро животно и имаше глава като на куче, само това мога да кажа със сигурност.

Морланд понечи да запали нова цигара, но установи, че пакетът е празен. Смачка го и го прибра грижливо в джоба.

— Ще разпитам — каза той. — Едва ли ще е вълк, но ако в гората има койот, ще е добре да съобщим на хората, да им кажем да пазят кучетата си. Свърши ли?

Хари допи кафето и му подаде чашата. Морланд я завинти и хвърли термоса на пода в колата.

— Хайде, тогава — каза той. — Време е да я сложим в земята.

Лампата в багажника освети найлона и момичето в него. То лежеше по гръб и очите му бяха затворени. В това поне му бе провървяло. Изходната рана на гърдите беше голяма, но кръвта бе по-малко, отколкото бе очаквал. Началникът на полицията сякаш следеше посоката на мислите му.

— Кръвта й изтече на снега в двора на Бен Пиърсън — каза той. — Наложи се да го изгребем и да пръснем на мястото още сняг, за да замаскираме какво сме направили. Хвани краката й. Аз ще я вдигна откъм главата.

Трудно бе да я извадят от багажника. Тя беше прекалено слаба, затова бе взето решението първо да я поохранят, но сега Хари за пръв път научи какво се разбира под „живо тегло“. Здравият найлон беше хлъзгав и Морланд трудно я удържаше. Когато я извадиха от колата, му се наложи да я пусне на земята, да провре крак под нея, за да повдигне горната част на тялото й и после да я прегърне и да я носи, притискайки я към себе си като спяща любовница. Застанаха вдясно от гроба и като преброиха до три, я хвърлиха вътре. Тя падна неугледно, в полуседнало положение.

— Най-добре да слезеш долу и да я сложиш да легне — каза Морланд на Хари. — Ако дупката бе по-дълбока, щях да съм склонен да я оставим така, обаче е плитка. Не искаме пръстта да се слегне и главата й да щръкне навън като на костенурка.

Хари нямаше особено желание да влиза в гроба, но май нямаше избор. Спусна се долу и клекна, за да хване краищата на найлона. Докато го правеше, погледна момичето. Главата му бе малко по-ниско от неговата и имаше чувството, че то го гледа. Очите му бяха отворени. Сигурно се бе заблудил, когато го бе видял за пръв път да лежи в багажника. Вероятно се е дължало на отблясък от вътрешното осветление или пък на собствената му умора, но можеше да се закълне…

— Какво има? — обади се Морланд.

— Очите й — каза Хари. — Спомняш ли си дали бяха отворени, или затворени?

— Какво значение има? Тя е мъртва. И за нея, и за нас ще е все едно дали ще я заровим с широко отворени или със стиснати очи.

Хари си помисли, че той е прав. Дори не би трябвало да вижда толкова ясно очите й през найлона, но сякаш вътре в главата й беше запалена лампа, която осветяваше синьото на ирисите й. Изглеждаше му по-жива, отколкото в мазето.

Отърси се от тази мисъл и дръпна рязко найлона. Сега момичето лежеше хоризонтално. Не искаше да вижда отново лицето му, затова се извърна. Беше се опитал. Дадени й бяха по-добри шансове, отколкото на останалите, сигурен бе в това. Не беше виновен, че Бен Пиърсън бе сложил край на надеждите й.

Изведнъж силите напуснаха тялото му. Не можеше да излезе от гроба. Успя единствено да вдигне ръцете си. Погледна нагоре към Морланд. Той държеше кирката.

— Помогни ми да изляза — каза Хари, но началникът на полицията не помръдна.

— Моля те! — Гласът му пресекваше леко и той се презираше заради слабостта си. Майка му беше права: не беше истински мъж. Ако наистина беше смел, щеше да качи момичето в колата си, да го закара в щатската полиция в Бангор и да им признае всичко или поне да го остави в центъра на града, където ще е в безопасност. Изправен в гроба, той си представяше сценарий, в който момичето се съгласява да си мълчи за случилото се, но сценарият се провали, щом се видя как се връща в Проспъръс, за да обясни нейното отсъствие. Не, направил бе за нея най-доброто, което можеше. Всичко друго би било проклятие за града. Но Проспъръс и бездруго бе вече толкова близо до проклятието, че едва ли нещо щеше да се промени.

Затвори очи и зачака кирката да го удари по главата, но нищо такова не се случи. Вместо това Морланд хвана дясната му ръка, изви се назад и общите им усилия го измъкнаха от дупката.

Хари седна на земята и скри лице в дланите си.

— За миг си помислих, че ще ме оставиш там, долу — каза той.

— Би било твърде лесно — отвърна Морланд. — Освен това още не сме свършили.

И Хари разбра, че той не говори само за запълването на гроба.

Момичето беше изчезнало, покрито от пръстта. Виждаше се, че земята е разкопавана, но Морланд знаеше, че останалите зимни снегове, които предстоеше да паднат, ще имат грижата за това. Когато започне истинското топене, пръстта ще се превърне в кал, а когато изсъхне, всички следи от тяхната дейност ще са се заличили. Надяваше се само да са закопали момичето достатъчно дълбоко.

— Мамка му — каза той.

— Какво има? — попита Хари.

— Може би трябваше да я извадим от найлона. Това би помогнало да изгние по-бързо.

— Искаш отново да я изровим ли?

— Не, не искам. Хайде, време е да тръгваме.

Морланд зави лопатата и кирката в найлонови пликове, да не цапат багажника на колата му. На другия ден щеше да я почисти отвътре и отвън, просто за всеки случай.

Хари не бе помръднал от мястото си до гроба.

— Имам един въпрос — каза той.

Морланд го почака да продължи.

— Възможно ли е тя да бъде последната?

Морланд би определил изражението на Хари като обнадеждено, ако употребата на думата „надежда“ не бе така абсурдна при тези обстоятелства.

— Не — каза той.

— Тя е мъртва. Ние я убихме. Предадохме я на земята. Защо не? Защо да не може да е последната?

Началник Морланд затвори багажника, преди да отговори:

— Защото беше мъртва, когато влезе в земята.