Джон Конъли
Вълкът през зимата (6)

6

Имах билет за полета на „Ю Ес Еъруейс“ в 8,55 вечерта от Филаделфия, ако реша да го използвам, ала си давах сметка, че ако опитам да стигна навреме за него, това ще завърши или с катастрофа, или с известие за глоба за превишена скорост. Нито една от двете възможности не ми се нравеше особено, затова смених резервацията за 9,30 сутринта на другия ден и отседнах в мотел близо до „Бартрам Авеню“. Вечерях в бар, в който храната бе почти толкова лоша като онази, която можеш да си купиш на улицата, но не ме беше грижа.

Когато кацнах след събитията в Нюарк, след като адреналинът ми беше спаднал, треперех и бях готов да повърна. Нямаше значение какво ще ям, то така или иначе щеше да има отвратителен вкус, но си мислех, че трябва да сложа нещо в стомаха си. Накрая оставих повечето от храната в чинията, а онова, което изядох, не се задържа дълго в червата ми, след като се прибрах в стаята.

Всъщност тези реакции ставаха все по-нормални за мен. Предполагам, че когато съм изпадал в ситуации като тазвечерната, винаги съм изпитвал страх — всеки, който е надзъртал в дуло на пистолет, който се е изправял пред опасността да бъде ранен или убит и твърди, че не се е уплашил, е лъжец или луд — но колкото по-често го правиш и оцеляваш, толкова по-ясно ти става, че късметът неизбежно ще ти изневери. Ако котките можеха да броят, сигурно щяха да стават нервни, когато започват петия си живот.

Освен това исках да гледам как Сам, дъщеря ми, расте. Тя отдавна бе оставила зад гърба си онези първи години, когато децата, макар и сладки, не правят много повече от това да бърборят и падат, също както някои много възрастни хора. Намирах я безкрайно очарователна и съжалявах, че вече не съм с Рейчъл, нейната майка, ала не очаквах Рейчъл да се върне при мен само за да мога да прекарвам повече време със Сам. Но пък и аз не исках Рейчъл да се връща, така че чувството беше взаимно. Все пак, при положение че Рейчъл и Сам бяха във Върмонт, а аз в Портланд, уреждането на периоди от време, които да прекарвам с дъщеря си, изискваше известно планиране. Предполагам, че винаги бих могъл да се преместя във Върмонт, но тогава трябваше да гласувам за социалистите и да търся извинения, за да се отцепя от Щатите. Така или иначе, харесвах Портланд и близостта си до океана. Да рееш поглед над върмонтското езеро Бомъзин, не бе съвсем същото.

Легнах на кревата и прегледах съобщенията на клетъчния си телефон. Имаше само едно, от човек в Портланд на име Джуд. Той бе един от шепата местни бездомници, които ми бяха помагали в миналото — или като ми бяха давали информация, или с тайно наблюдение от време на време, тъй като хората бяха склонни да не забелязват бездомните или да се правят, че не ги забелязват. Естествено, Джуд нямаше телефон за обратна връзка. Вместо това предлагаше да му оставям бележка при хората от Центъра за психично здраве или на таблото за съобщения пред медицинския център „Амистад Къмюнити“ на „Стейт Стрийт“, за да му кажа кога ще мога да се срещна с него.

От известно време не бях виждал Джуд по улиците, но и не бях го търсил специално. Както повечето портландски бездомници, и той правеше всичко по силите си, за да не остава на улицата през зимата. Обратното означаваше риск да бъде открит замръзнал в някой вход.

Аз не бях изпаднал дотам. Напоследък работата ми се бе увеличила, защото си бях разработил добра странична линия за получаване на доходи като разносвач на съдебни призовки. Не беше престижна работа, но се печелеше добре и понякога изискваше да се използват поне няколко мозъчни клетки. Например в деня, преди да потегля за Нюарк, за да се срещна с Ейнджъл и Луис, бях осребрил чек за 2000 долара, включващ необлагаем бонус, и то само за един случай. Призовката бе във връзка с инвестиционен анализатор на име Хайръм П. Тейлър, който бе в началната фаза на сериозните и враждебни процедури по развода със съпругата си, представлявана от моята адвокатка и през повечето време моя приятелка Ейми Прайс. Хайръм беше такъв отвратителен развратник, че дори собственият му адвокат бе признал неофициално, че е възможно клиентът му да има пенис като тирбушон и накрая съпругата му да се е уморила от това унижение. Но щом съпругата бе подала молба за развод, Хайръм се бе заел да крие всички свързани с имуществото му документи и да прехвърля въпросното имущество възможно най-далече от досега й. Дори бе напуснал своя офис в южен Портланд и бе опитал да замете следите си, обаче аз го проследих до апартамента на една от приятелките му, жена на име Бранди, която, макар и с име на стриптийзьорка, работеше като счетоводител в Ню Хампшир.

Проблемът беше, че Хайръм не би вдигнал дори късче хартия от улицата от страх, че то може да е вързано с невидима нишка, която води до ръката на съдебен служител. Не ходеше никъде, без да е придружаван от Бранди; тя бе тази, която плащаше в брой за вестниците, хранителните продукти и питиетата в бара. Хайръм не докосваше нищо, ако можеше да избегне това. Сигурно сутрин, преди да се изпикае, караше Бранди да го преглежда, да не би някой да е лепнал призовка на мъжествеността му, докато е спал.

Неговата слабост — всички те имат някаква слабост — беше колата му. Така го намерих. Караше черно шестлитрово бентли „Флаинг Спър Спийд“: 22,4 литра на 100 км градско, 0–100 км/ч за 4,8 секунди и цена на колата 200 000 долара минимум. Тя бе негова гордост и радост, което навярно бе и причината да стане толкова рязко, че да се залее с кафето, когато влязох в „Старбъкс“ на „Андрюс Роуд“ и попитах дали собственикът на страхотното бентли отвън е тук, защото току-що съм отнесъл страничното му огледало.

Хайръм не бе строен мъж, но можеше да се движи бързо, ако това се налага, дори с попарени от горещо кафе слабини. Той профуча покрай мен с издути платна и стигна до местопроизшествието, за да се увери, че огледалото действително виси от колата само на жици. По-трудно ми беше да го откъртя, отколкото бях очаквал — нужни бяха два удара с чук. Бентлито може и да бе скъпо, но явно бе добре изработено.

— Наистина съжалявам — казах аз, когато пристигнах и го заварих да милва колата, сякаш беше ранено животно, което се опитва да утеши. — Просто не внимавах. Ако това ще помогне, имам брат, който има магазин за автомобили. Вярвам, че той ще предложи добра цена.

На Хайръм май му беше трудно да говори. Устата му не спираше да се отваря и затваря, без да издава звук. Видях Бранди да бърза през паркинга, мъчейки се да облече палтото си, докато жонглираше със собственото си кафе и сакото на Хайръм. Той се беше откъснал от нея, но тя щеше да стигне при нас всеки момент. Трябваше да го закова, докато още е в шок и преди тя да довтаса.

— Вижте — подех, — ето ви данните за застраховката ми, но ако ми позволите да платя в брой, за да покрия щетите, наистина ще съм ви благодарен.

Хайръм посегна към листа хартия в ръката ми, без да се замисля. Чух, че Бранди извика, за да го предупреди, но вече бе късно. Пръстите му бяха хванали призовката.

— Господин Тейлър — казах аз, — за мен е удоволствие да ви информирам, че току-що ви бе връчена призовка.

Хайръм П. Тейлър все още изглеждаше по-разстроен от повредата, отколкото, че е получил призовката, и това говореше много за отношението му към колата, ала не продължи дълго. Когато стигнах до собствената си кола, той вече бълваше ругатни по мой адрес и последното, което видях, бе как Бранди хвърли кафето си върху него и си тръгна разплакана. Дори ми стана малко мъчно за Хайръм. Той беше нищожество, но не бе лош човек, каквото и да мислеше съпругата му за него. Бе само слаб и себичен. Лошотията бе нещо друго. Аз знаех това по-добре от повечето хора. В края на краищата току-що бях изгорил нечия къща.

Отбелязах си да се свържа с Джуд, после изгасих лампата. Постадреналиновата криза беше отминала. Сега бях просто уморен. Заспах дълбоко, докато Джуд се е мятал на въжето в своя сутерен в Портланд.