Джон Конъли
Вълкът през зимата (59)

59

Седях на пейката край езерото. Дъщеря ми беше до мен. Не разговаряхме.

На открита скала източно от нас стоеше вълк. Наблюдаваше ни, както и ние него.

Над пейката падна сянка и видях във водата отражението на мъртвата си съпруга. Тя докосна рамото ми и усетих нейната топлина.

— Време е — каза тя. — Трябва да решиш.

Чух шум от приближаваща кола. Погледнах през рамо. На пътя бе спрял бял форд „Фолкън“ 1960. Виждал го бях на снимка. Това бе първата кола, която бяха притежавали изцяло баща ми и майка ми. Зад волана седеше мъж, до него — жена. Не можех да видя лицата им, но знаех кои са. Исках да говоря с тях. Исках да им кажа, че съжалявам. Исках да кажа онова, което всяко дете иска да каже на родителите си, когато вече ги няма и е късно да им казва каквото и да било: че ги обичам и винаги съм ги обичал.

— Може ли да говоря с тях? — попитах.

— Само ако отидеш с тях — каза моята мъртва съпруга. — Само ако решиш да тръгнеш на Дългото пътуване.

Хората в колата обърнаха глави към мен. Въпреки това продължавах да не виждам лицата им.

„Вече няма да има болка, помислих си. Няма.“

Откъм хълмовете отвъд езерото се чу силен вой. Видях как в отговор вълкът вдигна муцуна към ясното синьо небе и зовът откъм възвишенията стана още по-силен и по-радостен, но той не помръдна от мястото си. Очите му бяха вперени в мен.

Вече няма да има болка. Няма.

Дъщеря ми протегна ръка и хвана моята. Притисна нещо студено в дланта ми. Разтворих пръсти и видях в нея тъмен камък — гладък от едната страна, нащърбен от другата.

Моята дъщеря.

Но имах и друга.

— Ако потеглиш на Дългото пътуване, ще тръгна с теб — каза тя. — Но ако ти останеш, и аз ще остана.

Взирах се в колата, опитвайки се да различа лицата зад стъклото. Бавно поклатих глава. Хората вътре се извърнаха и колата потегли. Гледах след нея, докато се изгуби от погледа ми. Когато се обърнах отново към езерото, вълкът още стоеше там, гледа ме още миг, после се шмугна между дърветата, джавкайки и виейки, докато накрая гласът му се вля в радостния вой на глутницата.

Усещах тежестта на камъка в дланта си. Той искаше да бъде хвърлен. Когато това стане, този свят щеше да рухне и на негово място щеше да дойде друг. Вече усещах поредица парвания, докато раните ми запяваха. Ръката на мъртвата ми съпруга остана на рамото ми, но докосването й ставаше по-студено. Тя прошепна нещо на ухото ми — име, предупреждение, — но ми бе трудно да го запомня още преди да беше изречена последната дума. Отражението й във водата започна да избледнява, докато моето добиваше по-плътни очертания до него. Опитах се да се хвана по-здраво за ръката на дъщеря си.

— Само още малко — казах аз. — Само…