Джон Конъли
Вълкът през зимата (57)

57

„Мейн Стрийт“ вече не съществуваше, останали бяха само отломки от тухли и обгорели празни парцели. Най-малко една от разрушените сгради беше от осемнайсети век, други бяха съвсем малко по-нови. Историците и опитните архитекти описваха случилото се като трагедия.

Черквата на „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“ бе разпиляна над горите, пътищата и онова, което беше останало от гробището, а то не бе никак много. Овъглени човешки останки, повечето отдавна погребани, щяха да бъдат намирани години наред. Невероятно, но общият брой на загиналите възлизаше само на трима: пастор Майкъл Уорънър, който бил в черквата си, когато тя хвръкнала във въздуха; Брайън Джоблин, хладнокръвно убит в дома на Уорънър; и Томас Соулби, старейшината на общинските съветници в града, за когото се говореше, че е придружавал началник Морланд на гробището, когато се е получило обаждане за нарушител бездомник, и не е успял да избяга оттам, преди да стане експлозията. Франк Робинсън направи аутопсия на Соулби, просто за да няма неясноти по въпроса. За разлика от пастор Уорънър, тялото на Соулби бе останало достатъчно цяло, за да бъде погребано, както му е редът. Морланд го бе удушил, също както бе удушил и Хейли Кониър.

Вестниците и телевизионните камери се завърнаха. Щеше да мине много време, преди да си тръгнат. Когато го питаха за плановете за възстановяване, началникът на полицията в града Лукас Морланд отговаряше, че работата по „Мейн Стрийт“ щяла да започне почти веднага, но за черквата не можел да каже нищо — нанесените от мощните експлозии повреди били такива, че възстановяването й в първоначалния вид щяло да е разорително скъпо, ако изобщо било възможно. Може би на мястото й щял да бъде издигнат паметник. Дискусиите по този въпрос щели да започнат веднага след като бъде избран новият градски съвет.

Оставаше неясно кой би могъл да е отговорен за онова, което беше определено, почти незабавно и неизбежно, като „терористичен акт“. Вниманието се насочваше ту към мюсюлмани, ту към фашисти, ту към сепаратисти и опоненти на федералните власти, радикалсоциалисти и екстремистки религиозни организации, но Морланд знаеше, че нито една от тези линии на разследване няма да доведе до някакъв резултат.

Истината бе, че изобщо не биваше да посягат на детектива.

Общината бе пострадала доста, главно от успешния опит да бъдат унищожени пожарните коли. Полицай Кони Даксън бе гледала как сградата гори. Нейните похитители я бяха преместили от килията и я бяха оставили вързана на безопасно разстояние от пожара. Тя мислеше, че може да са били азиатци, съдейки по акцента и необичайната им любезност, но не можеше да е сигурна. Полицейското управление на Проспъръс незабавно се беше преместило на временна квартира в салона на ветераните от войните в чужбина.

На третия ден след нападението срещу неговия град — защото Проспъръс вече бе тъкмо това, „негов“ град — Лукас Морланд наблюдаваше топящия се сняг през своя прозорец в Дома на ветераните. Водата течеше по онова, което беше останало от „Мейн Стрийт“, бистра отгоре и черна като катран на дъното. Възможно бе да навали още сняг, но той нямаше да се задържи дълго. Вече си бяха разчистили сметките със зимата и зимата си бе разчистила сметките с тях. Те бяха оцелели — той бе оцелял — и градът щеше да е по-добър и по-силен след това пречистване. Морланд изпитваше дълбоко и трайно възхищение към жителите на Проспъръс. Веднага щом бяха потушени пожарите, започна работата по почистването. Преценяваше се кои сгради са за събаряне и кои за възстановяване, съобразно с повредите, които им бяха нанесени. Вече бяха получени молби за помощи, възлизащи на шестцифрено число. Директорите на застрахователни компании бяха предупредени, че няма да бъде толерирано никакво шикалкавене във връзка с поетите от тях задължения, и тези предупреждения имаха силно въздействие, тъй като идваха от свързани с Проспъръс членове на собствените им бордове.

Морланд не хранеше никакви илюзии, че неприятностите на града — и по-точно собствените му неприятности — вече са свършили. Хората, отговорни за частичното разрушаване на неговия град, можеха като нищо да решат да се върнат. Помнеше думите на мъжа от гробището: „Пасторът ми разказа доста неща за теб“. Дори в последните си мигове Уорънър бе намерил начин да го прецака. Поне беше загинал и Брайън Джоблин — едно недоразумение, което нямаше да му създава повече грижи.

„Нека дойдат — мислеше си Морланд. — Нека дойдат и ще им дам да се разберат. Следващия път ще бъда подготвен и ще ги избия на място.“

Морланд не чу приближаването на жената. Той вече нямаше собствен кабинет. Бюрото му беше само част от струпаните в старата зала градски служби. Непрекъснато влизаха и излизаха хора, шумът и жуженето на гласовете не секваха.

— Лукас.

Извърна се от прозореца. Пред него стоеше Констанс Соулби. Тя държеше в ръката си пистолет: стар колт. Оръжието не трепваше, защото жената, която го държеше, беше олицетворение на спокойствието.

— Можеше да го пощадиш — каза тя.

Морланд видя движение зад гърба й, някой бързо приближаваше. Чу изплашени викове. Пистолетът бе забелязан. Понечи да заговори:

— Аз съм…

Пистолетът изрази несъгласие и Морланд престана да съществува.