Джон Конъли
Вълкът през зимата (55)

55

Началник Морланд видя Томас Соулби отново, докато стояха над гроба на Хейли Кониър. В знак на признателност за нейната продължителна и всеотдайна служба на град Проспъръс тя бе погребана в старото гробище, в сянката, хвърляна от черквата, за опазването на чието наследство тя беше сторила толкова много и в която тялото й бе изложено в нощта преди погребението. Само шепа от най-видните граждани бяха допуснати в черквата за опелото, но модерната звукова техника позволяваше церемонията да бъде предавана за жителите, които стояха отвън. Бог фигурираше в надгробното слово на Уорънър, но и на природата бе отделено достатъчно място, а метафората за смяната на сезоните, за пътуването на човека от пролетта към зимата, а после и към прераждането под нова форма, минаваше като червена нишка през него.

Когато ковчегът бе спуснат в гроба, на съветниците, подпомагани от Морланд и Уорънър, бе предоставено да го засилят. Това бе знак на уважение, но нямаше как да не напомни на Морланд за последния път, когато беше въртял лопата, заравяйки труп. Хората от града започваха да се разотиват. В общината, където щяха да се разказват спомени за Хейли Кониър, бяха организирали възпоменание с чай и кафе, но разговорите неминуемо щяха да се насочат към изборите за нови градски съветници. Освен това никой не искаше да пропусне възможността да поклюкарства под траурния флаг: отсъствието на Томас Соулби до сутринта преди погребението не бе останало незабелязано и напрежението между него и началник Морланд бе всеизвестно, макар самата причина за изблика на враждебност — принудителното оттегляне на Хейли Кониър от този свят — да оставаше в тайна.

Морланд настигна Соулби някъде по средата на черковния двор. Сграбчи го за ръката, дръпна го встрани от портата и каза:

— Томас, да повървим малко заедно.

Съпругата на Соулби го чакаше вън от оградата. Когато го приближи, Морланд помисли, че тя ще се хвърли да защитава мъжа си, но Соулби вдигна ръка да й каже, че всичко е наред. Ако Морланд имаше намерение да му стори нещо, щеше да го направи в друг ден, при други обстоятелства.

— Липсваше ни — каза Морланд. — Отсъствието ти бе ненавременно. Градът беше в траур. Очакваше съветът да вземе нещата в ръцете си, а съветът, на свой ред, очакваше ти, като най-възрастен, да сториш това, но тебе те нямаше.

Соулби не смяташе да обвинява Лукас Морланд в убийство, не и тук, нито пък някъде другаде. Все още беше възможно да оцелее след всичко това и дори да обърне ситуацията в своя полза. Тримата кандидати за членове на съвета бяха сравнително млади и податливи на манипулации. Не бяха негови хора, но не бяха и хора на Морланд. Не виждаше никаква причина Морланд да го нападне, макар да не бе много далече от тази мисъл, защото на Морланд можеше и да не му трябва причина, за да стори това.

— Имах да приключвам някои неща — каза Соулби.

— Ще възразиш ли, ако попитам какви?

— Частни. Лични.

— Сигурен ли си? Защото, ако е свързано с града, аз наистина трябва да знам за това. Моментът е деликатен. Всички трябва да се държим един за друг.

Соулби спря и се изправи лице в лице с него.

— Какво искаш, началник Морланд?

— Искам да се откажеш от своето място в съвета.

— Знаеш, че това е невъзможно. Според правилата…

— Правилата се промениха. Съветът се събра, докато те нямаше.

— Не е имало съвет. Двама души не са кворум.

— Както казах, моментът е деликатен. Ние не знаехме какво се е случило с теб, а жена ти не ни помогна особено. Трябваше да се вземат решения. Колдър Айтън и Люк Джоблин се съгласиха с временните мерки до избирането на нов градски съвет и с приемането на тези правила за постоянни. Мандатът на съветниците няма да е пожизнен и никой съветник няма да има правото да бъде избиран за повече от два последователни мандата. Бих те информирал за тези промени по-рано, ако можех да те намеря.

Соулби разбираше какво се случва. Ако се оттегли от съвета, щеше да се лиши от цялата власт, с която бе разполагал досега. Нямаше да има никаква защита.

И в даден момент Морланд щеше да се разправи с него. Щеше да го направи, защото, жив, той винаги щеше да е заплаха за него. Колдър Айтън нямаше да живее още дълго, а Люк Джоблин бе на страната на Морланд, и може би не от вчера. Само Соулби знаеше в подробности какво бе вършено в името на съвета и какво бе вършил самият Морланд.

— А ако откажа да се оттегля?

Соулби забеляза движение между дърветата и видя, че много от членовете на старите фамилии не бяха напуснали района на гробището. Наблюдаваха ги от гората и когато той погледна към тях, започнаха да се обръщат с гръб към него, един по един, докато престана да вижда лицата им. И тогава, едва тогава, започнаха да се разотиват.

— Волята на хората ще надделее, Томас — каза Морланд и Соулби разбра, че е сам.

Морланд се усмихна тъжно и си тръгна. Соулби не помръдна от мястото си, докато не видя колата на Морланд да потегля и вече бе сигурен, че той не е наблизо. Чак тогава отиде при съпругата си оттатък оградата.

— Какво ти каза? — попита Констанс.

— Искам да отидеш при Беки и Джош и да останеш при тях — каза той.

Беки беше най-голямата им дъщеря. Живееше в Портсмът. Съпругът й Джош беше племенник на Колдър Айтън. Соулби му вярваше.

— Не. Няма.

— Ще отидеш. Всичко това ще отмине, но за известно време ще бъде трудно. Не мога да се тревожа за теб, докато опитвам да оправя нещата.

— Не — каза тя, — не, не…

Разплака се. Той я прегърна.

— Нищо няма да ми се случи. Всичко ще е наред.

 

 

Констанс замина същия следобед. Беки дойде с колата да я вземе. Опита се да разпита баща си, но той не й отговаряше, а тя познаваше нравите в Проспъръс твърде добре, така че засега престана да задава въпроси.

Соулби си наля чаша бренди. Седна и се загледа в залеза. Додряма му се, но не заспа.

Люк Джоблин бе този, който дойде да се разправи с него, малко след осем. Синът му Брайън чакаше на задната седалка, видя го, когато Люк отвори предната врата и осветлението вътре се включи. Можеше да се бие с тях, но какъв смисъл би имало? И без това вече беше оставил стария колт под възглавницата на съпругата си. Тя щеше да го намери там и щеше да разбере.

— Хайде, Томас — каза Люк кротко, но твърдо, както се говори на възрастен роднина, който отказва да стори онова, което е най-добро за него. — Време е…