Джон Конъли
Вълкът през зимата (54)

54

Томас Соулби се опитваше да си стегне багажа, докато жена му гледаше отстрани. Констанс се дразнеше все повече и повече от небрежния начин, по който съпругът й хвърляше дрехите си в голямата кожена пътна чанта. Мислеше си, че и лайно би се справило по-добре с тази работа. Но не го каза гласно. Дори след четиресет години брак съпругът й се правеше на шокиран от, както се изразяваше, „соления“ й език.

— Хайде, дай на мен — каза Констанс. Избута го внимателно настрани, извади панталоните и ризите и започна да ги сгъва отново, преди да ги върне в сака. — Ти върви да донесеш несесера си за бръснене.

Томас направи, каквото му беше казано. Не й напомни, че може да няма време за внимателно сгъване и подреждане на дрехите му. Тя и бездруго работеше по-бързо и по-сръчно от него — неговото бързане само бавеше нещата още повече, а и нямаше смисъл да спори с жена си, особено когато ставаше дума за организационните подробности от живота му. Без нейното участие те никога не биха постигнали финансовата сигурност и материалните блага, на които се радваха днес. Томас не обръщаше внимание на подробностите. Неговата работа бяха идеите. Съпругата му беше педантката.

Когато се върна до леглото, тя бе напълнила наполовина пътната чанта с ризи, пуловер, два чифта панталони и втори чифт обувки със спретнато подредени вътре чорапи и бельо. Към всичко това той прибави несесера за бръснене и пистолета „Колт“ 1911, който бе принадлежал на баща му. Пистолетът беше нерегистриран. Много отдавна баща му бе обяснил колко е важно да пазиш някои неща в тайна, особено в град като Проспъръс. Докато бе наблюдавал как Лукас Морланд бавно и неотклонно израства, Соулби беше започнал все повече да цени този съвет. Той имаше самочувствието, че умее да преценява характерите — не би успял в бизнеса, ако не притежаваше тази способност — и никога не беше харесвал Лукас Морланд, нито пък му бе имал доверие. Този човек се мислеше за по-умен от по-възрастните от него, а в Проспъръс това не беше прието. Освен това през последните седмици бе забелязал промяна у него. Усещаше го по миризмата му, по изменените му телесни секреции. Хейли също го беше почувствала. Тъкмо затова, преди да умре, бе планирала да отстрани Морланд от поста му и да сложи на негово място един от по-отстъпчивите му заместници. Соулби още усещаше ръката на възрастната жена върху рамото си, силата, с която го беше стиснала, когато бе разговаряла за последен път с него предишния ден.

— Чуй ме, Томас Соулби, чуй ме добре — казала му бе тя. — Аз съм не по-малко здрава от всяка друга жена в този град. Майка ми доживя до деветдесет и осем години, а аз имам намерение да достигна и да надмина тази възраст. Но ако нещо се случи с мен, ти ще знаеш. Това ще е дело на Морланд и той няма да се задоволи с мен. Ти си негов приятел, но той със сигурност пет пари не дава за теб. Той не разбира града, както ние с теб го разбираме. Не го обича така, както го обичаме ние. Той не притежава вяра.

А после дойде обаждането от Колдър Айтън: Колдър, който беше приятел на всички, но след смъртта на Бен Пиърсън вече не беше същият. Соулби бе сигурен, че Колдър беше обичал Бен и че ако Бен не беше така категорично хетеросексуален, а Колдър не беше продукт на не дотам просветено и по-затворено в себе си време, те двамата биха могли да живеят заедно като щастливо семейство, пазени от толерантността на подсмихващия се град. Вместо това Колдър беше избрал нещо като връзка без секс, подпомагана от положението на Бен като вдовец и собственото му положение като притежател на дял от магазина. И двамата се въртяха и суетяха един около друг, сдърпваха се и се помиряваха като стара семейна двойка, каквато и тайно бяха. Сега Колдър нямаше да изкара дълго. На Морланд нямаше да му се наложи да го убива дори ако той намереше смелостта да му се противопостави, в което Соулби се съмняваше силно. Колдър бе овдовял и лишен от компанията на Бен, щеше да угасне и да умре много скоро.

Колдър бе този, който се обади да му каже за смъртта на Хейли Кониър. Това не го изненада. Те бяха двама от последните трима членове на съвета, а Томас винаги се бе чувствал по-близък с него, отколкото с Люк Джоблин, който бе твърде избухлив за вкуса му. Изненада го тонът на Колдър. Той знаеше. Знаеше. Попита го:

— Кой я е намерил?

— Началник Морланд — отвърна Колдър, и то беше там, в начина, по който произнесе началник. — Мисли, че може да е получила удар.

— И се обзалагам, че Франк Робинсън е написал тъкмо това в смъртния акт.

— И аз така чух. — Мълчание. — Морланд ще дойде за теб, Томас.

Телефонът в ръката на Томас стана хлъзгав. Дланите му се бяха изпотили.

— Зная — каза той. — Ами ти?

— Той не се бои от мен.

— Може би те подценява.

Колдър се изсмя горчиво.

— Не, той ме познава като петте си пръста. Това ще е моят акт на самоотбрана, последният. Ще се оттегля от съвета.

— Никой не се оттегля от съвета.

Само смъртта слагаше край на назначението като член на съвета. Изборите бяха само театър. Всеки го знаеше.

Колдър седеше в задната стаичка на магазина на Бен Пиърсън. Всъщност той бе негов, колкото и на Бен, но в мислите му си оставаше магазинът на Бен, въпреки че Бен вече го нямаше. Погледна шишенцата е хапчета, които събираше, откакто той бе починал.

„Скоро — помисли си. — Скоро.“

— Има начини, Томас — каза накрая. — Побързай.

Багажът вече беше готов, Томас целуна жена си и се приготви да тръгва.

— Къде ще отидеш? — попита Констанс.

— Не зная. Не много далече, но достатъчно далече, за да съм в безопасност.

Трябваше да се обади на някои хора. Още имаше доста съюзници в този град, но не очакваше много от тях да се изправят срещу Морланд. Те не бяха убийци, а Морланд беше.

— Какво да му кажа, когато дойде? — попита Констанс.

— Нищо, защото нищо не знаеш.

Целуна я.

— Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тя и гледа след колата му, докато не я загуби от погледа си.

Не мина и час и Лукас Морланд се появи пред вратата.

 

 

Соулби кара до Портланд и остави колата в гаража за дълъг престой на летището. После взе автобуса до Бостън, като плати за билета в брой. Не знаеше колко далече може да стигне Морланд, за да го открие, не беше шпионин, но се надяваше, че ако някак успее да разбере къде е колата, това малко ще го обърка. Помоли зет си да му запази стая под името Райън в един клуб близо до „Масачусетс Авеню“, който се рекламираше от „Еспидиа“^[1]. Соулби знаеше, че в този клуб не искат документи за самоличност, а просто дават ключ срещу името, записано в резервацията. След това отиде в Бак Бей^[2], седна в едно кафене срещу „Прайър Инвестмънтс“ и зачака. Когато Гарисън Прайър се появи с джиесем до ухото, излезе от кафенето и го последва. Настигна го, когато той спря на светофара, и го поздрави.

— Здравей, Гарисън.

Гарисън се обърна.

— Ще ти звънна по-късно — каза той и изключи телефона. — Какво правиш тук, Томас?

— Имам нужда от помощ.

Светна зелено и Прайър продължи нататък, но Соулби го настигна с лекота. Беше значително по-висок, а и в по-добра форма от него въпреки възрастта си.

— Не съм в помагаческия бизнес — каза Прайър. — Не и за теб и твоя съвет.

— В миналото си разменяхме информация.

— Това беше преди по дървенията на някои къщи в Скарбъро, Мейн, да започнат да се появяват тризъбци. Имаш ли представа какви неприятности ми навлякохте?

— Посъветвах ги да не го правят.

— Не достатъчно енергично.

— В Проспъръс имаме проблеми. Сериозни проблеми.

— Забелязах.

— Нашият началник на полицията е неконтролируем. Трябва да бъде… изваден от играта, за да можем да се стабилизираме. Ще обезщетим теб и колегите ти.

— Нещата стигнаха твърде далече.

— Гарисън. — Соулби протегна ръка да спре Прайър, принуждавайки по-ниския мъж да вдигне очи към него. — Морланд ще ме убие.

— Съжалявам да чуя това, Томас — каза Прайър. — Наистина съжалявам. Но ние няма да се намесим. Ако това е някаква утеха за теб, каквото и да се случи, времето на Проспъръс изтича. В крайна сметка няма значение кой ще остане: ти, Морланд, съветът. Има хора, които ще дойдат да ви изтрият от картата.

Ръката на Соулби увисна безпомощно.

— И вие ще позволите това да се случи?

Прайър извади телефона, преизбра някакъв номер и го вдигна до ухото си. После потупа Соулби по рамото за сбогом.

— Томас — каза, докато се отдалечаваше, — ще гледаме как изгаряте всичките.

 

 

Морланд седеше в кабинета си. Беше разочарован, но нищо повече. Соулби щеше да е принуден да се върне. Животът му беше тук. В негово отсъствие Люк Джоблин и Колдър Айтън се бяха разбрали изборите за градски съвет да бъдат проведени веднага след погребението на Хейли Кониър. Никой от двамата не бе възразил срещу предложения от него списък с кандидати за трите овакантени места.

Морланд си беше приготвил и четвърто име. Имаше чувството, че скоро ще се освободи още едно място.