Джон Конъли
Вълкът през зимата (53)

53

Лукас Морланд имаше чувството, че за няколко дни се е състарил с години, но за пръв път започваше да вярва, че Проспъръс може да остане чист и неопетнен, поне от гледна точка на правосъдието. Мейнската щатска полиция не се беше свързвала с него от четиресет и осем часа и следователите й вече не безпокояха неговия град. Една история придобиваше все по-голяма тежест: че Хари Диксън, който бил депресиран и имал финансови проблеми, е убил жена си и нейната полусестра, съпруга й, а вероятно и племенницата си, и накрая е обърнал пистолета към себе си. Щателните издирвания в града и околностите не бяха открили никаква следа от Кейли Мадсън. Щатската полиция дори бе направила повърхностен оглед на гробището под зоркия поглед на пастор Уорънър. Единственият напрегнат момент беше, когато бе открито леко разровено място недалече от стените на черквата, но при последвалото разкопаване бяха открити само останки от нещо, което беше прието за дупка на някакво животно — твърде тясна, това поне изглеждаше очевидно, за да побере тялото на млада жена.

Освен това го тревожеше и случаят с детектива. Нападението над него бе извършено нескопосано и точно както беше предупреждавал, бе повлякло след себе си поредица други събития, чиято кулминация бе убийството на съпрузите Донд. Морланд не знаеше как са били открити. Нито пък дали са си държали езиците, преди да умрат, или са си признали всичко в опит да се спасят, или, по-вероятно, да спасят своя син, който се е намирал в плен, докато са ги убивали в собствения им дом. В най-добрия случай хората, търсещи възмездие за стрелбата по детектива, сега се намираха на крачка от Проспъръс. Той се беше опитал да накара Хейли Кониър и останалите да проумеят в каква опасност се намират, но те отказваха да приемат предупрежденията му. Мислеха си, че са взели мерки да защитят града и че градът на свой ред ще защити тях. Защо да не ги защити? Нали в края на краищата му бяха дали момиче?

Сега отново беше в къщата на Кониър, седеше на същата маса в същата стая, пиеше чай от същите чаши. През дърветата струеше слънчева светлина. Беше първият истински топъл ден от месеци насам. Въздухът трептеше от галещи слуха звуци на топящи се сняг и лед, напомнящи тихото тиктакане на часовници.

— Ти се справи добре, Лукас — каза Кониър, посръбвайки от чая си. Морланд почти не беше докоснал своя. Започнал бе да ненавижда всеки миг, който прекарваше в присъствието на Кониър. — Не мисли, че съветът не оценява усилията ти.

Морланд бе тук само защото онзи стар негодник Кинли Ноуел най-сетне бе предал богу дух. Умрял бе тази сутрин в ръцете на дъщеря си. Смъртта му бе по-спокойна, отколкото заслужаваше. Морланд беше на мнение, че Кинли Ноуел бе страдал от тежка недостатъчност на човещина дори по стандартите на град, който храни дупка в земята с млади жени.

Ала смъртта на Ноуел му даваше може би последна възможност да вкара малко разум в главата на Хейли Кониър. На съвета му трябваше нов член, но тя бе отхвърлила предложението починалият да бъде заместен от младата адвокатка Стейси Уокър, въпреки че повечето от другите градски съветници искаха нея. Вместо това твърдо стоеше зад Даниъл Купър, който не беше много по-млад от Ноуел и бе един от най-твърдоглавите и тесногръди градски старейшини. Дори след всичко, което се беше случило, Кониър не прекратяваше опитите да укрепи позицията си.

— Само трябва да останем заедно още малко — продължи тя — и после всичко това ще отмине.

Кониър знаеше защо е дошъл Морланд, но нямаше намерение да се отклонява от своя курс. Вече го бе информирала, че Стейси Уокър й се струва твърде млада и твърде неопитна, за да бъде приета в съвета. Трудните времена искали стари глави, така му бе казала. Той не знаеше дали си го е измислила, или наистина има такава поговорка, но в никакъв случай не можеше да се съгласи с нея. Тъкмо старите глави им бяха навлекли всичките тези неприятности. Градът се нуждаеше от ново начало. Спомни си за Ани Бройър и въпроса, който му бе дошъл наум, след като двамата с Хари Диксън бяха прекарали онази студена нощ, погребвайки я.

„Какво ще се случи, ако престанем да го храним?“

„Лоши неща“, би му отговорила Хейли Кониър, ако можеше да го чуе. Би му изброила нещастията, които преследваха Проспъръс напоследък — смъртта на онези момчета в Афганистан, Валъри Гилсън, Бен Пиърсън — и би казала, „Ето! Виждаш ли какво става, когато не изпълняваш задълженията си към града?“.

Но ако това беше само мит, в който бяха направили грешката да повярват? Ако техният стар бог бе по-зависим от тях, отколкото те от него? Тяхната вяра му даваше сила. Ами ако го лишат от нея, тогава какво?

Можеше ли един бог да умре?

По-добре бе градът да поеме своя дял от нещастия, своите рискове, както останалата част от човечеството, за добро или зло. Изненадан бе колко силно бе разклатила собственото му душевно равновесие вярата на Хейли. Чувал беше истории, разбира се. Собственият му баща го беше подготвил за нея и мислеше, че знае какво да очаква. Но въпреки това се оказа, че не е напълно подготвен за реалния контакт с нея. Онова, което го бе поразило най-силно, бе бързината, с която момичето бе погълнато от земята, като в трик на факир.

Ако зависеше от него, повече нямаше да хранят този стар бог.

Но Хейли Кониър стоеше на пътя му: Кониър и другите като нея.

— Трябва да оставим старите разногласия зад гърба си и да погледнем към бъдещето — каза Кониър. — Нека всичките ни трудности останат в миналото.

— Но те не остават там — каза Морланд. — Онова, което се случи със съпрузите Донд, го доказва.

— Намекваш, че тяхната смърт е свързана с услугата, която ни направиха неотдавна.

— Ти самата ми каза, че работят само за града. Не може да има друга причина за онова, което се случи с тях.

Тя отмина казаното от него с махване на ръката.

— Може да са се изкушили да приемат други поръчки, без ние да знаем. Дори и да не са го направили и някак си да са били проследени заради детектива, те не биха ни предали.

— Напротив, биха го направили, за да спасят детето си.

Но Хейли Кониър нямаше деца и очевидно никога не бе изпитвала желание да бъде майка, така че във въображението и емоционалната й нагласа нямаше място за любов към дете.

— Хейли — каза Морланд е леко повишен тон, — следващата им стъпка ще е да дойдат тук. Сигурен съм в това.

Искаше му се да добави: „И то по твоя вина. Предупредих те. Казах ти да не предприемаш подобни действия. Обичам този град не по-малко от теб. Дори убивах заради него. Но ти мислиш, че каквото решение и да вземеш, каквото и да е от полза за теб, то е от полза и за Проспъръс, и тук не си права. Ти си като френския крал, който казвал, че той е държавата, но народът накрая го опровергал, като отрязал главата на негов потомък“.

Морланд не беше единственият, който мислеше така. Имаше и други. Времето на настоящия общински съвет изтичаше.

— Ако дойдат, ще се справим с тях — каза Хейли. — Ще…

Но Морланд вече дори не я слушаше. Отнесъл се беше нанякъде. Не спеше добре и когато задрямваше, видения с вълци изпълваха сънищата му. Той извади носна кърпа от джоба си. Хейли Кониър продължаваше да говори, четеше му лекция за историята им, за неговите задължения към града, за мъдростта на съвета. Грачеше като стара гарга. Спомена нещо за заемания от него пост и че никой не бил незаменим. Възможно било да бъде изпратен в дългосрочен отпуск.

Той се изправи. Костваше му големи усилия. Усещаше тялото си невероятно тежко. Погледна носната кърпа. Защо я беше извадил от джоба? А, да, спомни си. Застана зад Хейли Кониър, сложи кърпата върху носа и устата й и стисна. Същевременно обви около нея лявата си ръка, държейки я прикована към стола, подобните й на клечки ръце притиснати до тялото. Тя се съпротивляваше, но Морланд бе едър мъж, а тя бе старица в края на дните си. Не я гледаше в очите, докато я убиваше. Гледаше през прозореца към дърветата отвън в двора. Виждаше тъмните зимни пъпки на най-близкия явор. Скоро те щяха да отстъпят пред червените и жълтите цветя на ранната пролет.

Хейли Кониър се метна рязко на стола. Той усети как душата й излетя и помириса смъртта й. Отдръпна ръката с кърпата и огледа носа и устата й. Нямаше видими следи от насилие. Леко зачервяване, където беше затискал ноздрите, но нищо повече от това. Остави я да падне напред върху масата и се обади на Франк Робинсън, който ръководеше единствената частна клиника в града и който също беше на мнение, че е време да се направи промяна. От Робинсън щеше да излезе добър общински съветник.

— Франк — каза Морланд, когато жената на рецепцията го свърза. — Имам лоша вест. Дойдох да поговоря с Хейли Кониър и я намерих захлупена на масата за хранене. Да, мъртва е. Трябва да е заради стреса от всичко, което се случи.

Главният съдебен лекар на щата едва ли щеше да настоява да се направи аутопсия, а дори и да бъде наредено да се извърши такава, д-р Робинсън имаше нужните правомощия. Междувременно Морланд щеше да направи снимките, които да приложи към доклада си.

Изслуша онова, което му говореше Робинсън, и каза:

— Да, загуба е за града. Но ние продължаваме.

Двама бяха вън от играта. Станеха ли трима, той можеше да превземе градския съвет. Онзи, от когото трябваше да се пази, бе Томас Соулби, той винаги бе искал да е председател на градския съвет. Уорънър също можеше да представлява проблем, но по традиция пасторът не участваше в съвета, както и самият Морланд: по правилата на града началникът на полицията бе лишен от тази възможност. Обаче Уорънър нямаше много приятели в града, докато той имаше. И ако искаше най-сетне да сложи край на тази лудост, може би щеше да е принуден да се погрижи и за него. Без пастир нямаше стадо. Без пастор нямаше черква.

Погледна надолу към ръцете си. Никога преди не бе стрелял по човек от гняв, до онази вечер, когато уби Ерин Диксън и роднините й, а ето че вече на съвестта му тежаха повече убийства, отколкото можеше да преброи на пръстите на едната ръка. Изстрелял бе дори и куршума, който уби Хари Диксън. Брайън Джоблин бе предложил услугите си, но Морланд не бе сигурен, че той може да свърши нещо толкова лесно и едновременно толкова опасно, без да го оплеска. Но му бе позволил да гледа. Това бе най-малкото, което можеше да стори за него.

Би трябвало да се чувства потиснат, но като се изключат последните мигове на Кейли Мадсън, нищо не бе натоварило особено психиката му, защото можеше да оправдае пред себе си всяко от тези убийства. С бягството си Хари Диксън не му бе оставил друг избор, освен да го ликвидира. Накрая той все щеше да каже на някого за Ани Бройър и как се бе стигнало до смъртта й в град Проспъръс. Колкото повече се отдалечаваха хората, толкова повече се охлабваше хватката на града. Това се отнасяше за всяка религиозна система. Вярата се поддържаше от близостта на другите вярващи.

Отвън спря кола и Морланд видя Франк Робинсън да слиза от нея. Искаше му се да може да се качи на своята и да се махне оттук, но вече бе стигнал твърде далеч. Дойде му наум реплика от пиеса, или по-скоро смътен спомен за реплика. Вероятно беше от гимназията, защото от двайсет години не бе стъпвал в театър. Като че ли беше от Шекспир и смисълът й се свеждаше до това, че ако нещо трябва да се направи, най-добре е да се направи бързо.

Ако можеше да се избави от Соулби, съветът щеше да бъде негов.

Съветът и градът.

 

 

Новината за смъртта на Хейли Кониър стигна до вестниците, както всичко, касаещо Проспъръс в последно време. Преобладаващото мнение бе, че сърцето на възрастната жена не е издържало на неприятностите, връхлетели нейния град, макар да имаше и такива, които не го споделяха.

— Господи — каза Ейнджъл, — ако продължават така, няма да ни остане нито един човек за убиване.

Търпението на Луис не спираше да го изненадва. Още стояха в Портланд и нищо не бе предприето срещу Проспъръс.

— Мислиш ли, че е било по естествени причини, както твърдят? — попита той.

— Смъртта винаги е по естествени причини, ако се постараеш да ги откриеш.

— Нямам предвид това.

— Ще съм изненадан, ако не е умряла, кроейки още нещо — каза Луис. — Зила Донд каза, че заповедта да се удари Паркър е дошла от градския съвет, и по-точно от тая Кониър. Сега тя е мъртва. Ако бях член на този съвет, щях да започна да заключвам вратата си нощем. Това е като при Шерлок Холмс. Нали знаеш, след като изключиш невъзможното, онова, което остане, колкото и невероятно да изглежда, е истината.

— Не го разбирам — каза Ейнджъл.

— Когато всички други в стаята са мъртви, единственият останал жив, колкото и почтен да изглежда, е убиецът.

— Точно така. Имаш ли предвид някого?

Луис отиде до масата в трапезарията. Върху нея бяха подредени множество фотографии: изгледи от града, сгради и множество граждани. Някои от тях бяха направени от японските „туристи“, други — копирани от уебсайтове. Луис отдели от останалите снимките на петима мъже.

— Соулби, Джоблин, Айтън, Уорънър и Морланд — каза той.

Бутна настрана снимките на Айтън и Джоблин.

— Не са тези.

— Защо? — попита Ейнджъл.

— Просто усещане. Соулби може да го носи у себе си, признавам, но не и онези двамата. Единият е твърде стар, другият не е такъв тип.

След това отдели и Уорънър.

— Пак ще попитам, защо?

— Няма логика. Ако е свързано с тяхната стара черква, Кониър и съветът са предприели тези действия, за да я защитят. Черквата е отговорност на Уорънър. Той няма причина да убива човек, който е взел мерки, за да я защити.

Луис докосна снимката на Соулби. За всички членове на съвета, както и за Уорънър и Морланд, бяха събрани досиета. Соулби бе интересен тип, безскрупулен в бизнеса, с връзки в Бостън. Обаче…

— Много убийства за един стар човек — каза Луис. — Твърде много. — Сложи и снимката на Соулби при другите.

— Значи, остава Морланд — заключи Ейнджъл.

Луис прикова поглед във фотографията на Морланд. Тя беше извадена от уебсайта на града. Морланд се усмихваше.

— Да — каза накрая. — Значи, остава Морланд.