Джон Конъли
Вълкът през зимата (50)

50

Седях край някакво езеро на дървена пейка, боядисана в бяло. Студено ми беше, макар да бях с яке, и държах ръцете в джобовете си, да не замръзна съвсем. Вляво от мен, на хълмче, се намираше рехабилитационният център, стара къща на морски капитан от деветнайсети век, заобиколена от построени в по-ново време едноетажни сгради от червени тухли. Вечнозелени дървета ограждаха езерото и повечето сняг беше почистен от тревата. Наоколо беше тихо.

Всичко тънеше в тишина.

До краката ми лежеше малък черен камък. Изглеждаше невероятно гладък. Искаше ми се да го подържа в ръка. Пресегнах се да го взема и усетих, че е напукан отдолу. Парче от него беше изпаднало, оставяйки долната страна нащърбена и неравна. Погледнах нататък към тихата шир на езерото пред себе си и хвърлих камъка. Той удари водата и повърхността й се напука като лед, макар да не беше замръзнала. Пукнатините пропълзяха напред, преминаха през езерото и насякоха горите и планините отвъд него, докато накрая самото небе не бе раздробено от черна мълния.

Чух стъпки зад себе си и на рамото ми легна ръка. Видях венчалната халка на нея. Спомнях си този пръстен. Помнех как го сложих на пръста пред пастора. Сега единият нокът беше счупен.

Сюзан.

— Разбрах, че е нереално — казах аз.

— Как? — попита мъртвата ми съпруга.

Не се обърнах да я погледна. Беше ме страх.

— Защото не можех да си спомня как съм попаднал тук. Защото нямаше болка.

И заговорих за раните, оставени от куршумите, и раните, оставени от загубата.

— Вече не би трябвало да изпитваш болка — каза тя.

— Студено е.

— Ще бъде известно време.

Този път се обърнах. Исках да я видя. Тя беше такава, каквато бе, преди Пътника да я прониже с ножа си. И все пак не съвсем. Беше и повече, и по-малко от онова, което бе някога.

Носеше лятна рокля, защото винаги бе носила лятна рокля на това място. Всеки път, когато я бях зървал, след като я загубих, носеше все същата рокля, въпреки че никога не виждах лицето й. Когато го виждах, това ставаше при други обстоятелства. Тогава роклята беше изцапана с кръв, а чертите й — разруха в червено. Никога не успявах да обединя двете представи за нея.

Сега тя отново беше красива, но очите й бяха далечни, фокусирани някъде другаде, сякаш присъствието ми тук я бе откъснало от някакво по-приятно занимание и искаше час по-скоро да се върне към него.

— Извинявай — казах аз.

— За какво?

— За това, че ви изоставих. Че не бях до вас, когато той дойде да ви убие.

— И ти щеше да умреш заедно с нас.

— Може би щях да го спра.

— Не. Тогава не беше толкова силен, а и той бе насъбрал толкова много гняв. Толкова много гняв…

Ноктите й се забиха в рамото ми и двамата заедно бяхме пренесени обратно в нашия дом, гледахме заедно, докато Пътника изнасилваше нея и нашата дъщеря. Докато го вършеше, зад него стоеше друга версия на съпругата ми, лицето й беше неразличимо от заливащата го кръв, главата и тялото й се тресяха. Това бе онази, която бях виждал преди. Това бе съпругата, която бродеше в моя свят.

— Коя е тя? — попитах. — Какво е тя?

— Тя е онова, което остава. Тя е моят гняв. Тя е цялата моя омраза и моята скръб, моето страдание и моята болка. Онова, което те преследва.

Ръката й помилва главата ми. Докосването й пареше.

— Насъбрала бях много гняв — каза тя.

— Виждам. А когато умра?

— Тогава и тя ще умре.

Останките на нашата дъщеря бяха проснати през скута на майка й. Дженифър бе вече мъртва, когато той започна да реже. Това, предполагам, бе проява на милост.

— А Дженифър?

Почувствах, че се колебае.

— Тя е различна.

— Как така?

— Тя се движи между световете. Контролира другия свят. Няма да те изостави дори и в смъртта.

— Тя ми шепне.

— Да.

— Пише по праха на прозорците.

— Да.

— Къде е сега?

— Наблизо.

Огледах се, но не я открих.

— Веднъж, преди време, я видях тук, в тази къща.

Години след като животът им беше свършил, двойка любовници ме дебнеха в тези стаи. Но моята дъщеря ги чакаше — моята дъщеря и въплъщението на гнева, което тя се опитваше да контролира и което този път на драго сърце остави да излее яростта си.

— Иска ми се да я видя.

— Тя ще дойде, когато е готова.

Гледах как Пътника продължава да реже. Нямаше болка.

Поне за мен.

Отново бяхме край езерото. Пукнатините се бяха затворили. Чупливият свят бе непокътнат. Стоях на брега. Водата не се плискаше. Нямаше вълни.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Какво искаш да правиш? — попита тя.

— Мисля, че искам да умра.

— Тогава умри.

Не виждах своето отражение, но виждах отражението на Сюзан. В този свят тя беше реална, а аз не бях.

— Какво ще стане?

— Светът ще продължава по пътя си. Да не мислеше, че се върти около теб?

— Не си бях представял, че в живота след смъртта има толкова много сарказъм.

— Известно време не бях имала причина да го използвам. Ти не беше наблизо.

— Обичах те. Знаеш това.

— Зная. И аз те обичах.

Тя се запъна на тези непривични за устата й думи, но почувствах, че когато ги изговори на глас, те накараха нещо дълбоко в нея да се разтопи. Сякаш моята близост й напомняше как се е чувствала някога като човек.

— Ако останеш тук — каза тя, — събитията ще се развиват без твое участие. Светът ще бъде различен. Ти няма да си до тези, които си можел да защитиш. Възможно е други да заемат твоето място, но кой знае?

— А ако се върна?

— Болка. Загуба. Живот. Още една смърт.

— За какво?

— Мен ли питаш за своята цел?

— Може би.

— Знаеш какво търсят те. Онзи, Който Чака зад Стъклото. Бога на Осите. Погребания Бог.

— От мен ли се очаква да ги спра?

— Съмнявам се, че можеш.

— Защо трябва да се връщам тогава?

— Няма „трябва“. Ако се върнеш, ще го направиш, защото така си решил, и ще пазиш онези, които иначе няма кой да пази.

Тя приближи до мен. Почувствах на лицето си топлината на нейния дъх. В него имаше едва доловима миризма на тамян.

— Чудиш се защо идват при теб, защо се чувстват привлечени от теб, онези, падналите. — Шепнеше думите, сякаш се боеше да не я чуе някой. — Когато седиш известно време близо до огъня, започваш да миришеш на дим. Онези твари търсят не само своя Погребан Бог. Търсят огън, който искат да угасят, ала не могат да го намерят. Ти си бил близо до него. Бил си в неговия обсег. Носиш дима му по себе си и затова идват за теб.

Тя се отдръпна от мен. Отражението й се отдалечи, после изчезна. Бях сам. Затворих очи. Когато ги отворих отново, дъщеря ми беше до мен. Тя сложи ръката си в моята.

— Студено ти е — каза Дженифър.

— Да. — Гласът ми пресекна.

— Тате, искаш ли да се поразходим? — попита тя.

— Да — отговорих. — Ще ми бъде много приятно.