Джон Конъли
Вълкът през зимата (47)

47

Послушното ченге на Гарисън Прайър бе срещнало затруднения да получи достъп до местопрестъплението. Там бе пълно с полицаи от Скарбъро, както и от Отдела за борба с тежките престъпления в щата Мейн, и от ФБР, които незабавно бяха изпратили агенти не само от Бостън, но и от Ню Йорк. Къщата и районът наоколо бяха отцепени от мига, в който беше пристигнала първата патрулна кола, а информационният поток се контролираше строго чрез закани за уволнение и дори за затвор при най-малкото нарушение от страна на полицаите или персонала на Бързата помощ.

Но въпреки всички тези предпазни мерки човекът на Прайър се добра до един санитар от екипа на линейката, и — ченгето си е ченге — успя да навърже някои дребни подробности само като държи устата си затворена и слуша. Все пак минаха дни, докато Прайър научи за символа, издълбан в дървото на кухненската врата в дома на детектива. Тази информация го постави пред трудно решение: трябваше ли незабавно да информира Главния Крепител, или да изчака, докато изясни ситуацията? Спря се на първия вариант. Не искаше да дава на Главния Крепител никакъв повод да се съмнява в него и беше за предпочитане най-напред да признае, че не знае нищо повече по въпроса, а после да навакса пропуснатото, отколкото да бъде обвинен в укриване на информация и да бъде изложен на всякакви подозрения.

Докато утринното слънце опитваше да пробие сивите облаци над Бостън, Главният Крепител слушаше мълчаливо отчета на Прайър за онова, което беше научил. Главният Крепител не беше от хората, които прекъсват и които позволяват да бъдат прекъсвани.

— Е, Вярващите ли са го извършили? — попита той, когато Прайър приключи.

— Възможно е — отвърна той, — но ако е така, извършителят не е от онези, за които знаем. Не е свързано с нас.

Не бе нужно да споменава, че повечето Вярващи вече са мъртви. Те бяха шепа хора и преди детективът и неговите съюзници да премахнат повечето от тях. Макар това никога да не беше обсъждано, почти единодушното мнение на Крепителите бе, че ликвидирането на Вярващите — чиято фикс идея бе да намерят някакъв пленен ангел, един от падналите — е нещо като дар от небето. Всяка група си имаше собствени приоритети и макар пътищата към крайната цел понякога да се пресичаха или да следваха една и съща посока, никой не вярваше напълно на другия. Само че поколения Крепители на драго сърце бяха използвали Вярващите, когато това им изнася. Дори понякога се бяха присъединявали към тяхната кауза. Съществуваха връзки.

— Ако символът на Вярващите е бил надраскан върху дървенията на къща, в която е извършен опит за убийство, това представлява потенциална опасност за всички нас — каза Главният Крепител. — Всяко разследване може да ни навреди.

— Не е изключено да е дело на ренегати — каза Прайър.

— Ако случаят е такъв, няма да е лесно да бъдат открити. Известна ни е самоличността на онези, които са попадали в полезрението на Паркър. Всички други са оставали скрити дори и за нас. В крайна сметка инстинктът ми подсказва, че символът е фалшива следа. Който и да е извършил покушението или е наредил то да бъде извършено, иска да отклони вниманието от себе си.

— Има хора, които с удоволствие биха използвали дори недоказано подозрение, че имаме пръст в това, за да се нахвърлят върху нас. А какво става с детектива?

— Състоянието му остава критично. Неофициално, лекарите предполагат, че няма да оцелее. Но дори и да оцелее, няма да е същият. Във всеки случай вероятно няма да играе никаква роля в онова, което има да става.

— Може би, но има вероятност и ролята му просто да се е променила.

Лори, личната секретарка на Прайър, почука на вратата на кабинета му. Той ядосано й махна да си върви. Толкова ли спешно беше? Ако имаше пожар, щеше да чуе алармения звънец.

Но тя не помръдна и лицето й бе изкривено от уплаха.

— Сър, може да се наложи да се свържа отново с вас — каза Прайър.

— Проблем ли има?

— Така изглежда.

Той остави слушалката и Лори влезе веднага.

— Бях помолил… — поде той, но тя го прекъсна.

— Господин Прайър, долу има агенти от Звеното за икономически престъпления. Охраната се опитва да ги забави, но те имат заповед от Прокуратурата.

Звеното за икономически престъпления бе клон на Отдела за финансови престъпления на ФБР, който, наред с другите си задачи, бе натоварен и с разследванията на злоупотреби с ценни книжа и стоки. Страховете на Главния Крепител се оправдаваха. Нападението срещу детектива бе открило благоприятна възможност за техните врагове. Това може да бе само акция за опипване на почвата, но чрез нея им се отправяше предупреждение:

Ние знаем за вас.

Ние знаем.

 

 

Докато Гарисън Прайър се готвеше да се изправи очи в очи с федералните следователи, Ейнджъл се обади на Рейчъл Улф. Тя току-що се беше прибрала в своя дом във Върмонт, след като бе прекарала две нощи в Портланд, за да е близо до бащата на детето си. Дъщеря й не бе останала с нея. Рейчъл бе преценила, че за Сам е важно да продължава своите рутинни занимания и да не бъде ангажирана в едно продължително бдение, но й бе позволила да види за кратко баща си в интензивното отделение. Боеше се да допусне тя да го види сломен и умиращ на болничното легло, но детето бе настояло. Джеф, партньорът на Рейчъл, докара Сам в Портланд, а после я върна отново вкъщи. Той може и да не обичаше много бившия й партньор, но след покушението се беше държал деликатно и тя му бе благодарна за това. Сега Рейчъл говореше на Ейнджъл за игли и тръбички, за рани и превръзки. Единият бъбрек извън строя. Сачми от ловна пушка старателно извадени от черепа и гърба, доста от тях в опасна близост с гръбначния стълб. Потенциално увреден нерв на едната ръка. Промърморени намеци за мозъчно нараняване. Той оставаше в кома. Тялото му като че ли беше изключило всичко, с изключение на най-важните системи, за да се бори за оцеляване.

— Как го понесе Сам? — попита Ейнджъл.

— Не пророни и сълза — отвърна Рейчъл. — Дори Джеф изглеждаше съкрушен, а той изобщо не харесва Чарли. А Сам само прошепна нещо на баща си, но не пожела да ми каже какво. Но е изглеждала спокойна по пътя към къщи. Не е искала да говори. После, когато Джеф се обърнал да я погледне някъде около Лебънън, спяла дълбоко.

— Опитвала ли си да говориш за това с нея след посещението й в болницата?

— Аз съм психолог: не правя друго, освен да говоря за разни неща. Тя изглежда… добре. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че нейният татко решавал.

— Решавал какво?

— Дали иска да живее, или да умре.

На последната дума гласът на Рейчъл трепна.

— А ти как си?

Чу как тя се опитва да се овладее, да не заплаче.

— Добре, предполагам. Сложно е. Чувствам се някак нелоялна към него, сякаш съм го изоставила. Можеш ли да го разбереш?

— Чувство за вина.

— Да.

— Задето се чукаш със задник като Джеф.

Тя не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Ти си задникът, знаеш ли?

— Често ми го казват.

— Джеф се държа добре, мръснико. А знаеш ли какво бе най-странното от престоя ми в тази болница?

— Имам чувството, че ще ми кажеш.

— Можеш да бъдеш сигурен. Най-странното беше върволицата от жени, които идваха да питат за него. Беше като да седиш край постелята на цар Соломон. Имаше една дребничка тъмнокоса полицайка и жена от онзи град, Дарк Холоу. Помниш ли го? Би трябвало да го помниш. Там имаше пукотевица.

Ейнджъл изстена не толкова при спомена за самия град, а по-скоро при спомена за жената. Името й бе Лорна Дженингс и беше съпруга на началника на полицията в Дарк Холоу. Там имаше история, която нямаш желание да обсъждаш с майката на детето на замесения в нея мъж, макар тя вече да се е разделила с него, а той да умира в момента в болнично легло.

— Да, говори ми нещо.

— А нея спомняш ли си я?

— Не много добре.

— Лъжец. Той спа ли с нея?

— Не знам.

— Хайде де!

— Господи, не знам! Не вървя подир него с пешкир и чаша вода.

— А с полицайката?

Трябва да е била Шарън Мейси. Паркър му бе казал за нея.

— Не, не е спал с нея, напълно сигурен съм.

Ейнджъл се опита да си спомни по-мъчителен разговор от този, но не можа.

— Има и още една жена. Тя почти не излиза от интензивното отделение и имам чувството, че има разрешение от полицията да е там, но не е полицайка. Глухоняма е и носи пистолет. Виждала съм я как го гледа.

— Лиат — каза Ейнджъл. Сигурно Епстайн я беше пратил да пази Паркър. Тя бе странен избор за ангел пазител. Сполучлив, но странен.

— Спал е с нея, нали? Жалко, ако не е.

„Какво иска тя, по дяволите“, помисли си Ейнджъл.

— Да, спал е с нея.

— Може да се очаква от него да спи с жена, която няма как да възрази.

— Беше само веднъж — каза Ейнджъл.

— Ти какъв си, негов адвокат ли?

— Ти ме превърна в негов адвокат! Обадих се само да те попитам как си. И вече съжалявам.

Рейчъл се засмя. Смехът й бе искрен и той се зарадва, че й бе подарил поне този миг.

— Ще дойдете ли да го видите? — попита тя.

— Скоро — отвърна той.

— Издирвате ги, нали? Онези, които са му причинили това.

— Да.

— Никой досега не е стигал толкова близо до него. Никой никога не го е наранявал толкова тежко. Ако умре…

— Не произнасяй тази дума. Спомни си какво ти е казала Сам: той още не е решил и има причина да се върне. Той обича дъщеря си, обича и теб, въпреки че се чукаш със задник като Джеф.

— Махай се. Свърши нещо полезно.

— Слушам, госпожо.

Ейнджъл остави слушалката. Луис стоеше до него и чакаше. Подаде му „Берета“ 21 със заглушител, който бе съвсем малко по-дълъг от самия пистолет. Сега с беретата можеше да се стреля в ресторант и звукът щеше да е съвсем малко по-силен от чукване с лъжица по порцеланова чаша. Луис също носеше такова оръжие в джоба на своето яке „Белстаф“.

Отиваха да свършат нещо полезно.

Щяха да се срещнат с Колекционера и ако трябва, да го убият.