Джон Конъли
Вълкът през зимата (46)

46

Ейнджъл и Луис не размениха и дума, докато не се прибраха в апартамента си, защото Луис се тревожеше, че Рос може да е решил да се застрахова, като подслушва колата, макар претърсването й след това да не даде нищо. Все едно: Луис не бе оцелял толкова дълго, защото е бил небрежен, а Ейнджъл наистина нямаше друго по-добро занимание, освен да претърси колата за бръмбари, или поне Луис му каза така.

Когато пристигнаха, най-напред се поздравиха с госпожа Бондарчук, старата дама, която живееше в апартамента под тях. Освен че беше единствената им съседка, госпожа Бондарчук бе и тяхна единствена наемателка, тъй като сградата беше собственост на една от кухите фирми на Луис. Госпожа Бондарчук гледаше померани, на които щедро даряваше повечето си любов и внимание, откакто преди много години господин Бондарчук се беше преселил на едно по-добро място. Дълго време Ейнджъл и Луис бяха живели със заблудата, че господин Бондарчук се е поминал, но наскоро се изясни, че през 1970 година е избягал и неговото по-добро място всъщност е Бойс, Айдахо — и „по-добро“ не бе нищо повече от относително понятие в един злополучен брак. Той не липсваше на госпожа Бондарчук, според която съпругът й бе предпочел да си тръгне, вместо да бъде убит от нея. Помераните били повече от задоволителни заместители въпреки джавкането им. Но отглеждаше само мъжки екземпляри и не пропускаше да ги кастрира възможно най-рано, което водеше Ейнджъл и Луис до извода, че още храни известна остатъчна враждебност към господин Бондарчук. Тя защитаваше шумната природа на своите питомци с твърдението, че тъкмо това ги правело добри кучета пазачи, така че на практика представлявали истинска алармена система. Луис се съгласяваше охотно с нея, въпреки че в сградата имаше алармена система, на която можеха да завидят дори някои правителства — и обикновено само правителства можеха да си позволят.

Преди няколко години се беше случило нещо, което госпожа Бондарчук продължаваше да нарича „онази неприятност“: направен бе опит да се проникне в сградата, който накрая беше завършил със смъртта на всички виновници. Това произшествие не беше успяло да разтревожи полицията, главно благодарение на това че Ейнджъл бе разяснил на госпожа Бондарчук, на чаша мляко и шоколадова торта, колко е важно понякога да избягваш вниманието на силите на реда и закона, защото те невинаги са склонни да разберат, че има моменти, когато на насилието може да се отговори само с насилие. Госпожа Бондарчук, която бе достатъчно възрастна, за да си спомня нахлуването на нацистите в родната й Украйна и смъртта на баща си в боевете край Киев, всъщност прояви голямо разбиране към тази гледна точка. Разказа на смаяния Ейнджъл, че с майка й са пренасяли оръжие за украинските партизани и е гледала от един ъгъл, когато майка й и четири други вдовици са кастрирали и после убили редник от немския полицейски батальон „Остланд“, който имал нещастието да попадне в ръцете им. По свой начин, като еврейка, чиито събратя са били избивани в Минск, Костопил и Сосенки, тя знаеше по-добре от него колко е важно някои неща да се пазят в тайна от властите и понякога сурово да се наказват деградиралите мъже. Оттогава госпожа Бондарчук бе започнала да се отнася още по-покровителствено към двамата си съседи, а те за отплата имаха грижата наемът й да е минимален, а удобствата — гарантирани.

Сега, след като я бяха поздравили и се бяха погрижили за обезопасяването на сградата, разговорът отново се върна към събитията от вечерта. Луис наля две чаши „Мейрлуст Рубикон“ от Южна Африка, подходящо за зимата червено вино. Внезапните пориви на снежна вихрушка замъгляваха изгледа през прозорците, но те бяха колебливи и в крайна сметка не променяха нищо, като последни изстрели на разгромена войска. Ейнджъл наблюдаваше Луис, докато той събличаше якето и навиваше ръкавите на ризата си. Тя беше безупречно бяла и изгладена, сякаш изобщо не беше носена. Никога не преставаше да се удивлява как партньорът му успява да запази вида си толкова свеж. На Ейнджъл му беше достатъчно само да погледне някоя риза и тя започваше да се мачка. Единственият начин да носи бяла риза цяла вечер и да се прибере вкъщи, без тя да изглежда така, сякаш със седмици не е слизала от гърба му, бе да я колоса толкова силно, че да заприлича на ризница.

— Защо даде на Рос тези имена? — попита Ейнджъл. В гласа му нямаше и следа от упрек или недоволство. Просто бе любопитен да разбере.

— Защото не харесвам Камбион и ще се радвам, когато умре. — Луис разклати виното в чашата си. — Забеляза ли нещо странно в малката pied-à-terre^[1] на Камбион?

— Ако знаех какво е това, може би щях да мога да ти отговоря. Ще предположа, че говориш за аптеката.

— Имаш още много да учиш.

— Ти пък имаш на какво да се надяваш. И, за да отговоря на твоя въпрос, в малката наричай-я-както-щеш на Камбион нямаше нищо, което да не бе странно.

— Преброих три купи за супа, едната от които пластмасова. Не преброих повече от двама души.

— Едната паница може да е от по-рано.

— Възможно е.

— Но ти не мислиш така.

— Помещението бе старо и зловещо, но беше разтребено. С изключение на тези купи.

— Пластмасова купа — каза Ейнджъл. — Мислиш, че държи там дете ли?

— Не знам. Просто не вярвам той и неговото момче Едмънд да са единствените, затворени в този стар магазин.

— Смяташ да се върнеш там, за да изясниш ситуацията?

— Още не. Имаме си приоритети.

— Като стана дума: ти даде този списък на Рос, но какво получихме ние в замяна?

— Научихме, че Вярващите нямат нищо общо с покушението.

Ейнджъл се чудеше дали виното и двете бири по-рано не са образували някаква коварна смес, която е разрушила част от и без това вече застрашените му мозъчни клетки. Рос им бе показал снимка. Излъгал ли ги беше?

— А фотографията?

— Фотографията е без значение. Тя е фалшива следа. Тези хора, или каквито са там, не оставят своите подписи. Това е за евтините романчета. Да не мислиш, че след като застрелям някого, навивам визитната си картичка и я пъхам в дупката от куршума, за да си правя реклама?

Ейнджъл се съмняваше, но знаеше ли човек?

— Мислиш ли, че Рос се досеща, че това е фалшива следа?

— На Рос изобщо не му пука дали е фалшива, или не. Това е още един пирон в ковчега и за него нема значение кой го е забил.

— Няма. Няма значение. Знаеш ли, че правоговорът ти куца?

Публичният образ на Луис се различаваше от този в частния му живот, но той понякога забравяше в каква роля е.

— А ти знаеш ли, че шибаният Рос бе прав за теб? — каза Луис.

— Рос не може дори да уреди една глоба за паркиране. Сам си го каза. Значи, сега ще се върнем при Камбион и какво? Ще му кажем, че сме продали неговото бъдеще на федералните, или просто ще го излъжем, че още се опитваш да анулираш договора?

— Нито едното от двете. Познавам някои хора и в Северна, и в Южна Каролина. Ако съществува екип от стрелци съпруг и съпруга, които действат от там, все някой ще е чувал за тях.

— Не и ако си подбират клиентите. Не и ако не работят за пари, а от някакво сбъркано чувство за дълг.

— Какво, искаш да кажеш, че са като нас ли?

— Точно като нас, като се изключи религията.

— Да, и виж колко трудно беше да ни намерят. Не много отдавна доставчици опитаха да ни взривят вратата с експлозиви, а тази вечер Рос можеше да ни отнесе задниците с колата, ако бе пожелал, но ще ги пипнем, колкото и време да ни отнеме.

— А после?

— Ще ги накараме да говорят.

— А след това?

Луис опита виното. Беше хубаво.

— Ще ги убием.

 

 

Доста от предположенията на Луис бяха верни. Дори най-предпазливият човек можеше да бъде открит, ако преследвачът му има нужната настойчивост и съответните ресурси. Мъжът, който стоеше на прогизналия от дъжда ъгъл на Ъпър Уест Сайд^[2], където бедните бяха в зрителното поле на богатите и — много по-обезпокоително за онези, които се бояха от предстоящ социален срив — богатите бяха в зрителното поле на бедните, бе прахосал много време и значителна сума пари, опитвайки се да установи къде живеят Ейнджъл и Луис. Накрая вниманието му бе привлечено към тях от едно нападение на сграда — „неприятността“, съюзила Ейнджъл и госпожа Бондарчук. Луис бе положил големи усилия до полицията да не стигне и дума за случилото се, но мъжът на ъгъла бе представител на друг закон и друго правосъдие и бе много трудно подобни неща да се скрият от него и от баща му.

Колекционера сви шепи около клечката кибрит и я поднесе към цигарата между устните си, после започна да пуши, като държеше фаса с палеца и показалеца си, а с останалите пръсти го закриваше от дъжда. Пристигнал бе точно когато Ейнджъл и Луис влязоха в сградата. Не знаеше къде са били, но не бе трудно да се досети: положително вървяха по дирите на онези, които бяха нападнали детектива. Колекционера се възхищаваше на тяхната целеустременост, на тяхната съсредоточеност: никакво втурване на север, за да седят до леглото на детектива, никакви безполезни удари напосоки, така характерни за изпълнените със скръб, но лишени от сила, и за разгневените, но лишени от обект, върху когото да го излеят. Те биха оставили настрана преследването на самия Колекционер, за да се концентрират върху най-неотложното. Колекционера знаеше, че вероятно повечето от тази целенасоченост идва от Луис, но любовникът му също не биваше да се подценява. Лишените от емоции убийци рядко оставаха живи дълго време. Номерът беше не да потискаш чувствата, а да ги контролираш. Любовта, гневът, скръбта — всичко това само по себе си беше оръжие, но трябваше да бъде държано под контрол. Онзи, който се наричаше Ейнджъл, даваше на Луис възможност да прави тъкмо това. Без него Луис отдавна щеше да е мъртъв.

Но Ейнджъл също беше опасен. Луис преценяваше плюсовете и минусите и ако ситуацията не му харесваше, се оттегляше и изчакваше по-благоприятна възможност, за да нанесе удар. При него логиката винаги беше на първо място. Ейнджъл беше различен. Веднъж взел решение да удари, той непрекъснато атакуваше набелязаната мишена, докато единият от двамата не бъде победен. Той знаеше как да превърне емоцията в оръжие. Този вид сила и решителност не бяха за подценяване. Онова, което повечето хора не можеха да разберат, бе, че изходът от битката се решава в първите секунди, а не в последните, и че самото изправяне пред видимо непреклонен нападател може психически да сломи дори по-голям и по-силен противник.

Но най-странното бе, че докато анализираше тези двама мъже, Колекционера осъзна, че е започнал да им се възхищава. Прекланяше се пред свирепостта и лукавството им дори когато го преследваха от място на място и разрушаваха неговите скривалища, които така грижливо беше изграждал. Освен това не можеше да отрече, че той и тези мъже, чрез предаността им към Паркър, на практика се занимаваха с варианти на една и съща работа. Вярно, наложило му се бе да убие един от техните хора, но това беше грешка. Допуснал бе емоцията да го ръководи и приемаше, че е трябвало да плати за това. Цената бе загубата на неговите скривалища. Но преследването вече започваше да го уморява. Щеше да им даде онова, което искат, за да постигне примирие. Ако не се съгласяха, е, той имаше работа за вършене и тяхното преследване му пречеше. Отклоняването на вниманието и заплахата, която представляваха, времето и усилията, които го караха да прахосва, даваха възможност на мъже и жени, въплъщаващи злото, да издевателстват над по-слабите от тях. Присъди чакаха да бъдат изпълнени. Колекцията му се нуждаеше от ново попълнение.

Обади се на Елдрич от уличен телефон. Въпреки възраженията на стареца беше осигурил услугите на гледачка за времето на принудителното си отсъствие. Имаше й пълно доверие. Тя бе племенница на жената, която бе поддържала реда в офиса и бе топлила леглото му до неотдавнашната си смърт. Беше дискретна и избирателно глуха, няма и сляпа.

— Как се чувстваш? — попита Колекционера.

— Добре съм.

— Жената добре ли се грижи за теб?

— Мога сам да се грижа за себе си. Тя само ми се мотае в краката.

— Считай го за услуга към мен. Така съм по-спокоен.

— Трогнат съм. Намери ли ги?

— Да.

— Свърза ли се с тях?

— Не, но скоро ще им изпратя съобщение. Утре ще се срещнем.

— Те може да не се съгласят.

— Единият е прагматик, другият се ръководи от принципи. Онова, което ще им предложа, ще се хареса и на двамата.

— А ако не им хареса?

— Тогава нещата няма да се променят и неизбежно ще се пролее кръв. Те няма да искат това, гарантирам ти. Мисля, че на тях също им е омръзнало, колкото и на мен. Детективът е първата им грижа: детективът и онези, които са натиснали спусъка срещу него. Кой знае, може да успея да договоря малък бонус за нас, награда, към която се стремиш от много години.

— И каква ще е тя?

— Местонахождението на един покварен човек — каза Колекционера. — Бърлогата на прокажения.