Джон Конъли
Вълкът през зимата (45)

45

Ейнджъл и Луис бяха паркирали близо до кръстовището на „Амити Стрийт“ и „Хенри Стрийт“, на около четири пресечки от „Хънтс Лейн“. Разговаряха, докато вървяха, навели глави срещу дъжда.

— Е? — поде Ейнджъл.

— Той не ни казва всичко, което знае — каза Луис.

— Но вярваш на онова, което ни каза?

— Да.

— Защо?

— Защото имаше известен процент информация, която ни бе спестена, но никакъв процент лъжа, а той е човек, който умее да изчислява процентите. Не е бил посредник при покушението, но не сподели с нас цялата информация, която има за онзи, който е стрелял по Паркър.

— И ти стигна до този извод само като го гледаше в очите ли?

— Аз го разбирам. И знам, че се страхува от мен.

— Членовете на този клуб никак не са малко.

— Да, но не всеки, който членува в него, има ресурсите да посегне на мой приятел. Камбион ги има, но е достатъчно умен, за да знае, че ако се замеси в подобно нещо, ще трябва да премахне и мен, а това не се случи.

— Което означава, че стрелците или не знаят, или не ги е грижа за теб.

— А ти знаеш, че може да е и второто.

— Опазил господ. Това би означавало, че не им е останало нищо, заради което да живеят.

— Точно така.

— Тогава какво не ни казва Камбион за стрелците?

— Техните имена. Камбион не търгува със слухове. Може би пътищата им някога са се пресичали. Може дори да се е опитвал да ги наеме.

— И те, подобно на теб, са му отказали.

— Но както изглежда, за разлика от мен, са фанатично-религиозни.

— Вярно. Никой не може да те обвини, че си прекрачвал прага на черква, освен ако не си искал да застреляш някого, скрит в тъмното. Значи, Камбион ще чака да уредиш анулирането на договора му и след това ще ти каже повече ли?

— На теория би трябвало да е така.

— А ти можеш ли да го направиш? Да прекратиш договора?

— Не. Нещата са стигнали твърде далеч. Хората, които имат интерес да видят Камбион мъртъв, са твърде много — заради онова, което е сторил или което знае.

— Но ако Камбион е толкова умен, колкото казваш, би трябвало да е наясно с това.

— Вероятно.

— Тогава каква игра играе?

— Опитва се да спечели време. Както ти казах, Камбион изчислява процентите. Мисля, че знае точно кого търсим, така че в момента се мъчи да прецени дали хората, които са били изпратени да убият Паркър, са по-опасни от мен. Ако са, може да ме продаде на тях в замяна на каквото там му е нужно: пари, място, където да се скрие или — най-вероятно — главите на някои от онези, които го преследват. Ако реши, че стрелците не са достатъчно добри, за да ме отстранят, тогава ще ги подхвърли на нас, но ще почака, докато стане възможно да му предложим повече. Не мисля, че ни излъга, когато каза, че иска да прекара остатъка от живота си на спокойствие. Той иска гаранция за протекция, но е наясно, че сам не мога да му я дам.

Ейнджъл се замисли върху това.

— Федералните — каза той след известно време. — Иска държавна защита.

— Федералните — потвърди Луис.

— Но ние познаваме само един федерален.

— Точно така.

— И той не харесва нито теб, нито мен.

— Да, но бих казал, че в момента несъмнено се интересува от нас.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото смятам, че онзи, който ни следи от предишната пряка, е той.

— Големият син форд ли? Чудех се защо се влачи така. Сигурно си въобразява, че няма да се досетим.

— Едва ли му пука.

Луис слезе на платното, застана пред едва пълзящата кола, сложи пръсти в устата си, свирна пронизително и тя удари спирачки на сантиметри от него.

— Ей, такси! — рече той.

През чистачките и дъжда специален агент от Федералното бюро за разследване Рос гримасничеше насреща му. Устните му се раздвижиха беззвучно, когато Ейнджъл се присъедини към Луис. Ейнжъл сви ръка зад ухото.

— Моля? „Майка…“ какво?

Втория път Рос изкрещя думите, за да е сигурен, че ще го чуят.

Седнаха заедно в „Хенри Пъблик“ на „Хенри Стрийт“ 329. Всички си поръчаха бруклинско тъмно пиво. Изглеждаше някак редно — в този квартал. Бяха почти сами в бара, и нищо чудно — в този час.

— Аз ще платя — каза Рос, когато им донесоха бирата. — Достатъчно неприятно е, че седя на една маса с вас. Не искам и да бъда обвинен в корупция.

— Ей, не пипнаха ли така федералния в Бостън, онзи, който беше гъст с Уайти Бългър? — каза Ейнджъл. — В един момент си седиш и си пийваш с приятели в Саути^[1], а в следващия вече излежаваш четиресет години.

— Първо на първо, не сме приятели — каза Рос.

— Огорчен съм — отвърна Ейнджъл. — Сега как ще си уредя глобите за неправилно паркиране?

— Тук е Нюйоркското полицейско управление, тъпако.

— А, да. — Ейнджъл отпи от бирата. — Ами ако ме глобят в окръг Колумбия?

— Майната ти.

— Знаеш ли, псуваш повече, отколкото федералните по телевизията.

— Псувам само когато съм в стрес.

— Май непрекъснато си в стрес.

Рос се обърна към Луис.

— Винаги ли е такъв?

— Доста често.

— Никога не съм допускал, че ще го кажа, но ти си направо светец, мамка му.

— И аз така мисля — отвърна Луис. — Но става за някои работи.

— Хич не искам да знам.

Рос отпи дълга глътка от бутилката си и попита:

— Ходи ли да го видиш?

— Паркър ли?

— Не, новия папа. За кой друг бих могъл да говоря, по дяволите?

Ейнджъл и Луис си размениха погледи. Ейнджъл искаше да отидат в Мейн, но Луис не се съгласи. Считаше, че могат да бъдат по-полезни на Паркър в Ню Йорк. Прав беше, разбира се, но Ейнджъл все пак се тревожеше. Той бе силно привързан към детектива и тъй като той вероятно нямаше да прескочи трапа, искаше да се сбогува с него.

— Не — отвърна Луис. — Казват, че умира.

— И аз така чух.

— Вярно ли е?

— Той е като котка, има девет живота. Само не знам колко от тях е използвал вече.

Докато осмисляха казаното, Ейнджъл и Луис надигнаха бирите. После Луис попита:

— Какво искаш, агент Рос?

— Доколкото разбирам, вие обръщате града наопаки, за да разберете кой е стрелял по него. Чудех се докъде сте стигнали.

— Това опит за размяна на информация ли е? Ако е така, на път си да преживееш тежко разочарование.

— Знам с кого сте се срещали на „Хънтс Лейн“.

Левият клепач на Луис трепна. При него това бе признак на изключителна изненада, еквивалент на припадъка при другите хора. Рос го забеляза.

— За колко некадърни ни мислиш, по дяволите? — каза той.

— Това риторичен въпрос ли беше?

— Искаш ли да видиш досието, което съм натрупал за теб?

Луис остави въпроса да мине покрай ушите му.

— От колко време го наблюдавате? — попита Ейнджъл.

— Още откакто се върна в града — отвърна Рос. — Той как изглежда? Не успяхме да му направим ясна снимка. На последната, която имаме, видът му не е много добър.

— Сигурно още среща известни трудности, когато сваля мадами — каза Ейнджъл.

— Замесен ли е?

Рос наблюдаваше и двамата и чакаше. Беше много търпелив. Мина цяла минута, но това, изглежда, не го безпокоеше.

— Не — каза по някое време Луис. — Или поне не пряко.

— Смятахте ли да го арестувате? — попита Ейнджъл.

— Не разполагаме с нищо, освен с разни истории. Обаче чуваме, че са обещани пари за всеки, който натисне спусъка срещу него. — Погледът му скочи обратно към Луис. — Мислех, че може би ще искаш да се възползваш.

— Не гониш когото трябва — каза Луис.

— Явно.

— Подслушвахте ли го?

— Би ми се искало. Не е напускал този стар магазин, откакто се е нанесъл в него. Няма телефонна линия. Ако използва клетъчни телефони, те са от онези, които се изхвърлят. Ръководи целия си бизнес далеч от прозорците, което означава, че не можем да хванем вибрации, особено с всичките тези завеси.

— И?

— Доколкото разбирам, осъществява неофициални контакти с цел договорът да бъде анулиран. Вярно ли е?

Луис отново почака известно време, преди да отговори. Ейнджъл запази мълчание. Ако щеше да има размяна, Луис трябваше да реши колко да даде и какво да иска в отплата.

— Вярно е — каза той. — Мислите ли да му предложите сделка?

— Смятаме, че пази много тайни.

— Ще ви изцежда кръвта за всяка, която ви издаде, и никога няма да го накарате да свидетелства.

— Може пък да не искаме да свидетелства — каза Рос. — Може да ни трябват само подробности. Интересуват ни не само осъдителните присъди. Интересува ни информацията.

Ейнджъл си мислеше за списъка с имена, който беше сега у Луис. Той може би имаше някаква стойност. Но пък можеше и да не представлява никакъв интерес. Истината най-вероятно беше някъде по средата.

Рос допи първата бира и вдигна бутилката, давайки знак на сервитьорката да донесе още по една, въпреки че Луис почти не беше докоснал първата.

— Чух, че се е опитал да те вкара в своята кошара — каза Рос. — Преди доста време.

— Не толкова отдавна — отговори Луис.

— Но ти не си се хванал на въдицата?

— И той като теб май беше притеснен от начина, по който си вадя хляба.

— И не си го харесвал.

— Нямаше много за харесване. Сега още по-малко, като видиш колко е напреднало разложението.

Вторите бири пристигнаха, но никой не посегна към тях.

Ейнджъл почувства, че са достигнали критичната точка в пазарлъка, макар че, доколкото можеше да прецени, като че ли не беше постигнат особен напредък в нито една посока. Преговорите не бяха неговата стихия. Онова назначение в ООН ставаше все по-недостижимо с всеки изминал ден.

— Ще попитам още веднъж — каза Луис, — какво искаш от мен, агент Рос?

Той впери поглед в Рос, както змия, която хипнотизира животно, преди да го клъвне. Рос не мигна. Избрал бе подхода „трима мъже си пийват бира“ и той не бе свършил работа. Навярно се бе досещал, че ще стане така, но нищо не пречи да се опита, нали? Докато Ейнджъл го наблюдаваше, той напълно се промени, изправи гръб, изражението му стана напрегнато, годините сякаш се отърсиха от него. В този момент Ейнджъл разбра защо Луис винаги бе толкова предпазлив с него. Както и Камбион, той беше неразгадаемо създание, хранилище на тайни.

— Дойдох да те предупредя, че няма да толерирам една акция за разплата, дори да е заради твоя приятел. Няма да я толерирам, защото съм загрижен, че тя може да попречи на собствената ми работа, на по-голямата картина. Защото с всеки мъж или жена, които убиваш, се затваря потенциална линия на разследване. Това нещо не се прави така.

— И каква е „по-голямата картина“, агент Рос? — попита Ейнджъл. — Какво е „това нещо“?

— Преследването на нещо, което е било скрито, преди да се появи животът на тази планета — каза Рос. — Нещо, което отдавна е погребано. Това достатъчно голямо ли е за теб?

Ейнджъл вдигна бирата.

— Знаеш ли, все пак ще взема да изпия и тази.

И пресуши половината бутилка.

— И ти вярваш в съществуването на това „нещо“? — каза Луис.

— Няма значение в какво вярвам аз. Важно е в какво вярват онези, които го търсят. И хаосът, който създават и ще продължават да създават, докато не бъдат спрени.

— Значи, искаш да се оттеглим и да не правим нищо?

— Не съм глупак. Да не се прави нищо, не е алтернатива, когато става дума за вас. Искам сътрудничество. Да споделяте с мен какво сте открили.

— И после ти да ни казваш дали може да действаме ли? Това ми звучи като най-лошата сделка, откакто са прецакали индианците за Манхатън.

— А също така и като много добър начин да свършим в затвора — допълни Ейнджъл. — Все едно предварително да подпишем самопризнание. Казваш да споделяме с теб какво искаме да направим. „Ей, това ми се вижда прекрасна идея. Действайте!“ И в следващия момент се гледаме шашардисано, изправени пред съда.

— Той е прав — каза Луис. — Няма сделка.

За негова чест, Рос не изглеждаше особено изненадан или разочарован. Вместо това бръкна в джоба си и извади кафяв плик. От него изсипа една-единствена снимка и я сложи на масата пред тях. На нея се виждаше символът тризъбец, грубо издълбан върху парче дърво. Луис и Ейнджъл веднага се сетиха какво е това: знакът на Вярващите. Паркър се бе срещал с тях в миналото, Ейнджъл и Луис също. Вярващите не бяха останали много доволни от тези срещи.

— Къде е направена? — попита Ейнджъл.

— В къщата на Паркър, непосредствено след стрелбата. Сега разбирате ли защо искам от вас да действате предпазливо?

Луис използва ръба на бутилката, за да завърти снимката и я разгледа по-добре.

— Да — каза той. — Разбирам.

Негов ред бе да извади от джоба си плик. Подаде го на Рос без коментар. Рос го отвори и прегледа напечатания списък с имена, места и дати. Не му бе нужно да пита Луис какво е това.

— От Камбион ли?

— Да.

— Защо ти ги е дал?

— Мислеше, че аз мога да вляза в ролята на посредник по затрудненията му с договора.

— Ти какво получи в замяна?

— Няма значение.

Рос сгъна списъка и го върна в плика.

— Защо го даваш на мен?

— Нали това искаше?

— Да.

— Сега не ти се налага да сключваш сделка с него и можеш да прекратиш наблюдението.

— И да го оставя на твоето благоволение.

— Аз нямам прошка за него.

— Това трябва ли да ме безпокои?

— Не виждам защо.

Рос претегли плика върху дланта на дясната си ръка, сякаш преценяваше неговата тежест и колко ще струва той на душата му.

— Отишъл си при Камбион, защото си мислел, че знае нещо за покушението над Паркър — каза Рос. — Залагам лъскава нова монета от четвърт долар, че ти е дал да вкусиш от онова, с което разполага, но ти мислиш, че може би има още. Да преговаряш от негово име, е било половината от сделката. Не си прави труда да ми казваш, ако съм на прав път. Не бих искал да се чувстваш посрамен.

— Далеч съм от опасността да се почувствам посрамен, агент Рос — каза Луис.

— Но сега нямаш нищо.

— Освен свободен достъп до Камбион, в случай че ми потрябва, нали?

Пликът остана върху дланта на Рос още няколко секунди, после изчезна в джоба му.

— Да — каза той. — А Паркър?

— Ако това ни доведе до Вярващите, ще ви съобщя чрез равина, Епстайн. За останалото няма да се бъркате в нашите работи.

— Ти си арогантно копеле, знаеш ли?

— Поне не ме нарече надут. Това би предизвикало сериозни търкания.

Рос стана и пусна петдесетачка на масата.

— Беше удоволствие да се работи с вас, господа — каза той.

— Благодаря, подобно — отвърна Луис.

— Сигурен ли си, че не можеш да помогнеш за глобите? — подхвърли Ейнджъл.

— Майната ти — сряза го Рос.

— Така или иначе, ще си запазя номера ти. За всеки случай.