Джон Конъли
Вълкът през зимата (40)

40

Брайън Джоблин бе този, който им съобщи новината, напускайки на бегом къщата. Това, че си тръгваше в този момент, оставяйки ги на мира, изглеждаше като дар от бога. Хари и Ерин бяха започнали все повече да се дразнят от него и вече не издържаха постоянното му присъствие в своя живот, докато той бе навлязъл с удоволствие в ролята на техен надзорник, гост и донякъде съучастник в престъпление, което тепърва трябваше да бъде извършено. Той още притискаше Хари да намери момиче, сякаш бе нужно това да му се напомня. Самата Хейли Кониър се бе отбила в къщата тази сутрин, докато разтребваха след закуската, и им бе дала да разберат много ясно, че времето им изтича.

— Нещата тук много скоро ще се раздвижат — каза тя, застанала пред вратата, сякаш не искаше дори да стъпи повече в техния рушащ се дом. — Много от проблемите ни са на път да изчезнат и ще можем отново да се заемем с важните задачи.

Наклони се толкова близо до тях, че Хари усети топлината на дъха й и вонята на вкиснало, която винаги свързваше със смъртта на майка си: воня на отказващи да функционират вътрешни органи.

— Трябва да знаете, че в Проспъръс има хора, които обвиняват вас за онова, което се случи с нашите младежи в Афганистан, както и с Валъри Гилсън и Бен Пиърсън — каза тя. — Те мислят, че ако вие не бяхте допуснали момичето да си иде — Кониър остави другата възможна интерпретация на условното изречение да виси във въздуха за момент, — четирима от нашите хора можеха още да са живи. Имате да вършите много работа, за да си платите за грешките. Давам ви три дни. Най-добре ще е дотогава да ми намерите заместница на момичето.

Но Хари знаеше, че след три дни те вече няма да са тук и че ако са, това навярно ще е краят им. Готови бяха да бягат. Ако Брайън Джоблин не им бе казал какво се е случило и ги беше оставил известно време да правят, каквото намерят за добре, може би биха почакали още един ден просто за да са сигурни, че всичко, свързано с бягството им, ще е наред. Сега те приеха предадената от него новина като сигнал: време беше. Докато изпращаха колата му с погледи, неговите думи още кънтяха в ушите им:

— Ударихме детектива — казал бе Джоблин. — Дават го по всички канали. С този нещастник е свършено. Свършено.

Двайсет минути след потеглянето на Джоблин Диксънови вече бяха напуснали Проспъръс.

 

 

Хари позвъни по пътя към Медуей. Повечето вечери търговецът на автомобили затваряше в шест, но Хари имаше номера на мобилния му телефон и знаеше, че живее само на няколко преки от паркинга. Казал му бе, че ако се стигне до обаждане по телефона, вероятно ще се налага спешно да напусне щата. Пробутал му бе някаква измислена история за болна майка, знаейки много добре, че него изобщо няма да го е грижа дори и майката на Хари да е Тифозната Мери^[1], стига да му плати в брой допълнителната сума за размяната. Така че трийсет минути след като напуснаха Проспъръс, Диксънови потеглиха от паркинга в пътнически ван GMC Savana със 160 000 км на брояча и спряха само в покрайнините на Медуей, за да се обадят на Магнъс и Даян и да им кажат, че идват. Ванът беше грозен като контейнер за смет, но можеха да спят в него, ако трябва, а бог знае още колко време щяха да са на път и колко надалече щеше да се наложи да отпътуват. Не можеха да останат задълго у сестрата на Ерин. Дори за една нощ щеше да е рисковано. Всъщност колкото повече наближаваха дома на Магнъс и Даян, толкова повече се засилваше чувството му, че може би двамата с Ерин изобщо не бива да отсядат у тях. Може би щеше да е най-разумно да вземат нещата си, да уговорят някакъв начин за връзка и после да намерят мотел, в който да пренощуват.

Колкото по-далече от Проспъръс, толкова по-добре. Сподели тревогите си е Ерин и се изненада, когато тя се съгласи без възражения. Ако питаха него, тя съжаляваше само за едно: че не бяха успели да убият Брайън Джоблин, преди да напуснат Проспъръс. Може и да се бе пошегувала, но Хари някак си се съмняваше в това.

Спряха на алеята до къщата. Вътре лампите светеха и тъй като пердетата не бяха спуснати, се виждаше, че Магнъс седи пред телевизора в дневната. Щом чу шума от мотора, той стана. Махна им от прозореца. Още не бяха слезли от вана, когато отвори входната врата.

— Влизайте — каза той. — Безпокоим се още откакто се обадихте.

— Къде е Даян? — попита Ерин.

— В банята е. Веднага ще слезе.

Магнъс отстъпи встрани да ги пусне да влязат и каза:

— Нека взема палтата ви.

— Няма да останем — отговори му Хари.

— По телефона ни каза друго.

— Знам какво казах, но мисля, че ще е по-добре да продължим нататък. Те ще дойдат да ни търсят, щом разберат, че сме напуснали града, и няма да им отнеме много време да направят връзката с теб и Даян. Трябва да се отдалечим възможно най-много от Проспъръс. Не мога да ти кажа защо. Просто трябва да оставим града далече зад себе си.

Магнъс затвори входната врата, но Хари усети течение откъм кухнята. Порив на вятъра премина през къщата и отвори вратата на дневната от лявата им страна. Вътре видяха Даян, седнала в тъмното до масата.

— Мислех, че си — поде Ерин, но не продължи нататък.

Брайън Джоблин седеше срещу Даян и държеше в дясната си ръка пистолет, насочен небрежно в гърдите й. Зад него бе Колдър Айтън. Той също държеше пистолет, но се целеше в дъщерята на Даян, Кейли.

Ръката на Хари бавно се плъзна към пистолета в джоба на якето му, но в този момент от дневната се показа началник Морланд и го хвана за рамото.

— Недей — каза той и гласът му беше едва ли не любезен.

Ръката на Хари трепна, после увисна безсилно. Морланд бръкна в джоба му и извади пистолета.

— Имаш ли разрешително за това?

Хари не отговори.

— Не мисля, че имаш.

Морланд вдигна пистолета и го опря отзад в главата на Ерин. Натисна спусъка и кремавите стени на къщата станаха яркочервени. Докато Хари още се мъчеше да асимилира картината, когато тялото на съпругата му се свлече на пода, Морланд стреля в гърдите на Магнус, после мина три крачки напред и уби Даян с един-единствен куршум, който проби лицето й точно под основата на носа.

Дойде на себе си от писъците на Кейли, но вече бе твърде късно. Морланд го блъсна и го просна на пода до мъртвата му съпруга. Той впери поглед в нея. Очите й бяха затворени, лицето й — изкривено в предсмъртна гримаса на ужас. Питаше се дали я е боляло много. Надяваше се да не е. Той я беше обичал. Толкова много я беше обичал.

Сега цялата тежест на Морланд бе на гърба му. Усети миризмата на дулото, когато то докосна лицето му.

— Убий ме — каза. — Просто ме убий.

Но вместо това дулото изчезна и ръцете му бяха оковани хлабаво зад гърба. Кейли бе престанала да пищи и сега хлипаше. Но, изглежда, бяха сложили ръка пред устата й, защото хлиповете бяха приглушени.

— Защо? — попита Хари.

— Защото не може да имаме такова масово убийство без убиец — каза Морланд и изправи Хари.

Той се втренчи в началника на полицията с изцъклен поглед. Лицето на Морланд беше замръзнало в маска на пълна безнадеждност.

Колдър Айтън и Брайън Джоблин се появиха от втората врата на дневната, носейки Кейли. Минаха през кухнята и излязоха през задната врата. Малко след това Хари чу да се затваря багажник и после потегли кола.

— Какво ще се случи с нея? — попита той.

— Мисля, че вече знаеш. Беше ти казано да ни намериш момиче. Май накрая все пак ще изпълниш дълга си.

Браян Джоблин отново се появи в кухнята. Усмихна се на Хари, когато тръгна към него.

— Сега какво? — попита Хари.

— Двамата с Брайън ще се повозите. Ще дойда при вас веднага щом мога.

Морланд се обърна да тръгне, но спря.

— Кажи ми, Хари, момичето наистина ли избяга, или вие го пуснахте?

Какво значение имаше? Момичето въпреки всичко беше умряло, а скоро щеше да го последва и той.

— Ние го пуснахме да избяга.

Думата „ние“ го накара да погледне надолу към Ерин и така пропусна да види изражението, което премина по лицето на Морланд. В него имаше и частица възхищение.

Имаше чувството, че ще заплаче, но сълзите не искаха да потекат. Без това бе късно за сълзи и те нямаше да помогнат.

— Съжалявам, че се стигна дотук — каза Морланд.

— Върви по дяволите, Лукас — отвърна му Хари.

— Да, предполагам, че тъкмо това ще се случи.