Джон Конъли
Вълкът през зимата (4)

4

Оставиха на Томас Соулби да успокои момичето. Той имаше четири дъщери и те на свой ред засега го бяха дарили само с внучки, така че имаше по-голям опит от всички присъстващи с укротяването на жени. Укротяването на тази явно щеше да е по-трудно: първата й работа, след като я пуснаха вътре през задната врата на магазина, бе да грабне най-близкия нож и да ги държи на разстояние. Никоя от дъщерите и внучките на Томас не бе вдигала нож срещу него, макар да не бе много сигурен, че една-две от тях не са били способни на това през тийнейджърските си години.

— Спокойно, скъпа — каза той. Стоеше извън обсега на ножа и се стараеше да говори колкото може по-меко. — Спокойно. Как се казваш?

— Ани — отвърна тя. — Извикайте полицията. Моля ви, само се обадете в полицията.

— Ще се обадим, но трябва…

— Веднага! — кресна тя и звукът едва не взриви слуховия апарат на Колдър Айтън.

— Добре, обаждаме се — каза Томас. Направи знак на Бен, който вече държеше мобилния си телефон. — Но какво да им кажем?

— Кажете им, че някаква кучка и скапаният й съпруг ме затвориха в мазе и започнаха да ме угояват като прасе за клане. Това им кажете.

Томас погледна Бен и повдигна рамене.

— Може би ще е по-добре да не използваш точно тези думи.

Бен кимна и започна да набира номера.

— Сложи го на високоговорител, Бен — каза Томас, — та Ани да знае, че не я мамим.

Бен докосна екрана на телефона и усили максимално звука. Всички чуха, че звъни. На третия сигнал прозвуча глас:

— Началник Морланд на телефона.

Момичето сякаш се поуспокои, когато го чу, но Томас виждаше, че продължава да хвърля погледи над рамото му и да се взира навън през прозореца в посоката, от която беше дошло. Нямаше как да знае колко време ще мине, докато нейните похитители забележат, че е избягала, и тръгнат да я търсят. Не вярваше, че четирима стари глупаци ще могат да я защитят.

— Лукас, обажда се Бен Пиърсън от магазина. Тук имаме едно момиче в беда. Казва, че името й е Ани и че някой я е държал затворена в мазе. Ще съм ти много благодарен, ако дойдеш наистина бързо.

— Тръгвам. Кажи й да има малко търпение.

Връзката беше прекъсната.

— Полицейският участък далече ли е? — попита Ани.

— На километър и половина, но аз се обадих на мобилния му — каза Бен. — Може да е по-наблизо или малко по-надалече, но градът ни не е голям. Скоро ще дойде.

— Можем ли да ти предложим нещо, скъпа? — попита Томас. — Искаш ли вода или кафе? Имаме уиски, ако то ще помогне. Сигурно умираш от студ. Бен, намери някакво палто на момичето.

Бен тръгна към закачалката да донесе някое от мъжките палта. Придвижването му го доведе почти в обсега на ножа и момичето разцепи предупредително въздуха.

— Господи! — каза Бен.

— Стой далече от мен! Всички се отдръпнете. Не искам никой от вас да ме доближава, не и преди да дойде полицията, разбрахте ли?

Томас вдигна ръце.

— Както кажеш, но виждам, че трепериш. Виж, Бен ще отиде до закачалката и ще плъзне по пода към теб палто. Никой от нас няма да те приближава, нали? Така де, никой тук не изгаря от нетърпение да бъде нарязан.

Момичето помисли над предложението, после кимна. Бен свали от закачалката своята голяма стара канадка „Л. Л. Бийн“ с гъши пух и я плъзна по пода. Момичето клекна и без да сваля очи от четиримата мъже, пъхна лявата си ръка в ръкава. Изправи се и с едно бързо движение премести ножа от дясната в лявата си ръка, за да може да облече дрехата. Мъжете останаха напълно неподвижни. След това тя се придвижи странично до масата за покер в другия край на помещението, наля си чаша уиски и я изпи на една глътка. Люк Джоблин изглеждаше леко засегнат.

— Тези хора, които са те държали като затворничка, ти видя ли ги? — попита Томас.

— Да.

— Знаеш ли имената им?

— Не. — Момичето се поотпусна и скоро думите бликнаха неудържимо от устните му.

— Но те не бяха онези, които ме доведоха тук най-напред. Дойдох с едно възрастно семейство, Дейвид и Хариет Карпентър, ако това са били истинските им имена. Те ми показаха лични карти, когато се срещнахме за пръв път, но какво разбирам аз от лични карти? Още щом стигнахме в покрайнините на тази проклета дупка, ме предадоха на друга двойка, по-млада от тях. Те ме държаха в проклетото си мазе. Познавам лицата им. Дори не си правеха труда да ги крият от мен. Така разбрах, че накрая ще ме убият. Дойдоха и други. Хванах ги, че ме гледат през прозорчето на вратата. Преструвах се на заспала, но видях част от лицата и на някои от тях.

Томас поклати недоверчиво глава и седна тежко на един от столовете. Бен Пиърсън хвърли тревожен поглед към гората, също както момичето, очакващо от мрака да изплуват фигурите на настървени хора, дошли да го завлекат обратно в неговия затвор. Люк Джоблин наблюдаваше младата жена с неразгадаемо изражение. Вниманието на Колдър Айтън бе съсредоточено върху бръчките по ръцете му. Проследяваше ги с върховете на показалците — първо левия, после десния, сякаш бе изненадан да открие тези свидетелства за своето остаряване. Нищо повече не се каза, успокоителните думи секнаха. Сега това бе работа на Морланд.

Ани отиде до тезгяха, откъдето можеше да държи под око паркинга до магазина. В далечината светнаха сини лампи. Полицията идваше. Момичето наблюдаваше четиримата мъже, но те изглеждаха така стъписани, че едва ли представляваха опасност за нея.

В паркинга влезе форд „Краун Вик“ без отличителни знаци, но със синя лампа на таблото. Въпреки че когато затвори магазина, Бен бе угасил външното осветление, над верандата имаше лампи, които се палят при движение. Сега те осветяваха паркинга и къпеха в блясъка си началник Морланд, докато излизаше от колата.

— Повдига ми се — каза Ани. — Трябва да отида до тоалетната.

— Началникът на полицията тъкмо пристигна, скъпа — обади се Томас.

— От уискито е — каза момичето. — Направи ми нещо на стомаха.

Преви се, сякаш от болка.

— Ще повърна или ще се насера, не знам кое от двете.

Бен не искаше нито едното от двете да се случи на неговото работно място, затова я насочи към врата в дъното на магазина. Тя водеше към частния му апартамент, където преспиваше понякога, най-вече, когато оставаше да работи до късно в оръжейната работилница. Къщата му бе на около километър, но откакто почина съпругата му, тя му се струваше твърде голяма и празна. Предпочиташе магазина. Това бе домът му сега.

— Втората врата вляво — каза той. — Не бързай, вече си в безопасност.

Тя тръгна към дъното на магазина, сложила ръка на устата си, секунди преди началникът на полицията да влезе. Той бе едър мъж, над метър и деветдесет и повече от деветдесет килограма. Бе гладко обръснат и очите му бяха сиви като изстинала пепел от стари огньове. Беше началник на полицията в Проспъръс от близо десет години и бе поел службата от баща си. Преди това бе „чиракувал“ като редови полицай в Мейнската щатска полиция. Така го наричаше винаги, „моето чиракуване“. Всички знаеха, че Проспъръс е единственият град, който е от значение за него. Вървеше с едва забележимо накуцване — последица от автомобилна катастрофа край Огъста преди години. Никой никога не бе споменавал, че увреденият крайник може да се отрази на способността му да изпълнява своите служебни задължения и той никога не бе давал повод за това.

— Къде е тя? — попита Морланд.

— В банята — отвърна Бен. — Прилоша й.

Морланд бе идвал в магазина на Пиърсън достатъчно често, за да го познава почти толкова добре, колкото собствения си дом. Отиде право до банята, почука на вратата и извика:

— Госпожице? Името ми е Лукас Морланд, аз съм началникът на полицията тук, в Проспъръс. Добре ли сте там вътре?

Нямаше отговор. Студен вятър развяваше крачолите на панталона му около обувките и краката. Идваше изпод вратата на банята.

— Мамка му — каза той.

Отстъпи назад, вдигна десния си крак и ритна силно ключалката. Ключалката издържа, но касата се счупи при втория опит. Вратата се отвори, за да открие празна баня пред него. Прозорчето над тоалетната зееше отворено. Морланд не загуби дори и секунда, за да погледне навън. Момичето сигурно вече бързаше да се скрие в мрака. Обърна се и тръгна обратно към магазина, като едва не събори вървящия след него Томас Соулби.

— Какво има? — попита Томас, но Морланд не му отговори.

Опитваше се да скрие болката в левия крак. Това проклето време винаги му се отразяваше адски зле и щеше да е щастлив, когато зимата свърши най-сетне. Изкуцука обратно до паркинга и зави наляво покрай сградата. Магазинът на Пиърсън се намираше близо до кръстопът: обърнатата на север фасада беше на главния път, който влизаше в Проспъръс, а на запад бе магистралата. Зрението на Морланд беше добро, дори в тъмното, и различи фигура, която се движеше бързо между две групи дървета в посока към магистралата. Пътят изкачваше височина на западната граница на Проспъръс. Докато я наблюдаваше, на хълма се появиха фарове на камион.

Ако момичето стигнеше до него, той беше загубен.

 

 

Ани тичаше.

Беше толкова близо до спасението, или поне така си бе мислила, и тогава се появи ченгето. Позна го веднага: фигурата и ръста му, но най-вече начина, по който куца. Беше го виждала два пъти. Първия път точно след като беше предадена на втората двойка, когато бе отведена в мазето. Борила се бе с тях, докато я сваляха от камиона, и кърпата на очите й се бе отместила леко. Ченгето беше там, надзираваше операцията, вървеше след тях, докато я носеха към килията й. Вторият път беше, когато й позволиха да вземе душ, въпреки че винаги я държаха с белезници на ръцете и краката. Погледнала бе надясно, докато излизаше от килията си в мазето, и преди вратата да се затвори, за миг бе зърнала в горния край на стълбището мъжа със сивите очи. В нито един от двата случая той не бе в униформа, иначе не би направила глупостта да позволи на старчоците да се обадят в полицията.

Онези двамата я хранеха добре. Това поне не можеше да им се отрече. Сега имаше сили, може би толкова, колкото не бе имала от много години. В организма й нямаше алкохол и бе чиста откъм наркотици. Собствената й скорост я изненадваше.

Ани видя камиона едновременно с Морланд. Ако успееше да стигне навреме до магистралата, можеше да го спре и да помоли да я откарат до някой друг град. Имаше вероятност ченгето да тръгне след тях, но всеки шофьор на камион, който е с всичкия си, щеше да види окървавените й боси крака и скъсаната й нощница и да разбере, че я е сполетяло нещо ужасно. Ако това не стигне, за да го убеди, сигурна бе, че историята й ще свърши останалото. Той — или тя, ако имаше късмета да я качи жена — можеше да я заведе при ченгетата в Бангор или до най-близкия участък на щатската полиция. Шофьорът на камиона можеше да я закара и направо във Вашингтон, в централата на ФБР, все едно й беше. Искаше само да се махне от този покварен град.

Когато наближи пътя, теренът започна да става по-стръмен. Леко залитна, когато се спъна в камък, и я прониза ужасна, остра болка. Счупила бе големия пръст на десния си крак. Сигурна беше. Това я забави малко, но не я спря. Камионът още бе на известно разстояние, щеше да стигне до магистралата много преди той да премине. Готова бе, ако е нужно, да застане на средата на пътя и да рискува да бъде прегазена, за да го спре. За предпочитане бе да умре бързо под колелата, вместо да я върнат отново в онова мазе.

Нещо я блъсна отзад и тя падна. Миг по-късно чу изстрела, почувства напрежение в гръдния кош, последвано от парене, което запали дробовете й. Обърна се настрани и се опита да каже нещо, но от устата й излизаше само кръв. Камионът мина на ръка разстояние от мястото, където лежеше, без шофьорът да има представа, че тя е там и умира. Ани протегна пръсти и усети полъха от преминаването му. Паренето вътре в нея вече не бе изгарящо, а студено. Ръцете и краката й започваха да се вкочаняват, вледеняването се разпростираше все по-нашироко и накрая стигна до самото ядро на живота й, сковавайки крайниците и превръщайки кръвта й в кристали.

Чуха се приближаващи стъпки, после до нея застанаха двама мъже и впериха погледи в агонизиращото й тяло. Единият бе куцащото ченге, другият — старецът, който й бе дал канадката си. Държеше в ръцете си ловна пушка. Тя видя останалите му приятели да идват след него. Усмихна се.

Измъкнах се. Избягах ви. Това не бе краят, който очаквахте.

Победих ви, жалки негодници.

Аз…

 

 

Бен Пиърсън видя как животът напусна момичето, как тялото му се слегна, когато последният дъх излетя. Поклати печално глава.

— И тази я биваше — каза той. — Беше мършава, но те я охранваха. Ако бяхме имали този късмет, можехме да извлечем от нея десет години, дори повече.

Началник Морланд излезе на пътя. Не идваха други коли. Нямаше опасност да бъдат видени. Но каква каша. Каква ужасна каша. Някой щеше да си плати за това.

Присъедини се към останалите. Томас Соулби бе най-близо до него по ръст. Тези неща са от значение, когато си имаш работа с труп.

— Томас — каза той, — ти хвани левия й крак. Аз ще хвана десния. Хайде да разчистим всичко това.

И двамата мъже повлякоха останките на Ани Бройър, изгубената дъщеря на човека, наречен Джуд, обратно към магазина.