Джон Конъли
Вълкът през зимата (39)

39

В Бостън Гарисън Прайър вървеше към масата на главния готвач в ресторант „Л’Еспалие“ на „Бойстън Стрийт“, когато дойде обаждането по личния му мобилен телефон, онзи, който се сменяше всяка седмица и с чийто номер разполагаха само шепа хора. Той бе особено изненадан, когато видя кой се обажда. Веднага натисна зеления бутон за включване и каза:

— Да?

Не се очакваха никакви любезности. Главният Крепител не обичаше да говори дълго по незащитени линии.

— Гледа ли новините?

— Не, цял ден съм по срещи и ще се видя с клиенти за късна вечеря.

— Телефонът ти има ли достъп до интернет?

— Разбира се.

— Иди на Канал 6 в Портланд. Обади ми се, когато свършиш.

Прайър не възрази. Закъсняваше за вечерята, но сега това бе без значение. Главният Крепител не се обаждаше току-така.

Прекъсна връзката и спря до стената край входа на метростанция „Копли“. Не му отне много време да намери репортажа от новините, за който бе говорил Главният Крепител. Влезе в уебсайта на „Портланд Прес Хералдс“, да не би случайно там да има още подробности, ала нямаше.

Почака малко да събере мислите си, после позвъни на Главния Крепител.

— Вкъщи ли сте? — попита.

— Да.

— Но можете да говорите?

— Засега. Някой от нашите ли е бил?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Никой не би направил подобна крачка, без първо да се посъветва с мен, а аз не бих позволил. Решено бе: трябваше да се чака.

— Увери се, че нямаме нищо общо.

— Ще проверя, но нямам никакви съмнения. На този човек не му липсваха врагове.

— На нас също. Ще има последствия за всички ни, ако ни хванат, че имаме и най-малка връзка с това.

— Ще изпратя съобщение. Няма да има повече никакви действия, докато вие не наредите.

— И прати някого в Скарбъро. Искам да знам какво точно се е случило в онази къща.

— Ще се обадя веднага.

Мъжът в другия край на линията замълча за момент, после каза:

— Чух, че „Л’Еспалие“ бил много добър ресторант.

— Да. — На Прайър му трябваха една-две секунди, докато си даде сметка, че не бе казвал на Главния Крепител къде ще вечеря. — Да, добър е.

— Може би все пак трябва да съобщиш на клиентите си, че няма да успееш за вечерята.

Връзката прекъсна. Прайър погледна телефона. Имаше го само от два дни. Извади батерията, изтри я с ръкавиците си и я хвърли в боклука. Докато вървеше, счупи СИМ картата и пусна парчетата в един канал. Пресече „Бойстън Стрийт“ и се отправи към Нюбъри. Влезе в сенките на 440 улица, сложи телефона на земята и започна да го блъска с тока на обувката си, по-силно и по-силно, докато накрая тъпчеше яростно само късчета пластмаса, като не спираше да ругае. Двама минувачи по Ексетър го погледнаха бегло, но не спряха.

Прайър опря чело до стената на най-близката сграда и затвори очи.

Последствия: това бе слабо казано. Ако някой бе посегнал на детектива без разрешение, изобщо не се знаеше какви беди могат да се очакват.

 

 

В един апартамент в Бруклин равин на име Епстайн седеше пред екрана на компютъра, гледаше и слушаше. Прекарал бе дълъг ден в дискусии, спорове и нещо като бавен напредък — ако си достатъчно оптимистично настроен. Епстайн, заедно с двама свои колеги, умерени равини, се опитваше да постигне компромис между общинарите в район Бруклин и местните хасиди^[1] по дълъг списък въпроси, включително разделянето на половете в градските автобуси и религиозните възражения против използването на велосипеди — най-често без особен успех. Днес, като наказание за греховете си, Епстайн беше принуден да обяснява пред недоумяващи общински съветници идеята за metzitzah b’peh — практиката да се изсмуква с уста раната от обрязване на малки деца.

— Но защо някой ще иска да прави това?

Честно казано, той нямаше отговор на този въпрос, или поне не и такъв, който би удовлетворил членовете на съвета.

Впрочем някои от по-младите хасиди явно не се отнасяха към Епстайн с повече симпатия, отколкото към гоите^[2]. Веднъж дори чу един от тях да го нарича зад гърба му alter kocker — „стар пръдльо“, — но не реагира. По-възрастните проявяваха повече разум и поне признаваха, че той се опитва да помогне, като влиза в ролята на посредник и се мъчи да намери компромис, който да е приемлив и за хасидите, и за общината. Стига да можеха, хасидите биха издигнали стена между Уилямсбърг и останалата част от Бруклин, при все че първо трябваше да се преборят и с хипстърите в квартала. Ситуацията не се подобряваше от обстоятелството, че някои официални лица в града публично сравняваха хасидите с мафията. Понякога всичко това можеше да накара разумен човек като него да зареже и вярата, и града си. Но една еврейска поговорка гласеше: „Преживяхме фараоните, ще преживеем и това“. А старият виц, без който не минаваше нито един еврейски празник: „Опитаха се да ни изтребят и не успяха, така че хайде да хапнем!“.

Това се въртеше в главата му, докато се прибираше изгладнял вкъщи, но вече не му бе до храна. До него стоеше млада жена, облечена в черно. Името й беше Лиат. Тя бе глухоняма и не можеше да чуе новините, но можеше да чете по устните на водещия, когато той се появи на екрана. Видя полицейските коли, къщата и снимката на детектива, която показваха във всички телевизионни новини. Тя не бе правена скоро. Сега той изглеждаше по-стар. Спомни си лицето му, когато се любеха, и усещането от нараненото му тяло до своето.

Толкова много белези, толкова много рани, видими и невидими. Епстайн докосна ръката й. Тя сведе поглед към лицето му, за да може да следи движението на устните.

— Качи се горе — каза той. — Разбери каквото можеш. Аз ще започна да събирам информация тук.

Тя кимна и излезе.

„Странно“, помисли си Епстайн: никога досега не я бе виждал да плаче.