Джон Конъли
Вълкът през зимата (36)

36

Основан през 1794 година и разположен на брега на залива Каско, където река Андръскогин се влива в океана, колежът „Боудън“ по традиция се нареждаше между най-добрите колежи в Америка. Списъкът на възпитаниците му включваше Хенри Уодзуърт Лонгфелоу, Натаниъл Хоторн, пътешественика Робърт Пиъри и сексолога Алфред Кинси. За съжаление, пасторът на Проспъръс Уорънър като че ли не присъстваше в него. Обаждането ми рано сутринта в Бюрото за връзки между завършилите колежа не извади на бял свят нищо, което да показва, че Майкъл Уорънър е фигурирал между бившите му студенти. Запитването ми в Бангорската семинария също беше безрезултатно.

Докато смучех молива и се мъчех да се сетя защо Уорънър си е направил труда да лъже за нещо, което може да се провери толкова лесно, получих допълнително обаждане от службата по охраната в „Боудън“. Някакъв техен доцент искал да се срещне с мен. Всъщност той бил свободен този следобед и ако съм имал време, можело да прескоча до колежа.

— Той наистина ли каза това? — попитах.

— Какво да е казал? — не разбра секретарят.

— Да прескоча?

— Той така си говори. От Англия е.

— Ах.

— Да. Ах.

— Моля, предайте му, че ще ми е приятно да прескоча.

Някъде в Боудънския факултет по религия името Уорънър бе включило малък алармен звънец.

 

 

Доцент Иън Уилямсън изглеждаше точно така, както винаги съм си представял академиците и както те рядко изглеждат: леко разчорлен (не толкова, че да буди безпокойство за психическото си здраве), със слабост към жилетките и разновидностите на туида, при все че при него потенциалната старомодност на облеклото се компенсираше от избора на гуменки „Кънвърс“. Беше младолик, брадат и весело разсеян, сякаш всеки момент можеше да зърне някой интересен облак, да хукне подире му и да го хване с ласо.

Както се оказа, Уилямсън беше десет години по-голям от мен, но очевидно академичният живот му понасяше. Преподаваше в „Боудън“ вече над двайсет години, макар че все още говореше като гост за уикенда в Даунтън Аби^[1]. Честно казано, ако доцент Уилямсън не можеше да свали в Мейн жена с акцента си, тогава нищо друго не би му помогнало. Неговите специалности бяха религиозната толерантност и мистичните традиции, а кабинетът му в красивата стара сграда на факултета бе пълен с книги и най-различни антикварни религиозни джунджурии, така че представляваше нещо средно между библиотека и пазарска сергия.

Той ми предложи кафе от своята машина „Неспресо“, качи краката си върху куп книги и ме попита защо се интересувам от Майкъл Уорънър.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос — отвърнах аз, — тъй като той, както излиза, не е учил във вашия колеж.

— Аха, фехтовка — рече Уилямсън. — Добре. Разбирам. Чудесно.

— Моля?

— Фехтовка. — Той направи париращ жест с въображаема рапира, придружавайки го със свистящ звук, за да е сигурен, че ще го разбера. Но аз не го разбрах.

— Извинете, на дуел ли ме предизвиквате?

— Какво? Не. Имам предвид словесна фехтовка — доброто старо нападение и париране. Филип Марлоу и прочие. Аз казвам, вие казвате. Нали разбирате, нещо от този род.

Той ме гледаше оживено, аз него — не чак дотам.

— Е, може би не — каза Уилямсън и ентусиазмът му се поизпари. Почувствах се така, сякаш бях ритнал кученце.

— Нека кажем, че се интересувам от Проспъръс — подех аз. — И от пастор Уорънър. Той прави впечатление на особен човек в един странен град.

Уилямсън посръбваше своето „неспресо“. На иначе празното бюро зад него забелязах три книги с обърнати към мен гърбове. И трите свързани със „зелените лица“. Тяхното набиващо се на очи присъствие едва ли беше случайно.

— Майкъл Уорънър постъпи в „Боудън“ като студент по хуманитарни науки, когато беше на двайсет и няколко години — каза Уилямсън. — От самото начало си пролича, че интересите му са насочени главно към изучаване на религиите. Програмата е натоварена и обикновено привлича само студенти с истинско влечение към предмета. Пълният курс на обучение се състои от девет цикъла лекции, краткият от пет, с два задължителни: „Въведение в науката за религиите“, или Рел. 101, и „Теория на религиите“. Останалите обхващат свободно избираеми комбинации от дисциплините „Азиатски религии“, „Ислям и следбиблейски юдаизъм“, „Християнство и секс“, „Библия и сравнителни изследвания“. Това достатъчно ясно ли беше?

— Абсолютно.

Уилямсън се намести по-удобно на стола.

— Уорънър не беше от най-способните студенти. Всъщност известно време приемането му бе на кантар, но той имаше подкрепата на влиятелни хора.

— От Проспъръс?

— И не само оттам. Ясно беше, че се полагат усилия приемането му да се уреди. От друга страна, знаехме, че в курсовете за отдадени на религията студенти има място и…

— Да?

— Между преподавателите от факултета съществуваше известно любопитство по отношение на Проспъръс, включително и от моя страна. Както без съмнение знаете, това е град, основан от тайна религиозна секта, историята и същността на чиято вяра и до днес остават неясни. Струваше ни се, че като приемем Уорънър, може би ще получим възможност да научим нещо повече за града и неговата история.

— А какво се получи?

— Научихме онова, което би могло да се нарече „версията за обща консумация“. Уорънър ни даде известно количество информация и ни бе разрешено да изучим черквата и местата около нея, но на практика информацията ни за Проспъръс и „Семейството на любовта“ не се обогати почти с нищо, което да не ни е било вече известно. Освен това академичната непригодност на Уорънър бе разкрита на много ранен етап. Той вземаше изпитите с големи усилия и трудно получаваше оценка по-висока от „слаб“. След време бяхме принудени да го освободим.

— По-късно пастор Уорънър, както започна да се титулува впоследствие, бе приет отново в този колеж като „специален студент“. Специалните студенти са хора от местното население, които по някаква причина желаят да продължат образованието си като задочници. Когато работата им се оценява в академичните характеристики, се вземат под внимание и техните неакадемични постижения. Те плащат такси за курсовете и не им се отпускат никакви финансови помощи. Пишат им се оценки, от които получават официални преписи, но тъй като не са кандидати за научни степени, не им се дават дипломи. В период на повече от пет години пастор Уорънър посещаваше пет такива курса, някои от които с по-голям успех и ентусиазъм от другите. Проявяваше изненадващ интерес към някои въпроси от „Християнство и секс“ и по-умерен към азиатските религии, исляма и юдаизма. Общо взето, остави у мен впечатлението, че се стреми към престижа, който дава образованието в колеж. Искаше да парадира, че е учил в колеж, нищо повече. Струва ми се, вие също сте казали на секретаря, че се е хвалил с магистратура в Бангор?

Опитах се да си спомня точните думи на Уорънър.

— Мисля, че каза, че е завършил религия в „Боудън“ и като магистър е специализирал богословие в Бангорската семинария.

— Предполагам, че стига човек да е достатъчно широко скроен, тези твърдения дават известна свобода на интерпретацията, най-вече второто. Ако поразпитате, положително ще откриете, че Уорънър по някое време е кандидатствал в Бангорската семинария и е бил отхвърлен или пък е правил опити да посещава неофициално семинарите. Това би било напълно логично при неговия стремеж към утвърждаване и признание.

— Да е оставил у вас още някакво впечатление?

— Той беше фанатик.

— Това не върви ли с неговата сфера на дейност?

— Понякога. Уорънър обаче рядко успяваше да навърже повече от две изречения, без да спомене „своя бог“.

— И какъв е богът, на когото се моли? Аз се запознах с Уорънър и видях черквата му, но въпреки това не съм много наясно какъв пастор е той.

— Привидно Уорънър е нещо като строг протестант. У него има малко баптизъм, капка методизъм, но също така и значителна доза пантеизъм. Нищо от това обаче не е особено дълбоко. Неговата религия, по липса на по-добро обяснение, е неговата черква, тухлите и хоросанът в нея. Той боготвори една сграда, или онова, което тази сграда представлява за него. Казвате, че сте я видели?

— Предложена ми бе тържествена обиколка.

— И какво мислите?

— Малко бедна е на разпятия за моя вкус.

— Католик ли сте?

— Не особено ревностен.

— Аз съм израснал в Англиканската църква — трябва да добавя, тази за простолюдието, — но дори на мен черквата на Уорънър ми се видя твърде сурова.

— Особено барелефите.

— Да, те са интересни, нали? Необичайни са тук, в Съединените щати. И може би не толкова необичайни сред старите черкви в Англия и определени части на Европа, макар че тези са особено характерни. Това е черква на „Семейството“, в това едва ли може да има съмнение, но все пак от особен тип. Тя не е наследство от онези пропити с дух на мир и доброта хора, които са се присъединили към квакерите или унитаристите. Нещо по-жестоко е.

— А Уорънър? Той още ли принадлежи на „Семейството“?

Уилямсън допи кафето си. Като че ли се поколеба дали да не си направи още едно, но се отказа. Остави чашата.

— Да, господин Паркър — каза той, — убеден съм, че не само Уорънър е такъв, а и целият Проспъръс си е останал общност от последователи на „Семейството“. Не бих могъл да кажа с каква цел.

— А техният бог?

— Погледнете отново тези барелефи в черквата им, ако ви се представи такава възможност. Подозирам, че в някакъв момент от историята Уорънър и онези, които споделят неговите религиозни убеждения, са престанали да забелязват връзката между Бога — християнския бог — и могъществото на природата. Единственото, което им е останало, са тези барелефи. За хората от Проспъръс това са лицата на техния бог.

Станах да си вървя. И тогава Уилямсън ми връчи книгите от бюрото си.

— Реших, че това може да ви е интересно — каза той. — Просто прескочете до пощата и ми ги пратете, когато свършите с тях.

Ето пак „прескочете“. Той ме хвана, че се усмихвам.

— Нещо смешно ли казах?

— Просто се чудех колко ли момичета сте свалили в Съединените щати с този ваш английски акцент.

Уилямсън се засмя.

— Той май наистина ме е правил доста популярен. Дори подозирам, че съпругата ми, която беше твърде висока топка за мен, ме е взела тъкмо заради него.

— Признак на остатъчно колониално преклонение пред потисника.

— Казано с езика на магистър по история.

— Не, не аз, а Уорънър каза нещо подобно, когато се запознахме. Направи аналогия между работата на детектива и историческото изследване.

— А нима не са всички разследвания исторически? Престъплението е извършено в миналото, а разследването се прави в настоящето. Като един вид разкопки.

— Не усещате ли да се задава нова студия?

— Знаете ли, може и да напиша нещо все пак.

Разлистих първата книга. Тя беше пълна със снимки и рисунки.

— О, има и картинки — казах.

— Ако оцветите някоя от тях, може да се наложи да проведем дълъг разговор.

— Един последен въпрос?

— Казвайте.

— Защо толкова много от тези лица са заплашителни или враждебни?

— От страх — отвърна Уилямсън. — Страх от силата на природата, страх от старите божества. А може и ранната църква да е намирала в тях точен израз на една метафорична концепция: radix malorum, „Коренът на всяко зло“. Адът, ако сме приели да вярваме в него, е под краката, а не над главите ни. Трябва да се дълбае много надълбоко, за да бъде намерен, но за християните, които са имали отколешна връзка със земята, не е било трудно да възприемат представата за влиянието на злото, внушавана посредством преплетени корени и пълзящ бръшлян, или пък лица, оформени от нещо заровено дълбоко в земята, които опитват да си изградят физически образ от всевъзможни подръчни материали. Но богът, изобразен по стените на черквата в Проспъръс, няма нищо общо с християнството. Много по-стар е и е далече от идеята за добро и зло. Той просто съществува.

— Звучите така, сякаш едва ли не и вие самият го вярвате.

— Може би понякога ми е по-лесно да разбера как човек може да си измисли и да повярва в бог от дърво и листа, бог, който се е формирал, както се е формирала природата около него, отколкото в брадат старец, който живее на облак в небето.

— Това брои ли се за криза на вярата?

Той отново се засмя.

— Не, само за естествено последствие от изследването на всяка страна от религиозната вяра и от опитите да преподаваш колко е важно да бъдеш толерантен в свят, в който толерантността се свързва със слабост и ерес.

— Нека позная: вие и Майкъл Уорънър не сте постигнали пълно единомислие по въпроса.

— Не. Той не проявяваше враждебност към другите форми на религия, само незаинтересованост.

— Когато го видя отново, да му предам ли поздрави от вас?

— Бих предпочел да не го правите — отвърна Уилямсън.

— Страхувате ли се?

— Много. И вие би трябвало да се страхувате. — Той вече не беше разсеян, вече не се усмихваше. — Едно от предизвикателствата, пред които обичам да изправям студентите си през първия им учебен час, е играта на асоциации. Карам ги да запишат всички думи, положителни и отрицателни, които им идват наум, когато мислят за бог. Понякога получавам цели страници, друг път няколко думи, но Уорънър беше единственият, който написа само една. Тази дума бе „глад“. Той и другите като него се прекланят пред гладен бог, господин Паркър, а от бог, който гладува, не може да се очаква нищо добро. Абсолютно нищо добро.