Джон Конъли
Вълкът през зимата (35)

35

Томас Соулби бе този, който повика Морланд и Уорънър да се върнат в къщата. По това време Морланд вече беше изпушил една цигара и бе запалил втора. Пердетата на прозореца в дневната помръднаха и той зърна лице, което надничаше навън към него. Може би беше Хейли Кониър, но не бе сигурен. Стъпка недопушената втора цигара в чакъла и му мина през ума да я остави там, та дъртата кучка да я намери на сутринта, но се отказа. От дребнавостта нямаше полза, при все че носеше кратко удовлетворение.

Соулби го подуши, когато влезе вътре.

— Тя ще усети миризмата на цигарите — каза той. — Едно е да изпушиш тайничко някоя, друго е да внесеш доказателството в дома й.

Морланд не го погледна. Не искаше Соулби да види отчаянието му, мрачното му усещане, че е важно, по-важно от всичко, да оставят детектива на мира. Колкото по-дълго бе крачил и пушил, толкова повече се бе ужасявал от онова, което имаше да става.

— Ще й замириша още по-лошо, когато всичко това приключи — каза той. — Целият град ще замирише на кръв.

Соулби дори не се опита да отрече.

Морланд разбра какво са решили още щом влезе в трапезарията. Предполагаше, че е знаел дори и преди да ги остави на разискванията им, но отмъстителното тържествуващо изражение върху онази част от лицето на Кинли Ноуел, която не бе скрита от маската, не оставяше и най-малко съмнение.

Сега, когато победата й беше осигурена, Хейли Кониър благоволи да смекчи отношението си към своя полицейски началник — защото, разбира се, тя мислеше за него и за всичко останало именно по този начин: „нейният“ полицейски началник, „нейният“ градски съвет, „нейният“ град. Почака го да седне на мястото си и се усмихна с маниера на работодател, който се готви да съобщи лошата новина на провалил се кандидат за работа.

— Решихме да се заемем с детектива — каза тя.

— Ще има последствия — напомни Морланд.

— Взехме предвид тази възможност. За виновен ще бъде посочен… друг.

Морланд забеляза, че пред Кониър имаше празен лист. Докато я гледаше с недоумение, тя извади от джоба на жилетката си химикалка, начерта на листа някакъв символ и безмълвно му го подаде.

Морланд не докосна листа. Не беше и нужно, защото виждаше достатъчно ясно онова, което бе нарисувала тя, а и не желаеше да го докосва. Кониър бе нарисувала тризъбец. Символът на Вярващите. Една и бездруго трудна и опасна ситуация беше на път да стане катастрофална.

— Ще разберат, че сме ние — каза Морланд.

— Прав е — подкрепи го Соулби. Той изглеждаше наистина изплашен. Очевидно този елемент от плана на Кониър не беше обсъждан. — Това излиза от рамките на здравия разум.

— Няма да разберат, ако внимаваме — каза Кониър. — А ние винаги внимаваме.

Беше лъжа, но Морланд не й го натякна. Ако наистина бяха внимавали, детективът никога нямаше да дойде в техния град.

Ноуел свали маската.

— И какво, ако се разбере, че сме били ние? — изхриптя той. — Вярващите без друго не бяха много, а детективът се погрижи за онези, които бяха останали.

— Не знаем това със сигурност — каза Морланд. — Може да има и други. Те се крият. Това е в природата им. Освен това остава въпросът за Крепителите. Те винаги са поддържали връзка с Вярващите. Дори е възможно между тях също да има Вярващи. Можели са да предприемат нещо срещу детектива, но са предпочели да не го правят. Решението да го премахнем вместо тях може да не бъде прието добре.

— Вината няма да падне върху нас — държеше на своето Кониър.

— Не можеш да бъдеш сигурна — възрази Морланд.

Почувства надигащия се пристъп на мигрената. Разтърка слепоочията си, сякаш това можеше някак да предотврати болката и повдигането. Беше уморен. Трябваше просто да си затваря устата, защото тази дискусия бе безполезна. Битката беше загубена, а скоро щеше да бъде загубена и войната.

— Прав си: не мога да бъда сигурна — рече Кониър.

Морланд я погледна учудено.

— Но те могат — завърши тя.

Морланд усети раздвижване зад гърба си и две сенки паднаха върху масата.

Значи всичко е било фарс: заседанието, споровете, последното обсъждане при закрити врата. Решението е било взето много преди това. Иначе тези двамата нямаше да са тук. Те не пътуваха, ако не предстоеше убийство.

— Не е нужно повече да се тревожиш за детектива, началник Морланд — каза Кониър. — Нашите приятели ще се погрижат за него вместо нас. Засега обаче Диксънови остават твоя отговорност. Искам да бъдат наблюдавани. Ако опитат да избягат, искам да бъдат спрени. И ако успеят да излязат извън рамките на града, искам да бъдат убити.

Започнаха да се разотиват. Всички мълчаха. Морланд излезе навън да изпуши още една цигара и гледа след тях, докато се отдалечаваха. Не го интересуваше какво мисли Хейли за неговата зависимост от никотина. Сега това бе последната му грижа. Бездруго вече нямаше съмнение, че дните му като началник на полицията са преброени. Там, вътре, тя го беше кастрирала така ефикасно, сякаш беше използвала същия онзи нож, с който бе заплашила Брайън Джоблин. И беше някак естествено, че накрая, след като повечето от другите си тръгнаха, Соулби сам, а Айтън — поемайки грижата за линеещата злоба на Кинли Ноуел, остана само Люк Джоблин.

Морланд предложи на Джоблин цигара и той прие.

— Знаех си, че всъщност не си ги отказал.

През последните два месеца Джоблин не спираше да тръби, че е отказал цигарите, макар хвалбите му да бяха най-гръмогласни, когато жена му беше наблизо.

— Барбара мисли, че съм — каза Джоблин. — Не знам кое ми струваше повече, цигарите или ментоловия дропс за оправяне на дъха.

Двамата следиха с очи задните светлини на последната кола, докато не се загубиха по пътя за града.

— Тежи ли ти нещо, Люк? — попита Морланд.

— Тревожа се.

— За Брайън ли?

— Господи, не. Ти си прав: синът ми не е умен, но може да се грижи за себе си. Ако имаш нужда от помощ за Диксънови, можеш да разчиташ на него. Той е надежден младеж.

Брайън Джоблин не беше надежден в нито едно отношение. Той беше на границата на психопатията и разполагаше с богат асортимент от пороци и сексуални отклонения, но Морланд пазеше това мнение за себе си. Нямаше много приятели в градския съвет и не му трябваше да обръща Люк Джоблин срещу себе си.

Джоблин пое дълбоко дима от цигарата.

— Не, заради Крепителите е. Не разбирам защо не се обърнахме към тях. Не е хубаво да ги разгневяваме. Те могат да ни смажат. Трябваше да говорим с тях, преди да действаме, но Хейли отхвърли тази идея още щом беше дадена. Защо?

— Защото се молим на различни богове — каза Хейли Кониър зад гърба му.

Морланд дори не я бе чул да приближава. В един момент бяха сами, а в следващия тя изникна зад тях.

— Съжалявам — каза Джоблин, макар да не бе ясно дали се извинява, задето критикува дискусията, или за това, че са го хванали да пуши в двора на Кониър, или пък и за двете. Огледа се за нещо, на което да угаси цигарата. Не искаше да я хвърля. Накрая вдигна левия си крак и угаси фаса върху гьонената подметка. На нея остана следа от обгорено. Щеше да се наложи да крие обувките, докато намери време да купи нови. Жена му имаше да се чуди как така избавил се от порока пушач ще гаси цигари върху обувки за триста долара. Морланд взе фаса от него и го прибра във вече изпразнената кутия.

— Не се извинявай — каза Кониър. — Това е в корените на всичко, което правим тук, на всичко, което се опитваме да опазим. Ние не сме като Крепителите и техният бог не е като нашия. Техният бог е зъл, гневен.

— А нашият? — попита Морланд.

Видя Уорънър, който ги наблюдаваше, застанал на стълбите към верандата. В коридора зад него чакаха два силуета.

Хейли Кониър сложи нежно ръка на рамото му. Беше странно интимен жест, колкото утешителен и успокояващ, толкова и, той почувства това, жест на неохотно сбогуване.

— Нашият просто е гладен — отвърна тя.

 

 

Вълкът намери месото: кърваво парче бут. Започна да обикаля около него, все още предпазливо въпреки глада си, но накрая не устоя. Направи две крачки напред и капанът щракна около лапата му.