Джон Конъли
Вълкът през зимата (34)

34

Морланд каза на съветниците, че знае за детектива. Разказа им неговата история, как са загинали жена му и дъщеря му преди много години. Запозна ги с някои от случаите, по които е работил, онези, които бяха станали обществено достояние, но ги информира и за многобройните други разследвания, тайните разследвания, за които се носеха слухове. Линията, която следваше, бе деликатна: искаше те да разберат каква заплаха представлява за тях детективът, но не и да бъдат толкова разтревожени, че да действат прибързано. Сигурен бе, че Хейли вече знае повечето от онова, което имаше да им каже. Представлението му бе адресирано към останалите членове на съвета, както и към Уорънър.

— Казваш, че вече си е имал вземане-даване с Вярващите, така ли? — обади се Соулби.

Другите замърмориха неодобрително. Общинският съвет съществуваше в Мейн по-отдавна от сектата, известна като „Вярващите“, и се отнасяше към нея със смесица от безпокойство и антипатия. Това, че те търсеха свои събратя, други паднали ангели като тях, изобщо не интересуваше Проспъръс. От друга страна, градът не желаеше и да привлича вниманието на други като Вярващите или на онези, в чиято сянка действаха те. Вярващите бяха само част от по-голямо съзаклятие, което постепенно завладяваше Мейн. Съветът не желаеше да участва в това, въпреки че неофициалните канали за комуникация с някои заинтересувани личности се държаха отворени от Томас Соулби, който поддържаше членството си в различни клубове в Бостън и се движеше свободно в тези среди.

— Да — отвърна Морланд. — Чувал съм само слухове, но няма да сбъркам, ако кажа, че те са съжалявали повече за това, отколкото той.

Старият Кинли Ноуел взе думата. Махнал бе кислородната маска от лицето си, за да говори, и всяка негова дума звучеше като отчаяно усилие. Морланд си помисли, че Кинли вече прилича на труп. Кожата му бе бледа като восък и от него се носеше смрадта на смъртта и лекарствата, които бе вземал, за да отложи срещата с нея.

— Защо детективът не е убит досега?

— Някои са се опитвали. И не са успели.

— Не говоря за гангстери и престъпници. — Ноуел сложи маската на лицето си и вдъхна дълбоко два пъти, преди да продължи. — Не говоря дори за Вярващите. Има други, които остават в сянка и никога не пропускат. Убивали са за нас, когато сме имали хора за убиване. Във вените им тече кръвта на Каин.

„Крепителите“: така бе чувал Морланд да ги наричат. Мъже и жени с много пари и власт, както съветът не пропускаше да изтъкне.

— Ако е жив — каза Соулби, сякаш в отговор на въпроса, — това е защото те искат той да е жив.

— Но защо? — продължи Ноуел. — Той явно е заплаха за тях — дори в момента да не е, по-нататък ще стане. Непонятно е защо го оставят жив.

Кониър се обърна към Уорънър, не към Соулби, в очакване той да реши проблема. Според нея това бе богословски въпрос.

— Пасторе, ще бъдеш ли така добър да предложиш възможен отговор на тази гатанка?

Уорънър може да бе арогантен и склонен към съзаклятничене, ала не беше глупак. Остави си почти цяла минута, преди да отговори.

— Боят се да убият онова, което не разбират — каза накрая. — Какво искат те? Искат да открият своя заровен бог и да го освободят. Считат, че са по-близо до своята цел, отколкото са били някога изобщо. Детективът може да представлява пречка или пък да изиграе някаква роля в тяхното търсене. Засега не разбират какво представлява той и не смеят да предприемат нещо срещу него от страх, че ако го сторят, може да навредят на своята кауза. Изслушах онова, което имаше да ни каже началник Морланд, и признавам, че може би съм подценил детектива.

Морланд бе изненадан. Уорънър рядко признаваше своите слабости, особено пред Хейли и съвета. Това отвлече вниманието му, така че бе неподготвен, когато ножът бе изваден от ножницата и използван срещу него.

— Но изложението на началник Морланд показва — продължи Уорънър, — че той също го е подценил и че не е трябвало да го води в черквата. Детективът трябваше да бъде държан далеч от нея и от мен. Аз принудително бях вкаран в ситуация, където трябваше да отговарям на въпроси, и се справих възможно най-добре с тях при тези обстоятелства.

На Морланд му се искаше да каже: „Лъжец, видях те как се перчеше. Това няма да ти се размине, глупако“.

— Началник, това вярно ли е? — намеси се Хейли.

Тя явно се забавляваше. Доставяше й удоволствие да гледа как нейните домашни любимци се хапят. Морланд усещаше, че целта й е той да се разгневи. Дребното унижение, на което го бе подложила преди това, не бе успяло да го извади от релси. Нищо чудно вече да си бе набелязала някого, с когото да го смени, но не вярваше да е стигнала чак дотам. Хейли знаеше само, че е започнал да се съмнява в нея, и искаше да запази поста си. Ако трябваше да пожертва него, за да оцелее, щеше да го направи.

В отговор каза само, „Постъпих така, както смятах за най-добре“, и видя с известно задоволство как лицето на възрастната жена бе помрачено от разочарование.

Соулби, вечният дипломат, избра този момент, за да се намеси.

— Като си разменяме обвинения, няма да стигнем далеч — каза той. — Началник Морланд, въпросът е следният: детективът ще се откаже ли?

— Не, но…

Морланд се замисли сериозно как да формулира следващите си думи.

— Продължавай — подкани го Соулби.

— Той няма никакви доказателства, нищо, за което да се хване. Има само своите подозрения, а те не са достатъчни.

— Тогава защо се е върнал в града втори път?

— Защото ни предизвиква. При отсъствието на улики иска ние да предприемем нещо. Иска да тръгнем срещу него. Започнем ли да действаме, ще потвърдим подозренията му и тогава той ще отвърне със сила. Ще бъде не само стръвта, но и кукичката.

— Ако е жив — рече Ноуел, изпълнен пред прага на смъртта със злоба и очевидно решен да я изразходва докрай, преди да умре.

— Той има приятели, които няма да оставят ненаказано каквото и да било посегателство срещу него — отвърна Морланд.

— Те също може да умрат.

— Мисля, че не разбираш…

— Недей! — изграчи Ноуел и вдигна съсухрен пръст като стар гарван, опитващ се да сграбчи мрака. — Разбирам те по-добре, отколкото мислиш. Страх те е. Ти си страхливец. Ти…

Останалите му обвинения потънаха в пристъп на задух и кашлица. Оставиха на Люк Джоблин да върне маската на лицето му и да не я сваля повече. Безполезни или не, изказванията на стареца засега бяха приключили. „Защо просто не пукнеш — прокле го мислено Морланд. — Пукни и освободи място за някого, на когото е останал поне грам разум.“ Прочел мислите му, Ноуел го гледаше гневно над маската.

— Та какво казваше? — върна го към темата Соулби и Морланд откъсна поглед от Ноуел.

— Детективът е убивал — каза той. — Има жертви, които са известни, и ви гарантирам, че има и поне още толкова, които не са. Човек, който е действал по този начин и не е зад решетките, нито пък е лишен от поминъка и оръжията си, е покровителстван. Да, някои от хората на страната на закона биха се радвали да го видят изваден от уравнението, но случи ли му се нещо, дори те ще са принудени да се намесят.

Сред членовете на градския съвет се възцари тишина, нарушавана единствено от мъчителното дишане на Кинли Ноуел.

— Защо не се обърнем към Крепителите и не поискаме съвет от тях? — предложи Люк Джоблин. — Може пък да ни помогнат.

— Когато решим да действаме, ние не искаме разрешение от никого — отсече Хейли Кониър. — Техните и нашите интереси не са еднакви дори в този случай. Ако сами не желаят да предприемат нещо срещу него, няма да го сторят заради нас.

— Освен това стои въпросът за друго момиче — обади се Колдър Айтън. Това бяха първите му думи, откакто бе започнало заседанието. Морланд почти беше забравил, че присъства и той.

— Какво имаш предвид, Колдър? — попита Кониър. Тя също изглеждаше изненадана да чуе гласа му.

— Имам предвид, че получихме предупреждение, или четири предупреждения, зависи от какъв ъгъл разглеждаш сегашната ни дилема — отвърна Колдър. — Хората се тревожат. Каквато и заплаха да представлява този детектив, трябва да бъде намерено и доставено друго момиче — и то бързо. Можем ли да поемем риска този човек да души наоколо в такъв деликатен момент от историята на града?

— Какви са новините за Диксънови? — попита Соулби. — Има ли някакъв напредък?

— Брайън ги наблюдава — отговори вместо Морланд Люк Джоблин. — Той смята, че са на път да намерят момиче.

Но Морланд имаше собствено виждане за ситуацията.

— Брайън ми каза, че е ходил с Хари да търсят заедно, но — моля те, не ме разбирай погрешно, Люк — синът ти не е от най-умните. Моето мнение е, че на Диксънови не може да се има доверие. Мисля, че те заблуждават Брайън. Трябваше да поверим работата по намирането на ново момиче на някой друг.

— Но, Морланд, нали заради твоите подозрения решихме да ги изпитаме, като им възложим тази задача? — каза Кониър.

— Може би е имало по-добър начин да се уверим в тяхната лоялност — отвърна той.

— Стореното — сторено. Малко е късно да се разкайваш.

Томас Соулби се намеси отново:

— Но ако те заблуждават Брайън — а следователно и всички нас, — какво целят с това?

— Мисля, че се готвят да бягат — каза Морланд.

Мнението му бе посрещнато зле. Случвало се бе различни хора да напускат Проспъръс. В края на краищата градът им не бе крепост, нито затвор, и извън него съществуваше друг, по-широк свят. Но онези, които напускаха, нямаха колебания в лоялността си към него, пък и мнозина от тях след време се връщаха. Бягството бе нещо друго, защото носеше в себе си риска от разкриване.

— В рода на Ерин има такъв прецедент — каза Айтън.

— Ние не съдим децата за греховете на възрастните. И майка й плати повече от достатъчно за греховете на баща й — каза Кониър. След това отново насочи вниманието си към Морланд.

— Предприе ли някакви мерки?

— Да.

— Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

— Мога, но предпочитам да не съм. В края на краищата е възможно и да греша. Надявам се да е така.

— А детектива — подхвана отново Айтън, — какво ще правим с детектива?

— Ще гласуваме — каза Кониър. — Пасторе, имаш ли да добавиш нещо, преди да започнем?

— Нищо, освен че според мен детективът е опасен — отвърна той.

„Удобно неясен отговор, помисли си Морланд. Каквото и решение да се вземе, каквито и да бъдат последствията от него, няма да имаш вина.“

— А ти, началник?

— Знаеш какво мисля аз. Ако го нападнете и успеете да го убиете, ще докарате още неприятности на този град. Ако го нападнете и не успеете да го убиете, последствията може да са още по-лоши. Не бива да предприемаме нищо срещу него. След време той ще се умори или друг случай ще отвлече вниманието му.

Но се питаше дали не се самозаблуждава. Да, детективът може би щеше да ги остави на мира за известно време, но нямаше да забрави. Това не бе в нрава му. Той щеше да се върне, щеше да се връща отново и отново. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе посещенията му да останат безрезултатни и впоследствие някой друг да им направи услугата да го убие.

Около него градските съветници размишляваха над онова, което бе казал. Не можеше да прецени дали думите му са имали някакво въздействие.

— Благодаря и на двама ви за участието ви в дискусията — каза Кониър. — Бихте ли почакали навън, докато вземем решение?

Двамата мъже станаха и излязоха. Уорънър се загърна плътно в палтото си, пъхна ръце в джобовете и седна на верандата. Странно, но Морланд имаше чувството, че нещичко от собствените му предупреждения бе проникнало през черупката от сляпа вяра и измамна самоувереност на Уорънър. Виждаше го в изражението на пастора. Той живееше, за да пази своята черква. За него трайната сигурност и благосъстоянието бяха само съпътстващ продукт на мисията му. Едно бе да дадеш съгласието си за убийството на бездомник, който няма да липсва на никого и за когото никой не ще скърби; съвсем друго беше да се забъркаш в покушение срещу опасен човек, което може да има лоши последствия, независимо дали ще успеят да го убият, или не.

— Стръв — рече Уорънър.

— Моля?

— Ти каза, че детективът е готов да употреби себе си като стръв. Защо човек ще се излага на такава опасност, особено пък заради някого, когото дори не познава?

— От чувство за справедливост може би. Светът извън границите на нашия град не е чак толкова покварен, колкото ни се иска да вярваме. В края на краищата погледни колко покварени сме станали ние самите.

— Ние правим каквото е нужно.

— Няма да продължи още дълго.

— Защо казваш това?

— В днешния свят няма да можем да живеем повече, както сме свикнали. Накрая ще ни хванат.

— Значи, мислиш, че трябва да спрем?

— Можем сами да спрем, а може и да ни спрат. Първото вероятно ще е по-малко болезнено.

— А старият бог?

— Какво е богът без вярващи? Само мит, който чака да бъде забравен.

Уорънър зяпна. За него това бе богохулство.

— Но какво ще стане с града?

— Градът ще оцелее. Просто ще стане град като всички останали.

Злъч се надигна и заседна в гърлото му. Горчивината изкара сълзи в очите му. Възможно ли беше изобщо Проспъръс да стане някога нормален град? Кръвта се беше просмукала твърде дълбоко в него. Целият беше омазан в червено и в грях.

— Не — каза Уорънър, — никога няма да стане като другите.

Морланд бе сигурен, че пасторът не беше разбрал за какво става дума.

— Не отговори на моя въпрос — продължи Уорънър. — Някаква неясна идея за справедливост не е достатъчна, за да се обяснят действията на този човек.

— Справедливостта никога не е неясна — отвърна Морланд. — Просто изглежда такава през призмата на закона. А колкото до този човек…

Морланд бе мислил много за детектива. След като го беше проучил, имаше чувството, че в известен смисъл почти го разбира. Когато заговори отново, думите му бяха адресирани колкото към Уорънър, толкова и към самия него.

— Не мисля, че той се бои да умре. Той не търси смъртта и ще се бори с нея до последния миг, ала не се страхува от нея. Мисля, че страда. Наранен е дълбоко от преживяната загуба и тази рана няма да заздравее. Когато дойде за него, смъртта ще сложи край на мъките му. А дотогава нищо, което някой би могъл да му причини, няма да е по-лошо от онова, което вече е преживял. Това го прави страшен враг, защото може да понесе повече от своите неприятели. А нещата, които е правил, рисковете, които е поемал заради други хора, са му спечелили съюзници, някои от които може би са дори по-опасни от него, защото нямат неговите нравствени скрупули. Ако има някаква слабост, тя е, че е морален човек. Стига да е възможно, той ще направи онова, което е правилно, онова, което е справедливо, и ако извърши нещо лошо, ще поеме вината си.

— Ти го уважаваш.

— Трябва да си глупак, за да не го уважаваш.

— Но говориш така, сякаш почти го харесваш.

— Да — отвърна Морланд. — Може би дори повече, отколкото себе си.

Той слезе в градината на Хейли Кониър и запали цигара. Тя не би одобрила това, но му бе все едно. Дали му бяха да разбере къде му е мястото, колко маловажна е ролята му в делата на града и колко илюзорна е властта му. След като всичко това свърши, той щеше да е принуден да подаде оставка. Ако имаше късмет, съветът щеше да я приеме и да му разреши да вземе семейството си и да си тръгне. Иначе щеше да е принуден да остане в града като жалка фигура, която не става за друго, освен да съставя актове за неправилно паркиране и превишена скорост.

Макар че можеше да е и по-зле.

Морланд усещаше, че наближава краят на всичко, усещал го бе през цялото време, откакто момичето бе застреляно. Пристигането на детектива само бе подредило логично всичко онова, което и без това знаеше. Проспъръс нямаше да се възроди дори с идването на пролетта. И може би така бе най-добре.

Морланд дръпна продължително от цигарата и се замисли за вълците.

 

 

Вълкът надуши месото. Вятърът носеше миризмата му. Когато тя стигна до него, той си почиваше, скрит под паднало дърво, спеше трескаво и на пресекулки заради болката. Само бе гризнал от мъртвия елен, който му бе позволено да отнесе. Вкусът на месото не беше добър, развален бе от начина, по който е умряло животното.

Вълкът се надигна полека. Винаги се чувстваше скован, когато се изправяше, дори когато бе лежал кратко време, но обещанието за прясно месо беше достатъчен стимул.

Съпровождан от пълната луна на небето и миризмата на кръв във въздуха, той закуцука на юг.