Джон Конъли
Вълкът през зимата (31)

31

Събраха се в дома на Хейли Кониър, както винаги, когато трябваше да се обсъдят тайно особено важни въпроси. Градският съвет редовно провеждаше публични срещи, но дневният им ред се уточняваше предварително и щекотливите теми решително се избягваха. Освен това тези събрания бяха открити само за гражданите на Проспъръс след осуетения опит на Юклид Дейнс да запише едно от тях. Тъкмо след този инцидент покойният Бен Пиърсън бе поискал, и то не на шега, Дейнс да бъде убит. Ако беше се стигнало до гласуване в съвета, предложението му положително щеше да бъде прието единодушно.

Люк Джоблин пристигна пръв в къщата на Хейли, придружен от Кинли Ноуел. Сред смъртта на Бен Пиърсън Кинли бе излязъл от болницата по собствено желание. Все още бе слаб, дишането му бе затруднено и плитко, но влезе в къщата на собствените си крака, само с помощта на проходилката, която използваше от десетина години, че и повече. Джоблин носеше респиратора му. После дойде Томас Соулби, след него и Колдър Айтън. Хейли бе най-внимателна с Колдър, чието лице издаваше скръбта му от загубата на Бен. Докато сядаше безмълвно на мястото си — до празния стол от дясната му страна, стола, на който винаги бе седял Бен Пиърсън, — тя му прошепна нещо.

Пастор Уорънър пристигна едновременно с началник Морланд. Ако не знаеше за враждебността, която съществуваше помежду им, Хейли като нищо можеше да ги заподозре в заговорничене, но когато отвори, двамата стояха пред вратата на неестествено голямо разстояние един от друг, а езикът на телата им издаваше недвусмислено взаимната неприязън. Тя знаеше, че през деня Морланд е бил в гората и заедно с Абът, ловеца, доведен в града от Соулби, е залагал капани за вълка. Изглеждаше уморен. „Добре“, помисли си тя: това можеше да го направи по-сговорчив. Хвана го под ръка, докато минаваше покрай нея, и направи знак на Уорънър да влезе в трапезарията. Уорънър я послуша. Не го тревожеше онова, което Хейли Кониър можеше да каже на Морланд в негово отсъствие. Дори след последното заседание, когато тя бе взела страната на Морланд. Продължаваше да е сигурен в своите позиции като духовен наставник на Хейли.

— Намери ли животното? — попита тя.

— Не, още не. Но е някъде тук. Открихме труп на елен. Целият беше изгризан. Абът смята, че е мъртъв от доста време, но разкъсванията по трупа са скорошни — най-много отпреди двайсет и четири часа. Оставихме стръв и заложихме капани. Скоро ще го спипаме. Абът каза, че е ранен. Разбра го по следите му.

Но Хейли бе по-заинтригувана от елена. И тя, както останалите, беше видяла снимката от телефона на Валъри Гибсън.

— Еленът беше ли…?

— Може би. От него не бе останало много, за да го идентифицираме. А недалеч от мястото, където го намерихме, имаше дупка.

Тя кимна.

— Влизай. Другите чакат.

Морланд се присъедини към тях. Четиримата живи членове на съвета седяха от двете страни на масата за хранене, със свободен стол за Хейли на челното място. Уорънър бе седнал в другия край, оставяйки две празни места между себе си и Кинли Ноуел. Морланд се настани срещу него, като остави три стола между себе си и Колдър Айтън. Когато поглеждаше натам с ъгълчетата на очите си, направо имаше чувството, че на единия от тях вижда духа на Бен Пиърсън, който отваря пакет екзотични бисквити или пуска кутия английски бонбони да обикаля масата: Бен беше този, който се бе нагърбил да осигурява малка почерпка за съветниците и наблюдателите. Но столът оставаше празен и на масата нямаше нищо. Нямаше доклади, с които да правят справки, нито разтворени бележници. От това заседание нямаше да остане никакъв протокол.

Хейли изгаси лампата в коридора и зае мястото си начело на масата.

— Добре — каза тя, — да започваме.

Хари Диксън коленичи на пода на вградения гардероб в спалнята и вдигна част от перваза на дюшемето. В къщата беше тихо. Ерин бе отишла на своя кръжок по куилтинг^[1], където бяха започнали да работят върху покривка за легло в памет на последните покойници от града. Според Ерин толкова много жени желаели да участват, че трябвало да внасят още столове. Брайън Джоблин бе отишъл с нея, макар че щеше да се налива в някой бар, докато тя шие. Хари се чудеше докога съветът ще продължава този фарс с натрапването на Джоблин: докато двамата с Ерин намерят друго момиче или докато докажат, че са лоялни. Джоблин беше в дома им само за да са сигурни, че двамата се държат както трябва и продължават да търсят заместница на Ани Бройър.

Хари бе излизал с Джоблин по-рано същия ден с тази цел, заедно бяха кръстосвали улиците на Луистън и Огъста, оглеждайки жените. Всъщност работата не бе кой знае колко трудна. Хари си мислеше, че през свободното си време Джоблин и без това върши същото, дори когато не е толкова наложително. По дяволите, не беше тайна, че и той самият заглежда с копнеж хубавите момичета, когато жена му не е наблизо, но в никакъв случай не можеше да се мери с Брайън. В Проспъръс младият Джоблин се ползваше със славата на пръв фустогонец, дотолкова нагъл, че при случайна среща на главната улица самата Хейли Кониър бе дръпнала него и баща му настрани и ги беше предупредила, че ако Брайън не държи пениса в гащите си или поне не ограничи употребата му в рамките на огромната част от Съединените щати извън Проспъръс, лично ще му го резне и ще го закачи на входната табела на града за назидание на останалите, които биха се изкушили да поругават чувствата и най-вече телата на репродуктивното бъдеще на Проспъръс. Оттогава Брайън бе насочил вниманието си към относителното изобилие в Бангор и предпочиташе да минава на отсрещния тротоар, за да избягва всякакви срещи с Хейли Кониър, сякаш се боеше, че възрастната жена може всеки момент да извади нож и да изпълни заканата си.

Онзи следобед Хари и Брайън бяха наблюдавали ученички и млади домакини. Брайън смяташе, че някоя от тях ще е идеална. Искаше да отмъкнат веднага едно от момичетата — млада, атлетично сложена брюнетка, пред мола в Огъста, — но Хари го разубеди. Каза му, че тези неща трябва да се планират внимателно и че е твърде рисковано да се отвлече жена посред бял ден. Огледаха няколко от бездомниците, но всичките бяха твърде стари или изхабени. Нужна беше по-свежа плът.

— Какво ще кажеш за дете — предложи Джоблин. — Сигурно ще е лесно да отвлечем дете.

Хари не му отговори. Само си го представи как умира по различни мъчителни начини.

На връщане Джоблин ропта по целия път, но Хари не се съмняваше, че пред баща си ще ги похвали, ще каже, че Диксънови, изглежда, поне се опитват да изпълняват своите задължения към града, и Люк Джоблин на свой ред ще предаде това на съвета. За да направи измамата по-убедителна, Хари му даде идеята да прегледа уебсайтовете за проститутки: двайсет и пет годишни и по-млади, такъв бе съветът му, и да не са от щата. Да нямат татуировки и да не искат личните данни на евентуалните си клиенти. Също и да са независими, да не работят с агенции. Брайън се впусна в работата с ентусиазъм. Дори принтира за Хари списък на възможните кандидатки.

— Нали знаеш, че всичките тези обаждания могат да бъдат проследени до нашия компютър? — каза му Ерин, когато разбра с какво се занимава Брайън. Торбата с принадлежностите за куилтинга бе зад гърба й, вече приготвена. Двамата шепнеха. Заради нежелания гост вече прекарваха повечето от дните си в почти пълно мълчание. Сякаш живееха в нещо като религиозно усамотение.

— Няма значение — отговори й Хари, — и без това всичко е само прах в очите.

— И все пак не ми харесва. Имам чувството, че компютърът ни е омърсен. Вече няма да се чувствам по същия начин, когато го използвам.

„Боже, дай ми сили“, помисли си Хари.

— Компютърът няма да дойде с нас — каза той. — Ще ти купя нов, когато стигнем…

— Стигнем къде? — попита Ерин.

— Стигнем там, накъдето ще тръгнем — завърши той.

— Кога?

— Не зная.

— Кога? — повтори тя. В очите й имаше сълзи. — Не мога да продължавам така още дълго. Не издържам Брайън Джоблин да е в дома ни. Мразя миризмата му, гласа му, мразя начина, по който ме гледа.

— Гледа те? Какво искаш да кажеш?

— Господи, ти нищо не виждаш. Нищо! Сякаш не можеш да си представиш, че друг мъж може да ме намери привлекателна. — И с тези думи се втурна навън, към работата върху голямата покривка за легло.

Хари изпрати с поглед отиващата към колата си Ерин и тътрещия се подире й Брайън Джоблин. Разбира се, тя още бе хубава. Знаеше го по-добре от всеки друг. Не би трябвало да се изненадва, че Джоблин може също да я харесва.

Остави на килима частта от перваза на дюшемето и бръкна в открилото се празно пространство. Когато извади ръцете си, в тях имаше червено огнеупорно сандъче, по-малка версия на онова, в което двамата с Ерин държаха паспортите и ценните си документи. Ключът беше в ключалката. Хари не се опасяваше, че някой може да намери сандъчето, и не искаше Ерин да попадне случайно на ключа и да попита какво е това. Двамата нямаха много тайни един от друг, но тази беше една от малкото.

Отвори сандъчето. Вътре имаше пет хиляди долара в банкноти по десет и двайсет, това беше неговият резервен фонд. До тази седмица не си бе позволявал да бърка в него, дори когато бизнесът му почти опря дъното. Не знаеше за колко време ще им стигнат тези пет хиляди, когато започнат да бягат, но първата им задача щеше да е да отидат колкото е възможно по-надалече от Проспъръс. След това щеше да се обади по телефона тук-там. Все още имаше приятели извън Проспъръс.

В сандъчето бе прибрал и писмо — написано и приготвено за изпращане. То бе адресирано до Хейли Кониър и съдържанието му можеше да се обобщи като обещание да не говорят за Проспъръс, ако бъдат оставени на спокойствие. Дори след всичко онова, което се беше случило, Хари продължаваше да е лоялен към града. Не искаше да издава тайните му.

Последното нещо в сандъчето бе пистолет „Смит и Уесън“ 638 със зареждане за пет изстрела, скрит ударник, по-къса от пет сантиметра цев и тегло само 400 грама, когато е празен. Купил му го бе един от неговите подизпълнители, водопроводчик с редица присъди, който му бе задължен, защото му даваше работа, когато никой друг не го искаше. Хари се страхуваше да си купи законно огнестрелно оръжие. Безпокоеше се, че това може да стигне до ушите на Морланд и да почнат да му задават въпроси, защото с въпросите идваха подозренията. Пистолетът влизаше с лекота в джоба на любимото му яке, беше мощен, точен и лесен за употреба дори от новак като него. Ерин не одобряваше оръжията и не би го търпяла в дома си. Ако беше разбрала за пистолета, патроните за самоотбрана със заоблени върхове, които лежаха в кутията до него, със сигурност щяха да му потрябват.

Прехвърли цялото съдържание на сандъчето в черна платнена торбичка и я скри на горния рафт зад куп стари тениски. Не бе казал на Ерин, но подготовката за заминаването им почти бе завършила. Говорил бе с търговец на коли втора употреба в Медуей и бе уредил замяна на камиона си, с малко доплащане. Една сутрин, докато Брайън Джоблин наблюдаваше Ерин, Хари бе посетил „Ти Джи Макс“ в Бангор със списък на мерките на жена си и бе купил разни неща за нея: бельо, всекидневни дрехи, гуменки, както и два куфара.

Не беше необходимо да купува много вещи за себе си: скрил бе чувал за смет, пълен с джинси, ризи и нов чифт боти в сандъка с резервните инструменти в камиона. Сега ги премести в единия куфар. После отиде в „Уолгрийнс“ на „Бродуей“ и накупи колкото можеше повече от арсенала тоалетни принадлежности и козметика, които бе виждал в банята и на тоалетната масичка на съпругата си. Когато свърши с това, направи кратко посещение на сестрата на Ерин и я помоли да му пази куфарите. За негова изненада, тя не зададе много въпроси. Това го накара да се запита какво ли е научила вече или пък подозира за Проспъръс.

Върна празното сандъче на мястото му зад шкафа и намести частта от перваза. Имаше чувството, че е изваждането на парите и пистолета решението му вече е взето. Оставаше да направи само още една последна стъпка. След това нямаше да има връщане назад.

Отиде с колата до пощата и само след кратко колебание изпрати писмото до Хейли Кониър.