Джон Конъли
Вълкът през зимата (30)

30

Началник Морланд гледаше навън през прозореца на кабинета си, когато спрях пред общината. Ако се радваше да ме види, мъжествено се опитваше да го скрие. Ръцете му бяха скръстени и ме съзерцаваше безизразно. Приближих по пътеката. Сред служителите в сградата се бе възцарила напрегната тишина и бях склонен да предположа, че малко преди това началник Морланд е крещял по телефона на пастор Уорънър. Никой не ми предложи кафе и курабийка. Никой не пожела дори да ме погледне в очите.

Вратата на Морланд беше отворена. Застанах на прага.

— Имате ли нещо против да вляза?

Той разпери ръце.

— И какво ще се промени, ако имам?

— Мога да говоря с вас и оттук, но ми се вижда малко детинско.

Морланд ми махна да вляза и ми каза да затворя вратата. Почака ме да седна, преди и той да стори същото.

— Телефонът ми звъни непрекъснато заради вас — каза той.

— Уорънър ли?

— Пасторът беше просто последният, който ми се обади. Имах съобщение от човек, който ви е видял, че оглеждате разни имоти, докато е пътувал с колата си, и вече изпратих един от своите заместници да провери какво става. Ако карахте своя луксозен мустанг, щях да разбера, че сте вие, но, изглежда, днес сте оставили играчката си в Портланд.

— Опитвах се да бъда дискретен.

— Пасторът не мисли така. Може би не сте забелязали табелата пред гробището, на която пише „Частна собственост“?

— Ако обръщах внимание на всички табели с надпис „Частна собственост“ или „Влизането забранено“, изобщо нямаше да мога да свърша нещо. Освен това си мислех, че след последната обиколка на практика вече съм член на братството.

— Там няма братство.

— Да, имах намерение да ви попитам за това. Все пак ми се вижда странно, че религиозна секта си е направила труда да домъкне черква през Атлантическия океан, да я построи отново камък по камък и после просто да вдигне рамене и да я зареже.

— Те са измрели.

— Говорите метафорично, нали? Защото потомците на първите заселници още са тук. В този град има повече стари имена, отколкото в Библията.

— Не съм историк, но в този град има много хора, които се смятат за такива — каза Морланд. — „Семейството“ вече го няма. Чувал съм да казват, че най-лошото нещо, което е можело да се случи със „Семейството на любовта“, е било да напусне Англия. Те са оцелявали, защото са били преследвани и потискани, а няма нищо, което да укрепва по-безотказно убедеността на човека от това да му кажеш, че не може да следва собствените си вярвания. Със свободата на вероизповеданията е дошла и свободата да не се вярва.

— А вие коя черква посещавате, началник?

— Аз съм католик. Посещавам „Непорочната Дева“ оттатък в Диърдън.

— Познавате ли мъж на име Юклид Дейнс?

— Юклид е методист, въпреки че те биха се отрекли от него, ако не усещаха такава остра липса на хора, с които да запълват скамейките си. А вие откъде го познавате?

Не мигна, не отклони поглед, не потри лявото си ухо с дясната ръка, не почеса носа си — не стори нищо от онова, което се предполага, че правят онези, които лъжат или се опитват да скрият нещо, но какво от това? Морланд знаеше много добре, че съм говорил с Юклид Дейнс. Нямаше да е много добър началник на полицията, ако не знаеше, не и в град като Проспъръс. И така, той се преструваше, а аз го оставях да се преструва и всеки от двама ни наблюдаваше изпълнението на другия.

— Открих го в интернет — казах аз.

— Гадже ли сте си търсили?

— Малко е старичък за мен, обаче се обзалагам, че печели добре.

— Юклид не е много популярен в този град.

— Той се кичи с това като с почетен знак. Може би на негово място и аз бих го сторил. Знаете ли, че са го заплашвали?

— Него винаги го заплашват. Но това не помага особено.

— Говорите така, сякаш одобрявате това.

— Той е голям инат, стои на пътя на разширяването на града и парите, които могат да се влеят от това в местната икономика.

— Както сам казахте, нищо не циментира така упорството на определена категория хора, както заплахите заради техните убеждения.

— Не мисля, че Първата поправка^[1] гарантира правото да бъдеш кретен.

— Аз пък мисля, че прави тъкмо това.

Морланд отчаяно вдигна ръце.

— Господи, ако затворя очи, направо ще ми се стори, че слушам самия Дейнс, и не можете да си представите колко неприятно ми е това. Значи, сте говорили с него? Браво на вас. Обзалагам се, че ви е наприказвал всички онези глупости за лошия богат стар Проспъръс, чиито граждани са мръсници — просто защото пазят своето. Изобщо не ми пука какво приказва Дейнс. Ние не се боим от рецесията и живеем добре. И знаете ли защо? Защото се подкрепяме един друг, защото сме сплотени и това ни е помагало да оцеляваме в трудни времена. Ако случайно не сте забелязали, господин Паркър, напоследък този град понесе тежки удари. Вместо да нахлувате в стари гробища, би трябвало да отидете в новото и да отдадете почит на двете момчета, които току-що погребахме там. Няма да ви е трудно да намерите техните кръстове. Ще ги познаете по знамената до тях. После погледът ви ще спре върху пресния гроб на Валъри Гилсън наблизо и посланията, които са оставили там нейните деца. А вдясно ще видите куп цветя, бележещи мястото, където почива Бен Пиърсън. Четирима мъртви за двайсет и четири часа, град в траур, а аз трябва да се занимавам с вашите глупости.

Имаше право. Само че предпочетох да не обръщам внимание на това.

— Търся възрастна двойка — подех аз, сякаш Морланд не бе казал нищо. — Най-малко на шейсет години, но това е само предположение — нали знаете какви са младите хора: ако си на двайсет, всеки, който е над четиресет, ти изглежда стар. Тази двойка притежава синя кола. Видях няколко сини коли, докато карах през вашия много чист град, но устоях на импулса да започна да чукам по вратите, преди да съм говорил с вас. Можете да ми спестите време, ако ми дадете имената и адресите на всички, които отговарят на тези критерии.

Извадих от джоба си малък бележник с твърди корици, измъкнах отвътре миниатюрната химикалка и зачаках. Чувствах се като секретар, готов да запише, каквото му продиктуват.

— За какво говорите? — попита Морланд.

— Имам свидетел, който твърди, че онези, които са довели Ани Бройър в този град, са били възрастни хора със синя кола. Реших, че трябва да опитам да поговоря с възрастните хора, които имат сини коли. Понякога най-простите решения са най-добрите. Можете да ме придружите, стига да не подготвяте още някоя предизборна реч.

На вратата зад мен се почука.

— Не сега — каза Морланд.

Вратата се открехна едва-едва. Обърнах се и видях една от секретарките да наднича вътре.

— Шефе, аз…

— Казах, не сега!

Вратата бързо се затвори. По време на краткия разговор Морланд не откъсваше поглед от мен.

— Миналия път, когато наминахте, ви казах, че няма никакви доказателства жената да е стигнала до Проспъръс.

— Мисля, че е стигнала.

— Обявена ли е за изчезнала?

— Не — признах аз.

— Значи, търсите жена от улицата, бивша наркоманка, която вероятно се е върнала към старите си навици, и очаквате от мен помощ, за да обвините някакви старци в отвличането й?

— Старци и по-млади хора — поправих го аз. — И само такива, които имат достъп до сини коли.

— Махайте се.

Затворих бележника и върнах миниатюрната химикалка на мястото й.

— Предполагам, че ще трябва да прегледам регистрите на моторните превозни средства.

— Направете го. Никой тук не отговаря на вашето описание. Онова момиче не е в Проспъръс. Ако отново ви видя в пределите на града, ще бъдете обвинен в незаконно проникване в чужда собственост и в тормоз.

Изправих се. Изчерпал бях дневната си квота за вбесяване.

— Благодаря за отделеното време, началник — казах на излизане. — Много ми помогнахте.

Той го прие като сарказъм, изписано бе на лицето му, но това бе самата истина.

Никога не бях казвал на Морланд, че Ани Бройър е наркоманка.

 

 

Вълкът продължаваше да обикаля около града. Върнал се бе на мястото, където беше намерил запасите от месо и кости под земята, но там беше останала само миризмата им. За известно време улиците се бяха изпълнили с още повече светлини, шум и хора и оживлението го бе принудило да избяга в гората, но гладът го доведе отново тук. Разкъса торба с боклук и изяде пилешките кости, които бе надушил вътре, после отново се скри в гората. Беше все така мършав и въпреки дебелата козина ребрата му ясно се открояваха. Температурата бе започнала отново да пада: тази нощ щеше да стигне до минус седем. Дебелият слой подкожна мазнина на вълка се беше стопил през зимните месеци, докато тялото му се бе хранило с нея. Храната от града го поддържаше, но злото вече бе сторено. Инстинктът го предупреждаваше да потърси подслон, тъмно и топло скривалище. През младите му години някои от вълците в глутницата колонизираха изоставени лисичи бърлоги и сега търсеше дупка в земята, където да се приюти. Болката пронизваше тялото му и раненият крак не можеше да поеме никакво натоварване.

Южно от града улови миризма на елен. Следата бе стара, но вълкът разпозна болката и паниката, белязали последните мигове на елена. Спря, станал по-предпазлив. Еленът бе умрял ужасен и под сладката миризма на плячка вълкът усети и друга, която му бе непозната, но въпреки това караше сетивата му да бъдат нащрек. Никакви хищници не представляваха заплаха за вълка — освен човека. Заради храна бе готов да влезе в схватка дори с гризли, веднъж глутницата му бе изяла потънала в зимен сън черна мечка. Страхът, който изпитваше сега, му напомняше страха от човека, но това, което усещаше тук, не беше човек.

Обаче миризмата на елена не му позволяваше да спре. Долепи уши до главата, изви гръб и в този момент покрай него премина шумно кола. После светлината изчезна, шумът заглъхна и той продължи да върви между дърветата, докато накрая стигна до поляна.

На поляната имаше дупка. До нея, почти покрит от корени и клони, лежеше еленът. Вълкът присви очи и сви уши. Опашката му сочеше право назад, успоредно на земята. Заплахата идваше от дупката. Вълкът оголи зъби, козината му настръхна. Миризмата на елена заливаше сетивата му. Готов бе да се бие, за да се нахрани.

И тогава опашката му се раздвижи, скри се цялата между краката. Той изплези език, сниши задницата си с все още вперени в дупката очи, но муцуната му сочеше нагоре. Гърбът му отново се изви, точно както когато премина колата, ала този път това не показваше страх, а активно покорство, уважение, което едно животно засвидетелства на по-силното от него. Накрая вълкът доближи, като внимаваше да стои на разстояние от дупката. Тръните, омотани около задните крака на елена, се махнаха лесно, когато дръпна мъртвото животно. Въпреки умората и глада, не започна да яде, преди да замъкне плячката колкото можеше по-надалече от дупката в земята.

Мирисът на опасност отслабна. Заплахата от доминиращото животно започваше да се губи, ставаше все по-далечна.

Потъваше все по-навътре в земята.

 

 

Звънецът в къщата на началник Морланд иззвъня. Съпругата му тръгна към вратата, но той каза, че сам ще отвори. Почти не бе разговарял с нея, откакто се беше прибрал, и още не бе вечерял със семейството си. Жена му не каза нищо, не възрази. Съпругът й рядко се държеше така и когато го правеше, обикновено имаше сериозни причини и тя бе достатъчно умна да не му го натяква.

На стълбите пред вратата стоеше Томас Соулби. Придружаваше го мъж, когото Морланд не познаваше. Той носеше тежки кафяви ботуши, а тялото му бе скрито под пластове дрехи. Червената му брада беше гъста, прошарена тук-там с бяло. Той държеше в ръката си вълчи капан на дълга верига.

Двамата посетители влязоха в къщата и вратата се затвори безшумно зад тях.