Джон Конъли
Вълкът през зимата (3)

3

Километри на юг, в град Портланд, умираше бездомник.

Името му бе Джуд — нямаше фамилия, само Джуд — и беше добре известен както сред останалите скитници, така и сред полицаите. Той не беше престъпник, макар някои хора в Портланд да бяха на мнение, че да си бездомен, е престъпно деяние, което трябва да се наказва с лишаване от грижи и подкрепа, докато проблемът не бъде решен от смъртта. Не, Джуд винаги бе спазвал законите, но бе прекарал толкова много време на улицата, че познаваше всяко кътче в града, всяка пукнатина по тротоарите, всяка издадена тухла. Той слушаше внимателно разказите на своите другари по съдба за появата сред тях на непознати хора, хора с лошо поведение. Обръщаше внимание на новините за изоставени имоти, които преди са им служили за подслон, а сега се използват от дилъри на наркотици, и предаваше тази информация на полицаите. Не го правеше за своя изгода, въпреки че понякога нощите бяха студени, а полицаите му предлагаха уюта на затворническа килия, където да си почине, дори разходка с кола до Южен Портланд или още по-надалече, ако необичайно великодушие — или отегчение — обземе внезапно някое от ченгетата.

Джуд изпълняваше ролята на нещо като баща за бездомниците в града и връзките му с полицията му позволяваха да се застъпва за мъжете и жените, които понякога си имаха неприятности със силите на реда заради дребни закононарушения. Ставаше посредник и на хората от градските служби, които се грижеха за бездомниците, като наглеждаше онези, които бяха в най-голяма опасност и съответно най-малко склонни да поддържат непрекъснато връзка с човек, който може да им помогне. Джуд знаеше къде спи всеки от тях и по всяко време можеше да назове броя на бездомниците в града с точност до няколко души. Дори най-лошите от тях, най-склонните към насилие и най-безразсъдните, уважаваха Джуд. Той бе човек, който би предпочел сам да остане гладен, но да сподели с ближния си каквото има, вместо да го гледа как умира от глад.

Онова, което Джуд отказваше да споделя с другите, бе по-голямата част от собствената си история. И рядко искаше за себе си нещо повече от най-елементарни услуги. Явно бе образован и в раницата, която носеше на гърба си, винаги имаше една-две книги. Познаваше отлично най-доброто от художествената литература, но предпочиташе историята, биографиите и трудовете по социология. Говореше френски, испански, малко италиански и малко немски. Почеркът му бе дребен и елегантен, както служещият си с него. Джуд се поддържаше чист и добре облечен, доколкото позволяваха обстоятелствата. В магазините „Гудуил“^[1] на „Форест Авеню“ и в съседство с Мейн Мол, както и в Армията на спасението на „Уорън Авеню“ всички знаеха наизуст мерките му и често оставяха настрани разни неща, които мислеха, че биха му харесали. По стандартите на улицата дори можеше да се каже, че Джуд е нещо като конте. Той рядко говореше за близките си, но се знаеше, че има дъщеря. В последно време тя бе станала тема за разговори между малкото му близки приятели. Шушукаше се, че дъщерята на Джуд, психически разстроена млада жена, отново била изчезнала, но той рядко я споменаваше и не желаеше да занимава полицията с личните си тревоги.

Заради сътрудничеството и почтеността му грижещите се за бездомниците в града бяха опитвали няколко пъти да му намерят някакво постоянно жилище, но бързо бяха разбрали, че нещо в характера му го прави непригоден за уседнал живот. Той оставаше в своя нов дом седмица или месец, а после някой социален работник отиваше да провери оплакване и откриваше, че Джуд е отстъпил апартамента на четири-пет други бездомници и се е върнал на улицата. През зимата търсеше подслон в приюта на „Оксфорд Стрийт“ или, ако там нямаше свободно легло, което при лошо време се случваше често, лягаше върху тънко чердже на пода в близкия културен център на „Пребъл Стрийт“ или сядаше във фоайето на агенцията за социално подпомагане в Портланд. В такива нощи, когато температурата падаше до минус десет и вятърът бе толкова студен, че преминава през пластовете вълна и памук, вестници и плът и стигаше направо до костите му, той се чудеше на онези, които твърдяха, че Портланд бил много привлекателен за бездомниците, защото намирал място за всеки, който търси подслон. Но вземаше предвид и собствените си недостатъци, заради които му бе невъзможно да приеме удобствата, които се мъчеше да осигури на другите. Знаеше какво означава това: че ще умре на улицата. Затова не бе изненадан от факта, че смъртта най-сетне бе дошла да го вземе, а само от формата, в която се беше явила.

От седмица и нещо живееше в сутерена на порутен и изтърбушен отвътре блок близо до Диъринг Оукс. Ядеше малко — само каквото успяваше да открие из кофите и каквото даваха в приютите, — опитвайки се да балансира потребността да пести с основното изискване да остане жив.

Нямаше да й бъде полезен, ако умре.

Генетично ли беше? Беше ли предал на единствената си дъщеря своя дефект, своята разрушителна любов към улицата?

В по-трезвите си, по-здравомислещи моменти мислеше, че не е. Той никога не бе имал проблеми с наркотиците, с алкохола. Привикването към различни вещества не беше в природата му. Дъщеря му, за разлика от него, бе започнала да ги употребява още откакто той бе напуснал дома си, или поне така му бе казала майка й, преди да прекъснат окончателно контактите помежду си. Тя бе умряла, мразейки го, и не можеше да я вини за това. Непрекъснато бе повтаряла, че не знае къде е сгрешила, с какво го е засегнала толкова, че да напусне детето и нея, защото не можеше да приеме, че тя няма вина. Нещо се бе прекършило вътре в него и толкова. Зарязал бе всичко — работата, семейството, дори кучето си, — защото, ако не го беше сторил, щеше да посегне на живота си. Страдаше от психическо и емоционално разстройство, неописуемо и ужасно дълбоко, често срещано и въпреки всичко трагично — тъкмо заради тази си обичайност.

Беше се опитвал да говори с дъщеря си, разбира се, но тя не искаше да го слуша. Защо да го слуша? Защо да приема уроци за живота от човек, който е неспособен да приеме, че е щастлив, че е обичан? Тя хвърли в лицето му собствените му слабости, както и бе очаквал. Ако беше останал, ако беше истински баща, може би и тя щеше да остане там, където беше, и този звяр нямаше да я сграбчи в своите нокти и да изцеди лека-полека живота от нея. „Ти ми причини това, казала му бе тя. Ти.“

Но той бе направил всичко по силите си за нея, по своя си начин. Както той не изпускаше от очи хората от улиците на Портланд, които бе взел под своя опека, други се грижеха за дъщеря му, или поне се опитваха. Но не можеха да я спасят от нея самата; тя имаше склонност към самоунищожение, донякъде характерна и за увредената психика на баща й. Всичко, което беше останало от имуществото на майка й, бе влязло в нейно владение, тоест в ръцете на други: напълнило бе джобовете на любовници, които бяха само едно стъпало по-горе от сводниците и изнасилвачите.

Сега бе заминала на север. До ушите му достигаха съобщения за нея от Люистън, от Огъста, после и от Бангор. Новините от стара бездомница, която се беше запътила на юг, гласяха, че била чиста и търсела къде да живее, защото собственият дом щял да е първата стъпка към намирането на работа.

— Как изглеждаше тя? — попита Джуд.

— Добре изглеждаше. Тя е хубава, нали знаеш? Трудна, но хубава.

„Да, помисли си той. Знам. Хубава, дори повече от хубава. Тя е красива.“

Така че взе автобуса на север, но следите й вече се бяха загубили. Ала се говореше за нея. Предложили й бяха работа. Млада жена, която живееше и работеше в приюта за бездомни майки и децата им в Бангор „Тендър Хаус“, бе говорила с нея, така му казаха, когато се обади по телефона. Дъщеря му изглеждала развълнувана. Отивала да вземе душ, да си купи някои нови дрехи и може би да се подстриже. Семейна двойка, приятни възрастни хора, имали нужда от някого, който да им помага да поддържат къщата си и големия двор, може би да им готви понякога и да ги кара с колата на разни места, когато трябва. Казали й, че заради собствената си сигурност и за да премахнат всички съмнения, които тя може да има, по пътя за къщата ще се отбият в местния полицейски участък, просто за да я уверят, че са свестни хора и нямат намерение да й причинят нещо лошо.

— Показаха ми снимка на къщата си — казала дъщеря му на жената от „Тендър Хаус“. — Красива е.

Как се нарича този град? — попита Джуд.

Проспъръс.

Името на града бе Проспъръс.

Джуд замина за Проспъръс и отиде в полицейския участък, но там му казаха, че такова момиче никога не е прекрачвало прага им, а когато започна да разпитва по улиците за дъщеря си, му отвръщаха с уверения, че никой нищо не знае. По-късно дойде да го прибере полицай. Закараха го до края на града и му казаха да не се връща повече, но той се върна. Втория път усилията му бяха възнаградени с пренощуване в килия, но не беше както в Портланд и Скарбъро, защото не се намираше там по свое желание и го обзеха старите страхове. Не му беше приятно да го заключват. Той не обичаше заключените врати. Това бе и причината да се скита по улиците.

На другата сутрин го закараха в Бангор и го съпроводиха до автобуса. Направиха му последно предупреждение: стой далеч от Проспъръс. Не сме виждали дъщеря ти. Тя никога не е идвала тук. Престани да досаждаш на хората или следващия път ще бъдеш изправен пред съдията.

Но той нямаше намерение да стои настрани. В Проспъръс имаше нещо гнило. Почувствал го бе още от първия ден в този град. Улицата бе изострила чувствителността му към хората, които носят в себе си семената на злото. Едно от тези семена бе покълнало в Проспъръс.

Не сподели това с никого, най-малко пък с полицаите. Намери си оправдания за мълчанието, едно от които звучеше по-естествено от останалите: дъщеря му бе скитница, наркоманка. Такива хора по правило изчезваха за известно време и после отново се появяваха. Почакай. Почакай и виж. Тя ще се върне. Но знаеше, че няма да се върне, освен ако някой не започне да я търси. Тя беше в беда. Чувстваше го, но не можеше да се застави да говори за това. Гласните му струни замръзваха при произнасянето на името й. Прекарал бе твърде дълго време на улицата. Болестта, която го накара да напусне семейството си, го бе направила неспособен да се разкрие, да покаже слабост или страх. Той бе заключена кутия, в която се надигаха бури. Човек в сянката на самия себе си.

Но имаше един мъж, комуто вярваше, мъж, към когото можеше да се обърне, детектив, ловец. Той работеше за пари и мисълта за това сякаш някак си освободи Джуд. Щеше да му плати за времето и това заплащане щеше да е цената за нужната му свобода да разкаже историята на своята дъщеря.

Тази нощ, неговата последна нощ, той бе преброил парите си: шепа банкноти, които бе скрил в кутия, заровена във влажната пръст на сутерена: малките спестявания, които бе поверил на един от социалните работници и си бе взел обратно същия ден; и плик с мръсни банкноти и монети, само малка част от заемите, които бе давал на другите и сега му бяха върнати с по четвърт долар върху долара от онези, които можеха да си го позволят.

Разполагаше с малко повече от 120 долара, достатъчно, за да бъдеш пребит от някои хора или убит от други. Достатъчно, надяваше се, за да наеме детектива за няколко часа.

Но сега той умираше. Въжето, вързано за греда на тавана, се стягаше около шията му. Опита се да рита, но държаха краката му. Ръцете му, преди това вързани отстрани до тялото, сега бяха свободни и той инстинктивно ги вдигна към носа си. Ноктите му бяха изтръгнати, но едва усещаше болката. Главата му се пръскаше. Почувства как пикочният му мехур се освобождава и разбра, че краят му идва. Искаше да й извика, но думите не излизаха. Искаше да й каже, че съжалява, че съжалява толкова много.

Последният звук, който издаде, бе опит да произнесе името й.