Джон Конъли
Вълкът през зимата (27)

27

В радиус около три километра от Проспъръс имаше три града. Само единият от тях, Диърдън, бе що-годе голям; другите два можеха да минат за градове, колкото Плутон за планета или няколко души на кръстопът за тълпа.

Всеки град си има по някой голям досадник. Тази роля е доста равномерно разпределена между половете, но възрастовият профил обикновено е неизменен: поне над четиресет години, а най-често и повече; обикновено самотници или със съпрузи или партньори, които са изцяло погълнати от преклонение пред някой свой идол или са само на крачка от извършване на убийство. Ако се провежда събрание, те са там. Ако във въздуха витае промяна, те са против нея. Ако кажеш, че нещо е черно, те ще кажат, че е бяло. Ако се съгласиш, че е бяло, те веднага ще започнат да твърдят обратното. Тези хора рядко заемат избираеми постове и ако случайно се доберат до такъв, повече няма да се намери и един толкова луд, че да гласува отново за тях. Ролята, която сами са си избрали в живота, е да не допускат някой да ги смята за глупаци и да ги мами, и много държат колкото се може повече хора да знаят това. Заради тях нещата стават много бавно. Понякога изобщо не стават. Много рядко, по недоглеждане, вършат и по някое добро дело, като не позволяват да се случи нещо, което в крайна сметка би се оказало неизгодно или направо пагубно за обществото, но това се дължи само на факта, че дори спрелият часовник е верен два пъти дневно.

Ако градът е достатъчно голям, в него може да има много такива хора, но Диърдън беше голям само колкото за една такава персона. Човекът се казваше Юклид Дейнс и дори най-повърхностно търсене в интернет за града вадеше името му с подозрителна честота, направо се получаваше впечатлението, че той е единствената жива душа там. Всъщност Юклид Дейнс бе толкова вездесъщ, че Диърдън дори бе твърде малък, за да го побере, така че неговата сфера на влияние се бе разпростряла и върху част от Проспъръс. Той притежаваше няколко акра земя между Проспъръс и Диърдън и сякаш бе превърнал в своя житейска цел собственоръчно да възпира експанзията на Проспъръс в южна посока. Земята му служеше като буфер между двата града и той упорито и успешно отблъскваше всеки опит на хората от Проспъръс да я купят или да го изгонят от нея. Парите и доводите им сякаш не го интересуваха. Държеше да си запази земята, а ако богаташите нататък по пътя се вбесяваха от това, толкова по-добре.

Къщата на Юклид Дейнс бе кошмарна, образец на средата, която създава един лош съсед: зле поддържана, с двор, който почти по нищо не се различава от пущинак и е затрупан с разни неразпознаваеми машинарии, които, с лека обработка и много голямо нахалство, биха могли да бъдат представени за някакъв вид модерни скулптури. На алеята бе паркиран стар фолксваген костенурка. В открития гараж отзад се виждаше скелетът на втора костенурка, разглобена за резервни части.

Паркирах и позвъних на вратата. Някъде откъм задната страна на къщата се разнесе ожесточен лай.

Вратата отвори слаба като върлина жена в син пеньоар. В дясната си ръка държеше димяща цигара, с лявата бе хванала за кожата на врата малък помияр.

— Да? — каза тя.

— Търся господин Юклид Дейнс.

Жената дръпна от цигарата. Кученцето се прозя.

— Божичко, сега пък какво е направил?

— Нищо — отвърнах аз. — Исках само да му задам няколко въпроса.

— Защо?

— Аз съм частен детектив.

Показах й картата си. Дори кученцето изглеждаше по-впечатлено от нея.

— Сигурен ли си, че няма неприятности?

— Не и с мен. Вие госпожа Дейнс ли сте?

Това предизвика бурен смях, който премина в пристъп на кашлица.

— Господи, не! — каза тя, щом се съвзе. — Аз съм сестра му. Никоя не е така отчаяна, че да се омъжи за този жалък нещастник, а ако има такава, не искам и да я знам.

На нейната ръка също не се виждаше венчална халка. Но пък жената беше толкова слаба, че трудно би се намерила халка, която да й става. А и да се намереше, тя сигурно би загубила равновесие под тежестта й. Беше толкова мършава, че изглеждаше едва ли не безполова, а косата й бе подстригана по-късо от моята. Ако не бяха пеньоарът и тънките като клечки бледи крака, които се подаваха изпод полата й, спокойно можеше да мине за възрастен мъж.

— Е, господин Дейнс наблизо ли е?

— О, да, наблизо е, само че не е тук. На своя трон е и раздава правосъдие. Знаеш ли къде е „При Бени“?

— Не.

— Влизаш в града и завиваш наляво по първата улица след кръстовището. Следваш миризмата на застояла бира. Като го намериш, кажи му да си довлече задника вкъщи. Пека месно руло. Ако не е седнал на масата, когато извадя рулото от фурната, ще дам рулото на кучетата.

— Непременно ще му предам.

— Много благодаря. — Вдигна палето на височината на очите си. — Искаш ли да си купиш кученце?

— Не, благодаря.

— А искаш ли да ти дам едно без пари?

Кученцето, сякаш разбрало, че се говори за него, замаха обнадеждено с опашка. Беше кафяво, със сънливи очи.

— Всъщност не.

— По дяволите.

— Какво ще го правиш?

Тя погледна кученцето в очите.

— Ще го нахраня с месно руло, предполагам.

— Правилно.

Жената затвори вратата, без да каже и дума повече. За миг останах на мястото си, както прави човек, когато е водил нещо, което може да мине за разговор, стига да не си особено придирчив. После седнах в колата и тръгнах да търся „При Бени“.

Никак не се затрудних да го намеря. Диърдън не бе метрополия и можеше да се похвали само с едно-единствено кръстовище в центъра. Там нямаше дори светофар, а само четири знака стоп, а „При Бени“ беше единственото заведение на улицата. Всъщност „При Бени“ беше единственото нещо на улицата. Отвъд него се виждаше само гора. Беше ниска постройка от червени тухли, чиято табела бе предоставена от компания „Кока-Кола“ най-малко преди трийсет години и сега бе избеляла и пожълтяла.

Непочистваният редовно бар изпуска специфична миризма. Тя се усеща леко във всички бирарии — получава се от разлятата бира, която се е просмукала в подовете и складовите пространства заедно с всичко, което се въди в престоялата бирена мая — но тук тя беше толкова силна, дори и отвън, че имаше опасност прелитащите над сградата птици да получат алкохолна дезориентация. „При Бени“ беше добавил нов компонент към вонята, смесвайки я с тази на престояла мазнина: вентилаторите отзад бяха покрити с клеясало олио. Барът ме беше белязал с нея още преди да стигна до входа и знаех, че тя ще ме съпровожда по целия път към дома, ако случайно артериите ми дотогава не са се втвърдили и не са ме убили.

Странно, но вътре не миришеше толкова лошо, макар че при всичко казано досега човек трудно можеше да го предположи. „При Бени“ беше по-скоро ресторант, отколкото бар, ако тълкуваме понятията по-свободно. Отляво зад тезгяха бе разположена открита кухня, наред с два крана за бира, което показваше, че на малките бири тук се гледа като на преходна мода. Таблото с менюто на стената отгоре беше с подвижни пластмасови букви и цифри, подредени в цени, останали непроменени още откакто беше починал Елвис, и названия на храни, допринесли за неговата преждевременна кончина. Масите бяха от ламинат формика, а столовете от дърво и винил. На всичките четири стени, под самия таван, бяха окачени гирлянди от лампички за коледна елха и по-голямата част от осветлението идваше от тях, а украсата се състоеше от огледала и стари рекламни надписи на различни марки бира.

И знаете ли, след като очите ми свикнаха с полумрака, ми се стори някак си готино.

Свиреше тиха музика: Come Together, после Something. Abbey Road^[1]. Огромен мъжага стоеше зад скарата и премяташе бургерите.

— Как сте? — каза той. — Сервитьорката ще дойде при вас след минута. Как е навън?

— Студено. Но небето е ясно.

— По канала за времето казаха, че тази нощ може да падне до минус десет.

— На вас поне ви е топло тук, вътре.

Той се потеше над скарата. На никого нямаше да се наложи да соли хамбургера си.

— Имам си изолация.

Той потупа своя масивен корем и веднага се сетих за Канди от приюта в Бангор, която внимаваше за теглото си и броеше бонбонките. Това ми напомни защо съм тук.

Набита жена на средна възраст с бухнала коса изплува от тъмното. Вече бях започнал да различавам половин дузина пръснати наоколо фигури, но за да разгледам чертите им, щеше да ми е нужно фенерче.

— Маса, скъпи? — предложи жената.

— Търся Юклид Дейнс. Сестра му ми каза, че може да е тук.

— В офиса си е. Масата в дъното. Пратила ви е да го приберете ли?

— Май приготвя месно руло.

— Вярвам ви. Тя не умее да готви нищо друго. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Кафе, ако обичате.

— Ще го направя силно. Ще ви трябва, ако искате да останете буден, докато слушате дрънканиците му.

Юклид Дейнс бе копие на сестра си в мъжки дрехи. Може дори да бяха близнаци. Носеше опърпан син костюм и червена вратовръзка, в случай че неочаквано бъде поканен да се намеси в нечии дела. Масата пред него бе затрупана с вестници, изрезки, разни документи, писалки и маркери, плюс изядена наполовина порция пържени картофи. Не вдигна глава, когато застанах над него, толкова погълнат беше от анотирането на куп вестникарски информации.

— Господин Дейнс? — казах аз.

Той вдигна дясната си ръка, докато автоматичната писалка в лявата продължаваше да драска по страницата. Бележките му бяха по-дълги от самия текст. Почти чувах надигащите се отчаяни въздишки по време на още несъстоялото се събрание, когато Юклид Дейнс стане, прочисти гърлото си и започне да говори.

Мина много време. Кафето ми пристигна. Добавих му мляко. Отпих. В океаните се надигаха и стихваха бури, планини се сриваха със земята. Юклид Дейнс най-сетне приключи своята работа, сложи капачката на писалката и я остави до изрезката, над която беше работил. Сключи ръце и вдигна към мен млади, любопитни очи. В тях проблясваха пакостливи пламъчета. Юклид Дейнс може да беше проклятие за жителите на Диърдън, ала бе достатъчно умен, за да го знае, и достатъчно мъдър, за да изпитва удоволствие от това.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Имате ли нещо против да седна?

— Ни най-малко. — Махна към един стол.

— Пържените картофи ваши ли са? — попитах, като посочих чинията.

— Бяха.

— Сестра ви ще се ядоса, че сте яли.

— Сестра ми винаги е ядосана, и да съм ял, и да не съм. Детективи ли наема вече, за да контролира навиците ми?

Опитах се да скрия изненадата си.

— Обадила ви се е по телефона ли?

— За да ме предупреди? Не би го направила. Сега навярно е у дома и се моли да ме накарате да изчезна. Не, аз чета вестници, гледам новините и имам добра памет за физиономии. Вие сте Чарли Паркър от Портланд.

— Карате ме да се чувствам като ловец на глави от Дивия запад.

— Да, нали? — Очите му светнаха. — Та с какво мога да ви бъда полезен, господин Паркър?

Сервитьорката се появи и ми доля прясно кафе.

— Искам да поговоря с вас за Проспъръс.

 

 

Началник Морланд взе Хари Диксън от дома му. Не го информира за какво му трябва, каза му само да си вземе палтото и ръкавиците. Вече бе сложил в колата бел, секира и фенерчета. Изкуши се да вземе и Брайън Джоблин, но вместо това му каза да чака с жената на Хари. Не искаше тя да изпадне в паника и да направи някоя глупост. Забелязал я бе как го погледна, когато Хари отиде да си вземе палтото, сякаш се готвеше да закопае мъжа й, но не беше се стигнало дотам, още не.

— Всичко е наред — каза й той, — ще го върна цял и невредим. Трябва ми само помощта му.

Ерин Диксън не отговори. Седеше до кухненския плот и го гледаше втренчено, карайки го да извърне очи. И спечели, или той й позволи да спечели. Не беше сигурен кое от двете. Така или иначе, отклони поглед.

Брайън Джоблин седеше до огъня, пиеше бира и гледаше някакво глупаво телевизионно състезание. Брайън беше полезен, защото не мислеше много и вършеше каквото му кажат. За хората като него винаги можеше да се намери някаква цел. Империите се крепяха на техните плещи.

— Колко време ще стои този тук? — попита Ерин и посочи с брадичка към Брайън. Ако я чу, Брайън не го показа. Отпи още една глътка от бирата и се опита да познае на кой континент се намира Република Ангола.

— Само докато се намери ново момиче — отвърна Морланд. — Как се развиват нещата в това отношение?

— Обиколих насам-натам с колата. Хари също — каза Ерин. — Щеше да е по-лесно, ако този тъпак не се влачеше навсякъде с нас. — Брайън Джоблин отново не реагира. Беше погълнат от своето шоу. Предположението му беше, че отговорът е Азия, и сега разочаровано блъскаше страничната облегалка на стола. Брайън никога нямаше да стане член на градския съвет, освен ако всички жители на Проспъръс, включително кучетата и котките, не измрат преди него.

Морланд знаеше, че той разпределя бденията си между Хари и съпругата му. В момента помагаше на Хари при преустройството на някаква мансарда в покрайнините на Бангор. Може да не бе умен, но пък бе сръчен в ръцете, стига да събереше енергията да се размърда. На практика той не можеше да направи кой знае какво, ако Хари или Ерин решат да извършат някоя глупост, докато той е с другия от двамата, но присъствието му беше напомняне за силата на града. То бе психически натиск, макар и обвързан с физическа заплаха.

— Веднага щом си получим момичето, той ще си иде — каза Морланд. — Сами си го докарахте. Сами си докарахте всичко това.

Хари се беше върнал с палтото. Забавил се беше. Морланд се питаше какво ли е правил.

Хари потупа съпругата си нежно по рамото, докато минаваше покрай нея. Ерин посегна да хване ръката му, но закъсня, вече беше излязъл.

— Имаш ли представа колко време ще ни отнеме? — попита той Морланд.

— Два-три часа. Имаш ли ръкавици?

Хари извади от джоба си чифт. Винаги имаше ръкавици. Те бяха част от униформата му.

— Да вървим тогава — каза Морланд. — Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще свършим.

 

 

Юклид Дейнс попита защо се интересувам от Проспъръс.

— Предпочитам да не казвам — отвърнах. Не исках подробностите да попаднат в някоя от папките му, готови за разгласяване на следващото събрание.

— Не ми ли вярвате?

— Не ви познавам.

— Е, как разбрахте за мен?

— Господин Дейнс, вие сте из целия интернет, като някакъв вид сайбър-ръш^[2]. Изненадан съм, че жителите на Проспъръс не са платили на някого да ви очисти.

— Там не се интересуват много от мен — призна той.

— Любопитно ми е да знам откъде идва враждебността ви към този град. Струва ми се, че изразходвате много енергия, за да забивате трески под ноктите на гражданите му.

— Това ли са те, граждани? Аз бих казал, че думата идолопоклонници е по-подходяща.

Чаках. Бях добър в чакането. Юклид издърпа лист чиста хартия от купа и нарисува в средата му кръг.

— Това е Проспъръс — каза той. После добави множество стрелки, сочещи навън към по-малки кръгчета.

— Тук са Диърдън, Томасвил и Лейк Пласко. Зад тях имате Бангор, Огъста, Портланд. Проспъръс праща своите хора навън — да работят, да учат, да ходят на черква, — но внимава на кого разрешава това. Градът се нуждае от свежа кръв, ако не иска да отглежда идиоти в плитка генетична локва, затова от около половин век разрешава на децата си да се женят за външни хора, но държи тези нови семейства наблизо, докато не се увери, че са съвместими с града. Къщи не се продават на хора, които не са родени в Проспъръс, нито пък фирми. Същото се отнася за земята и малкото възможности за разгръщане, които са им останали. И тъкмо там се намесвам аз.

— Защото градът иска да се разшири — казах аз, — а вие заставате на пътя му.

— Браво. Печелите близалка. Първооснователите са избрали място, оградено от езера, мочурища и гъсти гори, с изключение на ивицата свободна земя на югоизток. По същество те са си изградили собствена малка крепост, но сега това се превръща в заплаха за тях. Ако искат децата им да продължават да живеят в Проспъръс, им е нужно пространство, където да строят, а градът почти е изчерпал подходящите за това площи. Положението все още не е критично, но отива натам, а Проспъръс винаги мисли в перспектива.

— Говорите за града, сякаш е живо същество.

— А не е ли? — отвърна Юклид. — Всички градове са сбор от организми, образуващи едно цяло. Както медузите. В случая с Проспъръс контролиращите организми са семействата на първооснователите и техните кръвни линии са останали незамърсени. Те контролират градския съвет, полицията, училищното настоятелство, всяка важна институция. В историята на Проспъръс се повтарят едни и същи имена. Това са пазителите на града. И също както медузите, Проспъръс има дълги пипала, които се провират навсякъде. Хората му посещават черкви на най-разпространените християнски вероизповедания, макар всичките те да са в градове извън Проспъръс, защото в самия град има място само за една черква. Той настанява деца от семействата на основателите в околните градове, включително и тук, в Диърдън. Дава им пари да се кандидатират за служби в местната и щатската администрация, да подпомагат благотворителни фондации или да правят дарения за благородни каузи, когато щатът не може или не иска да го направи. След няколко поколения се забравя, че това са креатури на Проспъръс, и всичко, което те вършат, има за цел най-вече облагодетелстването на Проспъръс. Това е в природата им, още от времето, когато за първи път са пристигнали тук като отломки от „Семейството на любовта“. Знаете ли какво е „Семейството на любовта“?

— Да, четох за него — отвърнах аз.

— Да, семейство на любовта, ама друг път. У тези хора не е имало любов. Те не са имали намерение да стават квакери. Мисля, че затова са напуснали Англия. Убивали са, за да се защитят, и ръцете им са били изцапани с кръв. Или е трябвало да си тръгнат, или са щели да бъдат погребани редом със своите врагове.

— Пастор Уорънър твърди, че това вероятно е било просто пропаганда. „Семейството“ са били просто сектанти, вероотстъпници. Същите лъжи са се разпространявали за католиците и евреите.

— Уорънър — каза Юклид и името прозвуча така, сякаш, незнайно как, в устата му бе влязла муха и тя трябваше да бъде изплюта от върха на езика му. — Той е толкова пастор, колкото съм и аз. Може да нарича себе си както си ще, но в него няма нищо добро. И ще ви поправя за още нещо: „Семейството“ не са били просто сектанти, те са се инфилтрирали. Криели са се сред утвърдените вероизповедания и на думи са изповядвали религии, които не са имали нищо общо с тяхната. Не вярвам, че това се е променило през годините. Те все още са напаст. Паразити, които карат организма да се обръща против самия себе си.

Това бе метафора, която вече бях чувал да се използва при други обстоятелства. Тя будеше неприятни асоциации за хора, които неразумно са приютили в себе си стари духове — древни ангели, чакащи благоприятен момент, за да започнат да изяждат отвътре своите гостоприемници.

За нещастие на Юклид Дейнс, приказките му за медузи, паразити и кръвни линии звучаха като брътвежи на параноичен маниак. Може и да беше такъв. Но беше умен — поне достатъчно умен, за да се досети в каква посока тръгваха моите мисли.

— Звучи откачено, нали? — каза той. — Звучи като бълнувания на луд.

— Не бих използвал толкова силни думи.

— И щяхте да сте един от малцината. Обаче лесно може да се докаже. Диърдън запада, но в сравнение с Томасвил е като Лас Вегас. Децата ни заминават, защото тук няма работа и няма надежда да има. Магазините и работилниците се закриват, а онези, които все още се държат, предлагат само неща, от които имат нужда старите нещастници като мен. Градовете в целия този район постепенно загиват — всички, освен Проспъръс. Той среща трудности, защото навсякъде е трудно, но не колкото нас. Той е изолиран. Той е защитен. Изсмуква живота от всички околни селища, за да се храни. Съдба, късмет, божия воля — наречете го както искате, но онова, което трябва да стигне за всички ни, не е много, а Проспъръс го е взел изцяло за себе си.

Сервитьорката с бухналата коса дойде да ми предложи още кафе. Изглежда, бях единственият в бара, който го пиеше, и тя, естествено, не искаше да изхвърли онова, което беше останало в каната. Чакаше ме дълъг път до дома. Кафето щеше да ми помогне да остана буден. Обаче го изпих набързо. Не мислех, че Юклид Дейнс може да ми каже още нещо съществено.

— Има ли други като вас? — попитах.

— Опърничави? Параноици? Фантазьори?

— Или „вероотстъпници“?

Той се усмихна, когато употребих тази дума.

— Има неколцина. Доста. Но те си мълчат повече от мен. Не е здравословно да се дразнят хората оттатък в Проспъръс. Започва се с дребни неща — кучето ти изчезва, колата ти се поврежда или пък в данъчното се получава анонимно обаждане, че поработваш настрани, колкото да си покриеш сметките в бара — но после тормозът ескалира. Не само икономиката е причина дребният бизнес тук да загива и семействата да си тръгват.

— Но вие сте останали.

Той взе писалката и отвинти капачката, готов да се върне към книжата си. Зърнах марката. „Тибалди“. По-късно я проверих в интернет. Цените на тези писалки тръгваха от 400 и стигаха до 40 000 долара. По тази, която използваше Юклид Дейнс, имаше доста злато.

— Може да ви приличам на откачен стар глупак, който живее в занемарена къща с повече кучета дори от хлебарките и сестра, която умее да готви само месно руло — каза той, — но брат ми беше съдия във Върховния съд на Масачузетс, племенниците ми са адвокати и банкери и никой не може да ми каже за игрите на борсата нещо, което да не знам. Разполагам с пари и с известно влияние. Мисля, че тъкмо заради това ме мразят толкова: защото, освен грешка на природата, бих могъл да бъда и един от тях. И въпреки че не съм, те все пак смятат, че би трябвало да съм на страната на богатите и привилегированите, защото аз самият съм богат и привилегирован. Така че Проспъръс не може да предприеме нищо против мен, нито пък да ме сплаши. Единственото, което може, е да чака да умра. Но дори и тогава негодниците ще се сблъскат с безбройните юридически спънки, с които съм обвързал земите си, и едва ли ще намерят начин да строят върху тях, преди да настъпи краят на света. Приятно ми бе да поговоря с вас, господин Паркър. Желая ви успех, каквото и да разследвате.

Той наведе глава и започна отново да пише. Това ми напомни края на „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“^[3], когато Джийн Уайлдър отпраща Чарли и опитва да се задълбочи в книжата си, а момчето му връща наградата, Вечното шоколадче, защото не я заслужава. Не бях споделил с Юклид всичко, което знаех, защото трябваше да съм предпазлив. Бях го подценил, бях си съставил погрешно мнение за него, но подозирах, че и той е постъпил с мен по същия начин.

— Неотдавна в Портланд се е обесил бездомник на име Джуд — казах аз. — Преди да умре, е търсил дъщеря си. Името й е Ани Бройър. Бил е убеден, че е отишла в Проспъръс. Все още няма следа от нея. Мисля, а и не само аз, че е мъртва. Също така мисля, че може да е намерила смъртта си в Проспъръс.

Юклид престана да пише. Върна капачката на писалката на мястото й. Оправи вратовръзката си и посегна към палтото.

— Господин Паркър, защо двамата с вас не се поразходим?

 

 

Вече бе тъмно. Юклид Дейнс ме беше завел до северозападния край на Диърдън. Оградата на неговия имот очертаваше границата. Зад нея имаше гориста местност, част от района на Проспъръс.

— Защо не са строили тук? — попитах. — Мястото е подходящо. Трябвало е само да се отсекат малко дървета.

Юклид извади малко фенерче от джоба си и светна надолу. В земята имаше дупка, може би четири-пет метра в диаметър или малко повече. Тя бе частично скрита от храсти и корени на дървета.

— Какво е това? — попитах.

— Не зная. Намерих три такива през годините, но може да има и повече. Знам със сигурност, че има две около онази тяхна стара черква. Не съм ги виждал от известно време — както се досещате, аз съм персона нон грата в Проспъръс, — но го знам от достоверен източник, от други, които са ходили там.

— Мислите, че земята е нестабилна?

— Възможно е. Не съм експерт.

Аз също не бях експерт, но това не беше карстов терен, не и доколкото можех да преценя. Не бях чувал в този район да са се появявали пропадания на почвата както във Флорида. Дупката беше странна, дори смущаваща, но това може би беше неясен атавистичен страх от тесни затворени пространства под земята и пропаданията, които те предизвикват. Не страдах от клаустрофобия, но пък и досега не бях попадал в дупка под земята.

— Какво я е причинило?

Юклид изключи фенерчето.

— А, това е интересното, нали? — каза той. — Ще ви оставя сам да си отговорите. Аз знам само, че ме чака месно руло с неизменните храносмилателни проблеми след него. Бих ви поканил да вечеряте с мен, но сте ми симпатичен.

Юклид тръгна към колата си. Аз останах край оградата. Още различавах дупката, по-черно петно на фона на спускащия се мрак. Почувствах сърбеж по главата, като че ли в косата ми лазеха буболечки.

Когато стигна до колата си, Юклид ми викна, за да ми даде последен съвет. Караше красив червен шевролет „Бел Еър“ от петдесет и седма година — беше ми казал, „Приятно ми е да знаят, че идвам“. Сега стоеше до отворената врата на автомобила и леденият вятър си играеше с рядката му коса и широката му вратовръзка.

— Късмет с онези хора оттатък — каза той. — Само внимавайте къде стъпвате.

Включи мотора на колата и държа фаровете насочени към земята пред мен, докато стигнах благополучно до своята. Карах след него до дома му, после продължих на юг към къщи.

 

 

В покрайнините на Проспъръс Лукас Морланд и Хари Диксън се взираха в друга дупка в земята. В първия момент Хари бе поразен от абсурдната, но вледеняваща мисъл, че момичето се е откопало, точно както в съня му, и онова, което е изпълзяло от гроба, е било нещо много по-ужасяващо от ранена млада жена, която може да назове имена. Но после фенерите осветиха отпечатъците от големи лапи в разпиляната пръст, начупените кости и следите от зъби по тях. Намериха главата под стар дъб, по-голямата част от лицето беше оглозгана.

— Казах ти — рече Хари. — Казах ти, че видях вълк.

Морланд не отговори, беше започнал да събира останките, които успяваше да намери. Хари се присъедини към него. Не можаха да открият всичките. Вълкът, или някакъв друг хранещ се с мърша хищник, бе отнесъл със себе си части от нея. Липсваше едната ръка и повечето от единия крак.

„Улики, помисли си Морланд. Това са улики. Те трябва да бъдат намерени.“ Единственото, което можеше да стори засега, бе да увие в найлоновото фолио онова, което бяха успели да съберат, да го сложи в колата и да запълни гроба. В Проспъръс от поколения не се бе случвало нещо такова, нещо така ужасно. Само момичето да не беше избягало, само Диксън и неговата кучка да не му бяха позволили това…

Искаше му се да удари Хари. Искаше му се да го убие. Всичко бе по вина на Диксънови — от начало до край. Дори ако Хари и Ерин намереха подходящо момиче, той щеше да измисли начин да ги накара да си платят. По дяволите, ако самата Ерин не беше толкова дърта и скапана, можеха да използват нея. Не, градът не се подхранваше със своите. Никога не бе го правил. Онези от техните хора, които престъпваха законите на града, винаги биваха третирани по-различно. Имаше си правила.

Облепиха найлоновото фолио с тиксо, оформяйки три пакета с части от тялото. След това караха на север в продължение на час и погребаха за втори път онова, което бе останало от момичето, далече от Проспъръс. Вонята ги съпровождаше по целия път до града. По-късно, когато се прибраха по домовете си, се сапунисваха, търкаха и стояха под душа, но продължиха да я усещат.

Ерин Диксън почука на вратата на банята петнайсет минути след като бе спряла да чува шума от течаща вода, а съпругът й още не се бе появил. Брайън Джоблин беше заспал във фотьойла край камината. Беше си помислила да го убие. Мислите за убийство напоследък я спохождаха често.

— Хари? — извика тя. — Добре ли си?

От банята се разнесоха хлипове. Ерин натисна дръжката. Вратата не беше заключена.

Мъжът й седеше на ръба на ваната с навит около кръста пешкир, захлупил лице в дланите си. Седна до него и го притисна в прегръдките си.

— Усещаш ли миризмата? — попита той.

Ерин го подуши, помириса косата и кожата му. Усети само дъх на сапун.

— Миришеш приятно — отвърна тя. — Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

— Не.

Тя надникна в коридора пред банята и се ослуша. Хъркането на Джоблин продължаваше да се чува. Затвори вратата, върна се при съпруга си и за всеки случай продължи шепнешком.

— Мари Несбит ми се обади по телефона, докато онзи задник хъркаше, та се късаше — каза тя.

Мари беше най-близката приятелка на Ерин. Работеше като секретарка в общината и бе потомка на първооснователите, каквито бяха и Диксънови. Съпругът й Арт беше алкохолик, но най-често биваше по-скоро кротък и тъжен, отколкото буен. Ерин отдавна се бе превърнала в нейна довереница и утешителка.

— Каза ми, че в града е идвал детектив и е питал за момичето.

Хари престана да плаче.

— От полицията ли?

— Не, частен детектив, както по телевизията.

— Каза ли кой го е наел?

— Не. Подслушала е само началото на разговора. Не е искала да я видят, че шпионира.

— Как се казва?

— Паркър. Чарли Паркър. Потърсих го в Гугъл на телефона, после изтрих статията. Вестниците са писали за него.

Значи, затова Морланд бе искал тялото на момичето да бъде преместено. Детективът беше дошъл и Морланд се бе уплашил. Не, не само Морланд. Той може да беше началник на полицията, но правеше каквото му каже съветът. Заповедта тялото на момичето да бъде изкопано навярно бе дошла лично от Хейли Кониър, обаче вълкът пръв бе стигнал до него. Първо момичето, после детективът, а сега и вълкът. Тайните на града започваха да се разбулват.

— Хари — каза Ерин, — аз реших: няма да им намирам друго момиче.

Той кимна. Как биха могли, след като бяха освободили предишното? Как брачна двойка, която бе искала, но не й бе отредено да има собствена дъщеря, би могла да участва в заговор за убийство на чуждо дете?

— Ще следят детектива — каза Хари. — Така действат те. Няма да можем да се свържем с него, още не. И вероятно никога.

— Тогава какво ще правим?

— Остава, както ти казах. Ще заминем, и то скоро. След това ще решаваме.

Ерин сграбчи ръката му. Той стисна нейната в отговор.

— Кога?

— След два дни. Не повече.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя го целуна. Устните му се разтвориха под нейните, но преди да успеят да продължат, бяха прекъснати от чукане на вратата и Брайън Джоблин извика:

— Ей, вие двамата, тук ли сте?

Тя отиде и отключи вратата. Джоблин стоеше пред нея с мътни очи, вмирисан на евтината си бира. Той видя Ерин, видя Хари, застанал зад нея с пешкира около кръста, тялото му превито, за да скрие вече започващата да спада ерекция.

— Забавлявате се, а? — каза Джоблин. — Мамка му, имате си спалня. Всички трябва да използваме тази баня, а на мен ми се пикае…