Джон Конъли
Вълкът през зимата (23)

23

„Благословената черква на паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“, ако трябва да използвам пълното й название, бе разположена сред гора на близо километър северозападно от Проспъръс. Виещият се между дърветата път с надпис ЧАСТЕН, който бе преграден с верига и катинар и за който Морланд имаше ключ, ни доведе до желязна ограда, боядисана в черно, зад която се намираха старото гробище на града и самата черква. Морланд паркира върху тясна ивица трева до оградата, а аз спрях на пътя. В оградата имаше порта, също с верига и катинар, но когато пристигнахме, тя беше отворена.

— По пътя позвъних на пастор Уорънър и го помолих да се присъедини към нас — каза Морланд. — Въпрос на добри обноски, нищо повече. Той отговаря за черквата. Аз имам ключ, но само за извънредни случаи. Оставил съм тези неща на него.

Огледах се, но никъде нямаше и следа от пастора. Черквата беше дори по-малка и примитивна, отколкото бях очаквал, със стени от грубо издялан сив камък, и беше обърната на запад, вместо, както обикновено, на изток. Обиколих сградата, но не ми отне много време. Тежката дъбова врата като че ли беше единственото място, откъдето можеше да се влезе или излезе, имаше само два тесни прозореца на северната и южната стена, затворени отвътре със стъкло, а отвън с решетки. Стената зад мястото, където предполагах, че се намира олтарът, бе празна, без прозорци. Покривът бе сравнително нов и не съответстваше на старите камъни.

Основните декоративни елементи, „зелените лица“, с които черквата беше известна, бяха разположени в горните ъгли на всяка стена, където се срещаха и създаваха нещо като подобие на двуликия Янус. Впечатлението се допълваше от това, че орнаментите от бръшляни и клонки пропълзяваха между лицата и продължаваха по цялата ширина на стените, затвърждавайки представата за общото им начало. Вековете бяха оставили своите следи върху тях, но те не бяха толкова забележими, колкото можеше да се очаква. Лицата надничаха измежду сложните композиции от каменни листа, които образуваха нещо като защитна преграда около тях. Напомняха ми за детството, за приказките и как понякога — в зависимост от светлината и ъгъла, от който ги гледаш — белезите по дънерите на много старите дървета заприличват на разкривени, страдалчески човешки фигури.

Но онова, което ме порази най-силно, бе откритата злонамереност в изражението им. Те не излъчваха доброта и надежда. Вещаеха само зло за всеки, който ги погледне. Помислих си, че тези глави бяха също толкова подходящи за черковна украса, колкото и изображенията на порнографски сцени.

— Какво мислите? — попита Морланд, когато се присъедини към мен.

— Никога не съм виждал подобно нещо — отвърнах и това бе най-неутралният отговор, който ми хрумна.

— Вътре има още. Това е само встъплението.

Като по даден знак вратата на параклиса се отвори и отвътре излезе мъж.

— Пастор Уорънър — представи го Морланд. — А това е господин Паркър, детективът, за когото ти казах.

Уорънър не изглеждаше така, както си представях пастора на черква, стара почти половин хилядолетие. Носеше джинси, протрити работни ботуши и кафяво велурено яке, което имаше вид на дреха, към която инстинктивно посягаш, когато искаш да ти е топло и да се чувстваш удобно. Наближаваше петдесетте, темето му силно оплешивяваше, а докато се ръкувахме, видях и почувствах мазолите на дланта му и усетих лек мирис на дървени трупи и стърготини по него.

— Наричайте ме Майкъл — каза той. — Радвам се, че бях наблизо, за да ви посрещна.

— Тук някъде ли живеете? — Не бях видял друг автомобил, когато пристигнахме.

— Оттатък гората — посочи той с палец над дясното си рамо. — На пет минути пеша. С камиона ми отнема същото време, но не минавам по толкова живописен път, така че предпочитам да се поразходя. Може ли да попитам какво води един частен детектив в нашия град?

Погледнах нагоре към орнаментите на черквата и двамата се обърнаха да проследят погледа ми. Едната глава беше с широко отворена уста, с неприлично изплезен между устните език. Сякаш се присмиваше на надеждите ми да намеря Ани Бройър жива.

— Наскоро бездомник на име Джуд е навестил Проспъръс — отвърнах аз. — Началник Морланд ми каза, че при едно от посещенията си този мъж може би е влязъл без позволение в черковния двор.

— Спомням си — каза Уорънър. — Аз бях този, който го намери тук. Беше много възбуден, така че нямах друг избор и се обадих на началник Морланд за помощ.

— Защо е бил възбуден?

— Тревожеше се за дъщеря си. Била изчезнала и той предполагаше, че може да е дошла в Проспъръс. Смяташе, че полицията не му оказва нужното съдействие. Началник, не се обиждай.

— Не се обиждам — рече Морланд, въпреки че трудно можеше да се каже доколко е искрен, защото не бе свалил тъмните очила заради отблясъците на зимното слънце върху снега. Почти не познавах Морланд, но вече го бях преценил като човек, който таи в себе си всяка обида и ревност, подхранва ги и ги гледа как растат.

— Е, опитах се да го успокоя, но без особен успех — каза Уорънър. — Помолих го да излезе и той ме послуша, но се тревожех, че може да се опита да проникне с взлом в черквата и затова се обадих на началника.

— Защо решихте, че ще се опита да проникне с взлом в черквата?

Уорънър посочи към лицата, надвиснали над главата му.

— Неуравновесените хора си втълпяват разни неща, а тази прекрасна стара постройка въздейства на въображението по-силно от останалите. През годините сме имали опити да бъдат откраднати или обезобразени орнаментите по стените. Откривали сме хора — при това не само млади, но и достатъчно възрастни, че да проявяват здрав разум, — които правят секс тук, в двора, защото вярват, че това ще им помогне да заченат дете, а, разбира се, сме били посещавани и от представители на религиозни групи, които не са съгласни по християнските черкви да има езически символи.

— Както разбрах, градът е основан от последователи на сектата „Семейството“, а това е тяхната оригинална черква — казах аз. — Струва ми се, че вероизповеданието им е нещо повече от усложнена разновидност на християнството.

Уорънър изглеждаше приятно изненадан от въпроса ми, като мормон, който неочаквано е поканен в нечий дом на кафе с торта и разговор за интелекта и мъдростта на Джоузеф Смит^[1].

— Защо не дойдете в кабинета ми, господин Паркър? — каза той, канейки ме да вляза в черквата.

— Стига да не ви отклонявам от нещо по-важно — отвърнах.

— Само от кухненските шкафове. Аз се занимавам с поправка на мебели.

Извади от джоба си визитна картичка и ми я подаде.

— Значи, не сте пастор на пълно работно време?

Уорънър се засмя.

— Тогава щях да съм просяк. Не. Всъщност съм само пазач и нещатен историк. Вече не отслужваме тук литургии: няма останали последователи на „Семейството“. Най-близкото тяхно подобие са няколко квакерски фамилии. Другите са главно баптисти и унитаристи, а има дори и католици.

— А вие? Още ли носите титлата „пастор“?

— Ами завършил съм религия в колежа „Боудън“ и имам магистърска степен по богословие от Бангорската семинария, но винаги съм предпочитал дърводелството. И все пак мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че семейството ми носи богословския ген. Ръководя седмична молитвена група, макар често да съм единственият, който се моли, а някои граждани идват при мен за съвет и напътствие. Това са предимно хора, които не се черкуват редовно, но все пак са вярващи. Не се ровя много дълбоко в онова, в което наистина вярват. Стига ми да вярват, че има някаква сила, която е по-голяма от тях самите.

Вече се намирахме в черквата. Ако навън беше студено, вътре бе още по-студено. Пет реда твърди скамейки, обърнати към гол олтар. Нямаше никакви кръстове и никакви религиозни символи от какъвто и да било вид. Вместо това над стената зад олтара имаше изображение на глава, като тези отвън, но по-голяма от всички тях. Между прозорците се виждаха две малко по-малки глави от същия вид.

— Ще имате ли нещо против да ги погледна отблизо? — попитах.

— На всяка цена трябва да ги разгледате. Само внимавайте къде стъпвате. Някои от камъните не са огладени.

Приближих олтара по дясната пътека. Докато вървях, погледнах първото лице. То бе издялано по-детайлно от онези отвън и имаше ухилено, пакостливо изражение. Когато се вгледах внимателно в него, установих, че всичките му черти се състоят от каменни изображения на зеленчуци и плодове: тикви, грахови шушулки, ягоди, ябълки и житни класове. Виждал бях нещо подобно, но не можех да си спомня къде.

— Нямаше ли един художник, който е рисувал подобни картини? — попитах.

— Джузепе Арчимболдо — отвърна Уорънър. — Отдавна се каня да попрочета нещо за него, но все не ми остава време. Струва ми се, че ако не ги разделяха векове, той и създателите на тези релефи биха имали за какво да си поговорят, най-вече относно връзката между човека и света на природата.

Приближих до олтара и застанах пред скулптурата на стената. Ако лицето вдясно бе едва ли не весело — макар и с изражение на човек, който току-що е гледал как се дави кученце и е намерил това за забавно — и навеждаше на мисли за щедростта на земята, това тук беше много различно. То се състоеше от корени, тръни и коприва, оголени бодливи храсти и бръшлян. От отворената му уста се изсипваха покрити с шипове клони, които оформяха чертите и същевременно като че ли ги задушаваха, сякаш изобразеното същество се самоизтезаваше. То бе изключително грозно и имаше стряскащо, живо присъствие, древно създание, върнато към живота от мъртви неща.

— Това е същото лице, или същият бог, зависи как е склонен да го приеме човек — каза зад гърба ми Уорънър.

— Моля?

Той посочи лицето, направено от плодове и зеленчуци вдясно, другото вляво, което се състоеше от разцъфнали цветя, и накрая четвърто, което досега не бях забелязал, тъй като се намираше над вратата: лице, изградено от слама и току-що започнали да съхнат и да умират листа.

— Всичките са варианти на едно и също божество. През предишното столетие са го нарекли Зеленият човек: езически бог, символ на смъртта и прераждането, преминал в християнската традиция, който е бил почитан много преди появата на идеята за възкресението на Христос. Разбираемо е защо сграда с подобна украса е въздействала на членовете на „Семейството“ — секта, вярвала в могъществото на природата, не на Бога.

— А вие, пастор Уорънър, член ли сте на „Семейството“? — попитах.

— Казах ви — отвърна той, — няма останали членове на „Семейството“. Честно казано, съжалявам за това. Външно те са били толерантни към възгледите на другите, докато вътрешно са отхвърляли всички други религии. Отказвали са да носят оръжие и са пазели своите възгледи и вярвания за себе си. Привличали са елита и не са си губели времето с невежите. Ако ги имаше днес, биха били омерзени от повечето неща, които в тази страна минават за организирана религия.

— Прочетох, че са ги обвинявали, че извършват убийства, за да се защитят.

— Пропаганда. Повечето от тези инсинуации идват от Джон Роджърс, духовник от шестнайсети век, който ненавиждал Кристофър Витъл, водача на сектата в Англия. Той наричал „Семейството на любовта“ „ужасна секта“, като опирал нападките си върху твърденията на отклонили се бивши членове. Няма никакви доказателства, че представителите на „Семейството“ са убивали онези, които не са били съгласни с тях. Защо да ги убиват? Членовете на сектата са били квиетисти^[2]: те дори не са се самоопределяли публично, криели са се между други вероизповедания, за да не бъдат разпознавани и преследвани.

— Като религиозни хамелеони — казах аз, — сливали са се с фона.

— Точно така. И в течение на времето просто са станали такива, за каквито са се представяли.

— С изключение на онези, които са пристигнали тук, за да основат Проспъръс.

— В крайна сметка дори и те са изчезнали.

— Защо членовете на „Семейството“ са напуснали Англия? — попитах. — Не ми стана ясно от малкото неща, които успях да открия за тях. Доколкото схванах, религиозните гонения вече са стихвали, когато те са потеглили. Защо ще бягаш, когато вече не те преследват?

Уорънър се облегна на една пейка и скръсти ръце. Това бе любопитен отбранителен жест.

— „Семейството“ навлязло във фаза на разкол — каза той. — Появили се разногласия между онези, които смятали, че трябва да се тръгне по пътя на квакерите, и другите, които искали да останат верни на първоначалната си религиозна система. Традиционалистите се опасявали да не бъдат обявени за нещо повече от вероотстъпници, особено когато се заговорило, че черквата, в която се намираме, трябва да бъде срината до основи. Те считали тази черква за извор на своята вяра, което било и причината онези, които избрали да тръгнат по друг път, толкова да желаят нейното разрушаване. Група заможни хора, останали верни на „Семейството“, се обединили, за да спасят черквата и сектата си от унищожение. Резултатът бил „изходът“^[3] към Нова Англия и основаването на Проспъръс.

Той погледна часовника си.

— Е, извинете ме, но наистина трябва да се връщам към кухненските шкафове.

Вгледах се още веднъж в най-голямата от главите на стената, изображението на зимния бог, после благодарих на Уорънър и се присъединих към Морланд, който през цялото време бе чакал до вратата. Останахме, докато Уорънър заключи черквата с ключ от тежка халка и провери дали вратата е надеждно затворена.

— Един последен въпрос — казах аз.

— Да?

В гласа му прозвуча нетърпение. Искаше му се вече да не е тук.

— Не е ли бил и Кристофър Витъл дърводелец?

Уорънър пъхна ръце в джобовете и ме погледна накриво.

Слънцето залязваше и въздухът ставаше по-хладен, сякаш студът от вътрешността на параклиса се беше просмукал във външния свят, докато вратата е стояла отворена.

— Наистина сте се подготвили добре, господин Паркър — каза той.

— Обичам да съм информиран.

— Да. Витъл е бил дърводелец. Това било използвано срещу него от противниците му, за да създадат впечатлението, че е най-обикновен нехранимайко.

— Но той е бил много повече от това, нали? Разбрах, че е бил търговец на платове в Нидерландия и тъкмо там се е запознал с основателя на сектата Хендрик Никлас, само че по онова време е изписвал фамилното си име с двойно „л“. Когато се е върнал в Англия, за да разпространява доктрината на „Семейството“, е изпуснал второто „л“ и така на практика се е представял за друг човек.

— Може и така да е било — каза Уорънър. — По онова време подобни промени в изписването на имената не са били необичайни, нито пък непременно умишлени.

— И после — продължих аз, — около 1580 година, когато правителството на кралица Елизабет е преследвало „Семейството“, Витъл просто изчезнал.

— Не присъства в историческите хроники оттогава насетне — каза Уорънър. — Не е ясно защо. Може би е умрял.

— Или е взел друго име. Човек, който веднъж е сменил името си, може спокойно да го смени отново.

— Какво искате да кажете, господин Паркър?

— Може би проповядването не е единственият талант, който дължите на гените си.

— Трябвало е да станете историк, господин Паркър. Може би историк, който развива умозрителни хипотези, но все пак историк. Но пък историческите изследвания са също вид детективска работа, нали?

— Предполагам. Не бях се замислял върху това.

— А в отговор на вашето предположение ще кажа, че нямам представа дали моето родословие започва от Витъл, но наистина бих се почувствал благословен, ако е така.

Той провери вратата още веднъж и тръгна към портата.

— Проведохме интересен разговор, господин Паркър — извика през рамо, когато стигна до нея. — Надявам се пак да намерите време да ни посетите.

— Мисля, че ще се върна — отвърнах аз, но само Морланд ме чу.

— Няма да откриете нищо — рече той. — Онова, което търсите, не е тук.

— Може да сте прав, обаче не съм сигурен какво точно търся, така че кой знае?

— Мислех, че търсехте изчезнало момиче.

— Да — отвърнах, когато Уорънър се скри в гората, без да погледне назад, — и аз така мислех.

Морланд вървя с мен, докато излязох от черковния двор, и заключи портата. Благодарих му за отделеното време, качих се в колата си и потеглих. Реших, че може да ме проследи, за да се увери, че напускам границите на града, но той не го стори. Когато завих надясно, той тръгна наляво, за да се върне в Проспъръс. По пътя държах радиото изключено и не си пусках музика. Мислех за Джуд, за Морланд и за времето, прекарано с пастор Уорънър. Една малка подробност не ми даваше покой. Може и да не беше важна, но докато пътувах на юг, ме дразнеше непрекъснато като връхче на трън, забито в плътта ми, и когато пристигнах в Бангор, вече бе невъзможно да не й обръщам внимание.

След като приключихме с темата за влизането на Джуд в гробището, Уорънър изобщо не попита за Джуд или за причината, която ме беше довела в Проспъръс. Възможно бе Джуд и изчезналата му дъщеря просто да не са го интересували. Възможно бе да бе забравил за тях, когато заговорихме за любимата му черква. Но съществуваше и трета възможност: да не е попитал за Джуд, защото вече е знаел, че е мъртъв. Но дори да беше така, защо изобщо не го спомена? Защо не попита кой ме е наел и защо съм дошъл толкова далече на север, за да разпитвам за някакъв си бездомник? Да, Морланд може да му бе казал причината за моето посещение, докато карах след него към черквата, но в такъв случай защо си бе направил труда да ми задава втори път този въпрос?

Фаровете ми осветяваха оголени клони и преплетени дървета и във всяка сянка се спотайваше лицето на Зеления човек.