Джон Конъли
Вълкът през зимата (21)

21

Вълкът беше в агония. Раната на крака му се влошаваше. В болката и страха си той се бе отдалечил твърде много от мястото, където бе ликвидирана неговата глутница, но сега се затрудняваше да изминава дори кратки разстояния. Някъде в дълбините на съзнанието си осъзнаваше, че той също умира. Усещаше го по постепенното надделяване на мрака над светлината, непрестанното потъмняване в края на зрителното му поле.

Вълкът се боеше от хората, плашеше се от звуците и миризмите, които издаваха, още помнеше касапницата, която бяха устроили на брега на реката. Ала там, където се събираха хората, имаше и храна. Принуден беше да рови в кофите и чувалите с отпадъци, но така се хранеше по-добре, отколкото през последните седмици. Успя дори да хване малко куче, което беше навлязло твърде навътре в гората. Докато разкъсваше гърлото му, чуваше виковете и подсвиркването на хората, но тялото на плячката беше достатъчно леко, за да го стисне в челюстите си и да го отнесе. Завлече го далеч от шума на преследвачите и го изяде, остави само кожата и малко кокали.

Но си остана гладен.

Вече бе нощ и носът му потрепваше. Усещаше дъх на разлагащо се месо. Стигна до мястото, където миризмата беше най-силна, и установи, че земята е мека и рохкава.

Забравил болката в ранения крак, вълкът започна да рови.