Джон Конъли
Вълкът през зимата (20)

20

След като началникът на полицията Морланд и Хейли Кониър си тръгнаха, над къщата на Хари и Ерин Диксън надвисна тъмен облак. Дори да беше дошъл само единият, съпрузите биха се смутили дори всичко да им беше наред, защото ставаше дума за двамата граждани на Проспъръс с най-голяма власт, макар Морланд да не беше член на градския съвет. Но едновременно посещение и от двамата, особено при така стеклите се обстоятелства, беше достатъчно, за да докара Хари и Ерин до предела на силите им.

Оставили бяха момичето да избяга, защото искаха да се избавят от тази лудост — или може би защото то им напомняше за дъщерята, която никога не бяха имали, но която винаги бяха искали да имат, — и сега бяха затънали още по-надълбоко в лудостта на града само защото се бяха опитали да постъпят както е редно. На Ерин й минаваше през ума, че в известен смисъл това може да е сътресението, което им е било нужно. Очевидно тяхното вцепенение, примирението им с властващите в града порядки вече е било разколебано донякъде, защото иначе не биха могли да сторят онова, което сториха: да освободят момичето. Сега, когато бяха изправени пред перспективата да отвлекат друго момиче, което да го замести, всички илюзии, които им бяха останали, се разпръснаха окончателно.

Колкото по-ясно започваха да виждат нещата, толкова по-отчайващо малка ставаше и надеждата им да избягат от Проспъръс, но досега никой от двамата не бе казал и дума за онова, което се искаше от тях. Двамата — Хари в по-голяма, Ерин в по-малка степен — приличаха на деца, които вярват, че като се преструват, че не забелязват проблема, той ще изчезне от само себе си или ще им се представи друга възможност. Хари, по-специално, бе преминал към отрицание. Хващаше се, че едва ли не му се иска някое загубило се момиче — съпруга, бегълка — да мине през Проспъръс или да бъде качено на стоп от градски съветник: будещ доверие възрастен мъж, като Томас Соулби или Колдър Айтън, който да предложи да го закара в града и да му поръча супа и сандвич в „Гъртруд“. После той ще се извини, ще иде в тоалетната и разговорът ще бъде проведен при закрити врата. При момичето ще дойде жена майчински тип. Ще прояви загриженост. Ще му предложи място, където да пренощува, макар и само за една-две нощи, колкото да се изкъпе и изпере. Може би дори ще се окаже, че в „Гъртруд“ има подходяща работа за него, ако я иска. В „Гъртруд“ вечно не достигаше работна ръка. Да, това щеше да свърши работа. Щеше да сложи край на упражнявания върху тях натиск и те щяха да получат възможност да се върнат към планирането на евентуалното си бягство. Да, да…

Измина един ден. Хари избягваше да говори с жена си, като намираше причини да стои далеч от нея. Това не бе начинът, по който бракът им бе оцелял толкова дълго. Вярно, той понякога не участваше много охотно в разговорите за чувства, обиди и тям подобни, но бе започнал да осъзнава колко важни са те. Макар да не знаеше в каква посока се движат мислите му, Ерин го разбираше достатъчно добре, за да се досети какви са.

Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша…

Хари понякога цитираше тъкмо този стих от Светото писание — Лука 22:42, ако тя правилно си спомняше — в моменти на леки затруднения, като например, когато го молеше да изнесе боклука в дъжда или — по-рядко и по-неприятно — когато се готвеха да се любят. Съпругът й си имаше своите слабости. Тя не хранеше никакви илюзии по отношение на тях и предполагаше, че той също е наясно с нейните, въпреки че й бе приятно да мисли, че те се дължат на користолюбие и не са толкова страшни. Хари не обичаше конфронтациите и не го биваше да взима сериозни решения. Предпочиташе обстоятелствата да снемат отговорността за тях от плещите му, защото, ако последствията са лоши, вината нямаше да е негова. Ерин никога не бе го изричала гласно, но някои от техните финансови проблеми можеха да бъдат избегнати, ако съпругът й бе показал малко повече характер, капка повече безпощадност.

Но щеше ли да го обича, ако беше такъв? Това беше въпросът.

И тя като съпруга си ходеше на черква всяка неделя. Повечето хора в Проспъръс го правеха. Те бяха баптисти, методисти и католици. Някои дори се бяха присъединили към крайпътните църкви, чиито вероизповедания бяха неясни дори за последователите им. Бяха вярващи и все пак не вярваха. Разбираха разликата между страничното и същественото, между създателя и създаденото от него. Но Ерин получаваше по-голяма утеха от ритуалите, отколкото съпругът й. Усещаше го как се затваря в себе си по време на богослужението, защото организираната религия не го интересуваше много. За него неделната проповед бе форма на бягство, но само в смисъл че му осигуряваше място и спокойствие, за да мисли, да фантазира, а понякога и да подремва. Но Ерин слушаше. Не се съгласяваше с всичко, което чува, но имаше толкова много неоспорими неща. Живей прилично, защото иначе има ли смисъл да живееш изобщо?

И хората в Проспъръс живееха наистина прилично и в повечето случаи се държаха добре. Правеха дарения за бедните. Пазеха околната среда. Те не просто проявяваха търпимост към гейовете и лесбийките — направо ги приемаха с отворени обятия. Закостенели консерватори и радикални либерали — всички намираха своето място в Проспъръс. В замяна градът се радваше на благополучие.

Само дето от време на време се налагаше същият този град да побутне малко съдбата.

Но ако мъжът й бе слушал по-внимателно онова, което се казваше в проповедите или в Библията, вместо да вади наслуки цитати от нея, може би щеше да си спомни втората част от онзи стих, който толкова обичаше да й подхвърля, когато започваше да целува врата му късно нощем.

… но нека бъде не Моята воля, а Твоята.

Волята на града бе тази, която трябваше да се изпълнява.

— Трябва да поговорим за това — поде Ерин, когато седнаха на масата за ранна вечеря. Беше сготвила печено със зеленчуци, но до този момент и двамата само чоплеха храната в чиниите си.

— Няма за какво да говорим — каза Хари.

— Моля? — Погледът й изразяваше пълно недоумение. — Да не си си загубил ума? Те искат от нас да отвлечем момиче. Ако не го направим, ще ни убият.

— Все ще се появи някаква възможност — каза Хари. Насили се да хапне от задушеното. Странно — или пък изобщо не беше странно, — но откакто двамата с Морланд заровиха момичето, изпитваше нещо като отвращение към месото. Ядеше много сирене и филии хляб, намазани с фъстъчено масло. Вкусът на печеното бе толкова силен, че трябваше да положи големи усилия, за да не го изплюе обратно в чинията. Някак успя да го сдъвче достатъчно, за да може да го преглътне. Отдели зеленчуците и картофите от месото и продължи да яде тях.

— Няма да ни убият — каза. — Не могат. Градът е оцелял, защото не е посягал на своите. Съветът знае това. Ако ни убият, другите ще започнат да се страхуват, че може да дойде и техният ред. Съветът ще загуби контрол.

„Или ще го засили“, помисли си Ерин. Понякога беше необходимо да се даде пример, та останалите да не нарушават порядките, а онези в града — онези, които знаят, онези, които участват — да не си губят времето с хора, които застрашават настоящето и бъдещето на Проспъръс. Всички, които биха могли да изпитат някакво съчувствие към Диксънови, бяха все като тях — такива, които тайно се борят за своето оцеляване. Но беше напълно изключено тези хора да се обърнат срещу града, ако Диксънови изчезнат — не и преди началник Морланд и Хейли Кониър да застанат на собствения им праг и да поискат от тях да тръгнат на лов за млада жена. Младите мъже не вършат толкова добра работа, Проспъръс бе научил това много отдавна.

— Грешиш — каза Ерин. — Знаеш го.

Той не я погледна. Набоде половин картоф на вилицата и го натъпка в устата си.

— Какво искаш да направя?

— Трябва да кажем на някого.

— Не.

— Слушай…

— Не!

Тя се отдръпна от него. Хари рядко повишаваше тон — дори от радост и още по-малко от гняв. Това бе една от причините да го харесва толкова. Той приличаше на могъщо дърво: бурите можеха да го брулят, но не и да го изкоренят. Отрицателната страна на характера му бе склонността да не действа, а да реагира, и то само когато не му остане друга възможност. Сега бе изпаднал в ситуация, която винаги се беше надявал да избегне, и тъй като не знаеше как да се измъкне от нея, бе реагирал с инертност, съчетана със странна и неуместна вяра в късмета, и надеждата, че съветът може да промени своите намерения.

— Сам ще се справя с това — каза той.

Гласът му бе възвърнал обичайната си сила. Краткият изблик на гняв, приливът на енергия беше отминал и Ерин съжаляваше за това. Всичко друго беше за предпочитане пред тази апатия.

Преди да успее да продължи, някой почука на вратата. Не бяха чули да приближава кола, не бяха видели фарове.

Хари стана. Опита се да не мисли кой може да е отвън: Морланд, който иска отново да огледа мазето им, все още търсейки доказателства за начина, по който е избягало момичето; или Хейли Кониър, дошла да провери докъде са стигнали, да види дали са започнали да обикалят улиците.

Но не беше никой от двамата. Пред вратата стоеше синът на Люк Джоблин Брайън. В краката му имаше сак. Брайън беше на двайсет и шест или двайсет и седем години, ако си спомняше правилно, помагаше на баща си в товаренето и разтоварването и имаше сръчни ръце. Хари бе виждал изработени от Брайън мебели и бе впечатлен от тях. Но момчето не беше научено на ред и дисциплина. Не полагаше усилия да развива способностите си. Не искаше да стане дърводелец или майстор на мебели. Най-много от всичко обичаше да ловува, през сезона и извън него: всичко — от гарга до лос; каквото и да му се мернеше пред очите, за Брайън Джоблин бе удоволствие да се опита да го убие.

— Брайън? — каза Хари. — Какво правиш тук?

— Баща ми научи, че може би имате нужда от помощ — отвърна той и блясъкът в очите му не се понрави на Хари. Никак не му се понрави. — Той смята, че трябва да поостана у вас седмица-две. Докато се справите със ситуацията, нали разбирате?

Чак тогава Хари забеляза калъфа с пушката. „Ремингтън“ 700 30–06. Виждал бе Брайън достатъчно често с нея.

Замръзна на място. Усети присъствието на Ерин зад гърба си и едва когато тя сложи ръка на рамото му, разбра, че трепери.

— Няма проблем, нали, господин Диксън? — каза Брайън и тонът му даваше да се разбере, че има само един правилен отговор на този въпрос.

— Не, изобщо няма проблем — отвърна Хари.

Отстъпи назад да направи път на Брайън. Момчето взе сака и пушката си и влезе. Поздрави Ерин с кимване и „Госпожо Диксън“ и вниманието му бе привлечено от храната на масата.

— Печено със зеленчуци — отбеляза той. — Мирише хубаво.

Ерин не откъсваше очи от Хари. Спогледаха се зад гърба на момчето — и двамата бяха разбрали.

— Ще ти покажа стаята, Брайън, а после може да дойдеш да хапнеш с нас — каза Ерин. — Има достатъчно за всички ни.

Хари я проследи с поглед, докато водеше госта по коридора към свободната стая. Когато се скриха от погледа му, зарови лице в дланите си и се облегна на стената отзад. Все още стоеше в същото положение, когато Ерин се върна. Тя го целуна по тила и се потопи в миризмата му.

— Беше права — прошепна той. — Обръщат се против нас.

— Какво ще правим?

Той отговори без колебание:

— Ще бягаме.