Джон Конъли
Вълкът през зимата (2)

2

Вълкът беше млад, сам и ранен, ребрата му се брояха под ръждивокафявата козина. Вървеше, накуцвайки, към града. Вълчата глутница беше изтребена край бреговете на река Сейнт Лорънс, но по това време той вече бе завладян от потребността да се скита и когато ловците дойдоха, тъкмо беше поел на юг. Глутницата му не беше голяма: общо дванайсет животни, водени от алфа-вълчицата, която бе негова майка. Всички тях вече ги нямаше. Той се беше спасил от разправата, като бе прекосил реката по зимния лед, трепвайки при звука на всеки пушечен изстрел. Когато наближи границата на Мейн, се натъкна на втора, по-малка група мъже и беше ранен от куршум на ловец в лявата предна лапа. Поддържал бе раната чиста и тя не се бе инфектирала, но бе увреден някакъв нерв и никога повече нямаше да е толкова силен, нито толкова бърз, колкото преди. Раняването щеше да го довърши, рано или късно. То вече го правеше по-бавен, а бавните животни винаги стават нечия плячка. Беше истинско чудо, че бе стигнал толкова надалече, но нещо — някаква лудост — го тласкаше все напред и напред, по на юг и по на юг.

Пролетта вече наближаваше и скоро снегът щеше да започне да се топи. Само да преживее остатъка от зимата и храната щеше да стане по-изобилна. Засега се намираше в жалкото положение на мършояд. Беше немощен от гладуването, но този следобед бе уловил миризма на млад елен и следата го бе отвела до покрайнините на града. Подушваше страха и объркването му. Еленът бе уязвим. Ако успееше да го доближи, може би щеше да събере достатъчно сили и бързина, за да го повали.

Вълкът подуши въздуха и долови движение между дърветата вляво от себе си. Еленът стоеше неподвижно в гъсталака, предупредително вирнатата му опашка бе сигнал за опасност, но вълкът усещаше, че не той е причината. Подуши отново въздуха. Подви опашка между краката и отстъпи назад с долепени до главата уши. Зениците му се разшириха, оголи зъби.

Двете животни, хищник и плячка, за миг застинаха, обединени от страха, а после побягнаха — вълкът на изток, еленът на запад. Всякакви мисли за глад и храна бяха изчезнали. Останал бе само инстинктът да бяга.

Но беше ранен и изтощен и все още бе във властта на зимата.

 

 

В „Пиърсънс Дженерал Стор енд Гънсмитъри“^[1] беше запалена само една лампа. Тя осветяваше маса, около която седяха четирима възрастни мъже, всеки от които гледаше картите си.

— Господи — каза Бен Пиърсън, — това са най-слабите карти, които някога са ми се падали. Кълна се, че ако лично не бях гледал как се раздават, никога нямаше да повярвам. Дори не съм подозирал, че може да има толкова слаби карти.

Никой не му обърна внимание. Бен Пиърсън можеше да държи четири аса, раздадени му лично от Христос, и въпреки всичко да се оплаква. Това бе неговата версия на блъфиране. Разработил я бе като начин за отвличане на вниманието от своите правилни черти, които бяха така изразителни, че издаваха всяка преминала през главата му мисъл. В зависимост от разказваната история Бен можеше да бъде най-добрият или най-лошият слушател, който човек може да си пожелае. Беше едва ли не прозрачен като дете, или поне създаваше такова впечатление. Макар да беше прехвърлил седемдесетте, бялата му коса бе все още гъста и лицето му бе относително гладко. Това доста го подмладяваше.

По един или друг начин „Пиърсънс Дженерал Стор енд Гънсмитъри“ беше притежание на четири поколения от неговото семейство и въпреки това пак не бе най-старият бизнес в град Проспъръс, щата Мейн. На мястото, където сега се намираше бирария „Проспъръс“, е имало пивница още през осемнайсети век, а магазинът за облекла „Джена Марлис — Лейди енд Лейс“ съществуваше от 1790 година. Имената на първите заселници продължаваха да отекват по улиците на Проспъръс, с което малко други градове можеха да се похвалят. Корените на повечето от тях бяха в Дърам и Нортъмбърланд, в североизточния край на Англия, защото първите заселници в Проспъръс бяха тръгнали тъкмо оттам. Сред по-разпространените фамилии се срещаха Скот, Нелсън, Лидъл, Харпър, Емърсън и Голайтли, но имаше и други, по-малко познати: Брантингам, Клакстън, Стобърт, Прайърмън, Джоблин, Хъдспет…

Един генеалог можеше да спечели добри пари, ако прекара тук повечко време, ровейки се из градските регистри на новородените и починалите, и някои наистина бяха стигали чак до този северен край, за да проучват историята на селището. Посрещаха ги любезно и им оказваха известно съдействие, но всичките до един си тръгваха леко неудовлетворени. Празноти в градските архиви не позволяваха да се направи пълно и задълбочено изследване и установяването на връзка между заселниците в Проспъръс и техните предци в Англия се оказваше по-трудно от очакваното, защото, както изглежда, семействата, които се бяха отправили към бреговете на Новия свят, бяха напуснали острова целокупно, оставяйки след себе си незначителен брой неприсъединили се към тях роднини, ако изобщо бе имало такива.

Разбира се, подобни спънки едва ли бяха непознати за историците, любители или професионалисти, но при все това бяха обезсърчаващи, така че след време на град Проспъръс започна да се гледа като на задънена улица за генеалогията, което пък бе добре дошло за неговите жители. В тази част на света те не бяха единствените, които предпочитаха спокойствието им да не бъде нарушавано от външни хора. Това бе и една от причините, накарали предците им да навлязат толкова далече във вътрешността на страната, сключвайки договори с коренното население, които в повечето случаи се оказваха трайни и създаваха на Проспъръс репутацията на благословен от Бога град, при все че жителите му отказваха да споделят с други хора своето видимо благополучие, изпратено свише или не. В Проспъръс не канеха и не посрещаха много радушно нови жители без точно определени връзки е най-северната част на Англия, а до края на деветнайсети век се мръщеха на браковете извън първоначалните родови линии. Нещо от онзи самонадеян пионерски дух се беше предало през поколенията и на днешните жители на града.

Сега в „Пиърсънс Дженерал Стор“ се сменяха карти и се правеха залози. Играеше се покер на дребни стотинки в най-буквалния смисъл и рядко имаше вечер, в която някой от участниците да се прибере вкъщи с олекнал или натежал с повече от долар-два джоб. Все пак добрите карти осигуряваха правото да се перчиш до края на седмицата и се бе случвало компаньоните картоиграчи на Бен Пиърсън няколко дни да не влизат в магазина му, за да дадат възможност на победоносното му настроение да се поохлади.

— Вдигам с десет цента — каза Колдър Айтън.

Колдър бе работил редом с Бен Пиърсън близо половин век и му завиждаше за косата. Той притежаваше малък дял от акциите на магазина, вследствие на кратък период на финансово съперничество в средата на миналия век, когато някои жители на града бяха допуснали вниманието им да бъде отклонено — от войната и от всичко останало — и за известно време бяха изоставили добрата стара предпазливост с надеждата след време напълно да забравят за нея. Но скоро бяха разбрали колко е глупаво да се мисли така и по-възрастните бяха запомнили много добре този урок.

Томас Соулби сви устни и хвърли хладен поглед към Колдър. Колдър рядко качваше с повече от десет цента, ако нямаше поне кента, и бе метнал монетата толкова бързо, че със сигурност държеше флеш или нещо още по-силно. Те винаги играеха с еднооки поп и валета като жокери^[2], освен това бе мярнал от ръката на Колдър да наднича и дама пика — Томас не смяташе за измама, ако някой е достатъчно невнимателен да покаже картите си на всички. Едно време, когато участваше в корпоративните машинации, тъкмо това му беше помогнало да стане добър бизнесмен. Сграбчваш всяка попаднала ти възможност и я изцеждаш докрай.

— Аз излизам — каза Люк Джоблин.

Шейсетгодишен, той беше най-младият от четиримата, но също така и най-влиятелният. Семейството му беше в търговията с недвижими имоти още откакто пещерният човек бе погледнал свой събрат и си бе казал: „Брей, неговата пещера е много по-голяма от моята. Питам се дали ще се сети да се изнесе. Ако пък не се сети, ще го пречукам и пак ще му взема пещерата“. В този момент някой праисторически Джоблин може би бе надушил възможност да спечели проценти от сделката и едновременно с това да предотврати кръвопролитието.

Сега Люк Джоблин имаше грижата недвижимите имоти в Проспъръс да остават в ръцете на подходящите хора, също както баща му, дядо му, прадядо му и прапрадядо му преди него. Люк Джоблин познаваше щатските разпоредби, касаещи градоустройството и ползването на земята, днешните и предишните — нищо чудно, след като бе помагал при написването на повечето от тях — и най-големият му син бе общински инспектор по градоустройството и строителството. Джоблинови имаха по-големи заслуги от всички останали семейства за запазването на уникалния характер и облик на Проспъръс.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „излизам“? — сопна му се Пиърсън. — Та ти едва погледна онези карти пред себе си, преди да ги хвърлиш, като че ли са отровни.

— Ръката ми не става за нищо.

— През последните осем раздавания прибра почти долар от мен — каза Томас. — Най-малкото, което можеш да сториш, е поне да дадеш възможност човек да си върне загубеното.

— Ти какво искаш, просто да ти броя парите ли? Нямам карти. Това е стратегическа игра: рискуваш, когато си силен, излизаш, когато си слаб.

— Можеше да блъфираш. Можеше поне да си направиш труда.

Между тях винаги беше така. Харесваха се взаимно, но удоволствието, което всеки от двамата получаваше от компанията на другия, бе правопропорционално на неприятните положения, в които се поставяха по време на играта.

— Аз донесох уискито — изтъкна Люк. — Ако не бях аз, щяхте да пиете „Олд Кроу“.

Чу се одобрително мърморене.

— Да, това се пие — каза Колдър, натъртвайки на „това“. — Адски добро е.

Всички се редуваха да носят бутилката за седмичните сбирки на покер, макар че тя обикновено стигаше за две вечери, и беше въпрос на гордост да донесеш нещо, което да задоволява донякъде всички вкусове. Люк Джоблин бе запознат с шотландското уиски по-добре от останалите и тази вечер пиеха осемнайсетгодишен скоч от „Талискър“, единствената спиртоварна на остров Скай. Беше малко прекалено ароматен за небцето на Томас, който обаче не можеше да не признае, че е много по-добър от „Дъ Гленливет“, неговия избор отпреди няколко седмици. Но Томас никога не си бе падал по твърдия алкохол и предпочиташе виното. Той разклати по навик уискито още веднъж и отпи малка глътка. Започваше да му харесва все повече и повече. Със сигурност нямаше да е трудно да свикне с него.

— Може би този път ще ти позволя да излезеш — каза той.

— Много великодушно от твоя страна — отвърна Люк.

Накрая Колдър взе пода с флеш, както Томас бе предположил. Тази вечер никак не му вървеше. Ако продължаваше така, щеше да се наложи да развали още един долар.

По мълчаливо съгласие си дадоха малка почивка. Разговорът се насочи към местните теми: делови взаимоотношения, слухове, любовни връзки и проблеми в града, на които трябваше да се обърне внимание. Три корена почти бяха пробили тротоара на „Мейн Стрийт“, а сградата на общината се нуждаеше от нов парен котел. Беше възникнал спор за старата къща на Палмърови, която три семейства искаха да купят за децата си. Палмърови, необщителна семейна двойка дори по стандартите на града, бяха починали, без да оставят потомство, и бяха прекъснали своя род в Проспъръс. Приходите от техните имоти трябваше да бъдат разпределени между различни благотворителни фондове, като една част щеше да отиде и в централния фонд на града. Но жизненото пространство в Проспъръс се котираше високо и къщата на Палмърови, макар малка и нуждаеща се от известен ремонт, бе много желана. Всяка нормална община би позволила да надделее пазарният механизъм и къщата да отиде при онзи, който предлага най-много пари. В Проспъръс обаче не се процедираше по този начин. Решението за продажбата на къщата щеше да бъде взето в зависимост от това кой я заслужава, кой е най-много в правото си да претендира за нея. Щеше да се проведе обсъждане и да се постигне съгласие. Семейството, което евентуално купи къщата, щеше да заплати известно обезщетение на останалите. Разбира се, Люк Джоблин щеше да получи своята комисиона, но щеше да си я изработи.

На практика сбирката им на покер изпълняваше ролята на неофициална среща между повечето градски съветници. Само Колдър Айтън не участваше в разискванията. Заседанията го отегчаваха и той винаги одобряваше решенията на Бен Пиърсън, каквито и да бяха те. Впрочем старият Кинли Ноуел отсъстваше тази вечер — лежеше в болницата с пневмония. Общото усещане бе, че на Кинли не му остава много. Трябваше да се помисли за възможни заместници и сега Бен постави въпроса пред колегите си от градския съвет. След известни колебания беше решено, че известно подсилване с по-млада кръв не би навредило и че трябва да се поговори с по-голямата дъщеря на Уокър, Стейси, след като първият градски съветник Хейли Кониър даде съгласието си. Кониър не държеше да я наричат съветничка, не одобряваше подобни глупости. И не си падаше по покера, нито по уискито. Бен Пиърсън каза, че ще говори с нея на сутринта и ще види какво мисли тя, но не очаква отказ или някакви проблеми с кандидатурата. Стейси Уокър беше умно момиче и добър адвокат — никак не бе зле да имат подръка адвокат.

Томас Соулби не беше толкова сигурен. Убеден бе, че Хейли Кониър ще възрази, а тя все още разполагаше с рядко използваното право на вето върху кандидатурите за членове на съвета. Кониър бе силна жена, която предпочиташе мъжката компания и не притежаваше особено силно чувство за дълг към другите представителки на своя пол, които можеха да се превърнат в заплаха за собствения й пост. Тя не би одобрила идването на толкова млада и енергична жена като Стейси Уокър и Томас беше на мнение, че в случая с дъщерята на Уокър може би наистина беше права. Той самият имаше амбиции да ръководи съвета, след като Кониър си отиде, и бе работил дълго и упорито конкуренцията му да е възможно най-слаба. Стейси Уокър просто бе твърде умна и амбициозна за неговия вкус. Той често се спречкваше с Кониър, ала нямаше да има нищо против тя да използва правото си на вето, за да отхвърли номинирането на Уокър. Можеше да се намери някой по-подходящ; някой по-солиден, по-опитен.

Някой по-отстъпчив.

Томас се протегна и огледа стария магазин с неговата странна смесица от скъпи, ръчно изработени, предмети и обикновени стоки, които можеха да се купят в „Ханафорд“ или „Шоу“ на половината от тукашната цена. Бен определено не се церемонеше с цените и Томас би приел това, но трябваше да се мисли и за изгодата, ширещите се слухове и подкрепата за местните производства. За града беше важно парите да остават в пределите му, когато това е възможно. Започнеха ли веднъж да изтичат, Проспъръс щеше да остане финансово стабилен само по име^[3]. За първите заселници това име бе отчасти молитва и отчасти вдъхновение. Сега то отразяваше реалната ситуация: градът имаше най-високия доход на глава от населението в Мейн, факт, който на пръв поглед можеше и да не се забележи, ако се съди единствено по вида му. Проспъръс предпочиташе да остава в сянка и да не привлича вниманието към себе си.

Четиримата мъже седяха в западната половина на магазина, където Колдър бе сложил няколко маси до широкия прозорец с изглед към двора и гората зад него. През лятото там имаше пейки, на които да седнеш, но засега тревата още бе покрита със заледен сняг и въздухът беше наситен с пронизваща влага и студ, от които възрастните хора получаваха болки в костите. Заключена врата от лявата страна на Томас водеше към оръжейния магазин, а зад него бе и самата оръжейна работилница. На опърпаната и пожълтяла табела беше написано, че за всяко прието за поправка оръжие се изисква депозит от 30 долара и още 25 долара допълнително, ако е дадено без необходимия пълнител. Томас дори не знаеше защо надписът още стои. Единствените хора, които даваха на Бен Пиърсън оръжия за поправка, бяха местни и едва ли биха забравили, че са ги оставили при него. И ако бяха пропуснали да донесат пълнителя, спокойно можеха да минат по-късно същия ден и да го донесат.

Съпругата на Томас, Констанс, използваше понякога услугите на Бен — цял живот беше участвала в състезания по стрелба с пушка, а на младини почти беше покрила олимпийските стандарти, макар че когато се стигна дотам, разликата между нейните умения и изискванията се беше оказала непреодолима като бездънна пропаст — но беше сред малцината изключения в Проспъръс. Дори като се вземат предвид ловците, тук процентът на притежаващите оръжие бе един от най-ниските в щата. Оръжейничеството беше незначителна част от бизнеса на Бен — по-скоро хоби. Той държеше само малък асортимент пушки и пистолети за продан, предимно скъпи екземпляри, но изглежда, му беше приятно да работи с метала, да прави нарези и жлебове, да монтира скъпоценни камъни. Носеше му се славата, че изработва по поръчка много красиви приклади, ако това ти е на сърцето.

Томас се прозя и хвърли поглед към часовника си. Уискито се беше качило в главата му и на него му се искаше вече да си е в леглото. Погледна надясно. Лампата над масата осветяваше само няколко стъпки от снега вън на двора. Нататък бе мрак. Нещо бледо се мяркаше в сенките. Приличаше на пеперуда. Докато го наблюдаваше, то ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая прие формата на млада жена, чиято изцапана бяла рокля почти се сливаше със снега, и той си помисли, че може би вижда жената насън. Тя тичаше, краката й бяха боси, а в тъмната й коса се бяха заплели листа. Идваше все по-близо и по-близо. Томас отвори уста да каже нещо, но не издаде никакъв звук. Стана от стола точно когато жената се блъсна в прозореца и го разтърси. Ноктите й бяха изпочупени. Оставяха кървави следи по стъклото.

— Помогнете ми — извика тя. — Моля ви, помогнете ми. Думите станаха на облачета във въздуха, вятърът ги грабна и ги отнесе в ослушващата се гора.