Джон Конъли
Вълкът през зимата (17)

17

Да си бездомник, е работа на пълен работен ден. Да си беден, е работа на пълен работен ден. Онези, които роптаят, че хората в неравностойно положение не се и опитват да търсят работа, не разбират това. Бездомниците вече си имат работа и тази работа е да оцеляват. Трябва да се нареждаш рано на опашката за храна и още по-рано за място, където да пренощуваш. Мъкнеш вещите си на гръб и когато те се износят, прекарваш времето си в ровене из отпадъците, за да търсиш нещо, с което да ги замениш. Само толкова енергия имаш, защото храната, с която зареждаш тялото си, е само толкова. През повечето време си уморен и сърдит, и дрехите ти са мокри. Ако ченгетата те намерят да спиш на улицата, гонят те оттам. Ако ти провърви, ще те закарат в някой приют, но ако няма свободни легла или дюшеци на пода, тогава си принуден да спиш седнал на пластмасов стол в някоя чакалня и всички лампи ще светят, защото така изисква правилникът за противопожарната безопасност, и затова отново излизаш на улицата, където можеш поне да легнеш на тъмно и ако имаш късмет, да поспиш. Всеки ден е като предишния и с всеки ден ставаш малко по-стар и малко по-уморен.

Но понякога си спомняш кой си бил преди. Бил си дете, което си е играело с другите деца. Имал си майка и баща. Искал си да станеш пожарникар или астронавт, или железопътен инженер. Имал си съпруга. Бил си обичан. Изобщо не ти е минавало през ума, че може да стигнеш дотук.

Свиваш се на кълбо в тъмното и чакаш последната, спасителната целувка на смъртта за лека нощ.

Шейки се бе върнал на улицата. Изкушавал се бе да иде в някой приют и да потърси дюшек, на който да спи. Ръката го болеше. През зимата винаги имаше болки, които го притесняваха с месеци, но откакто умря Джуд, те станаха още по-силни. Това навярно бе… Как беше думата? Замисли се. „Психосоматично“, точно така. Отнело му бе повече от минута да си я спомни, но Джуд щеше да се сети веднага. Джуд знаеше много неща от историята, от естествените науки, от географията. Можеше да ти разкаже сюжета на всеки хубав роман, който е прочел, и да цитира по памет цели пасажи от всички тях. Навремето Шейки го бе препитвал за някои от тях. И се бе пошегувал, че според него било възможно Джуд сам да си е измислил тези цитати. Джуд му бе отговорил, че е засегнал честта му — точно тези думи беше използвал, „засегнал честта му“, така че бяха отишли в Портландската обществена библиотека на „Конгрес Стрийт“, където Шейки свалил от рафтовете „Великият Гетсби“, „Приключенията на Хъкълбери Фин“, „Лолита“, „Гроздовете на гнева“, „На смъртен одър“^[1], „Одисей“ и стиховете на Лонгфелоу, Къмингс и Йейтс. Джуд успял да цитира откъси от тях, без да сбърка и дума, без да се запъне нито веднъж и дори библиотекарите дошли да слушат. Когато стигнал до Шекспир, Шейки имал чувството, че пред него стои някой от онези стари театрални актьори, които се появявали в малките градове, когато там имало още театри, в които да играят — костюмите и реквизитът в един камион, трупата в друг, — представяли сцени от различни пиеси, комедии, социални драми, а понякога и компилации по Шекспир, от които изваждали всичко скучно, а оставяли само най-драматичните моменти: призраци, окървавени кинжали и умиращи крале.

Джуд, в своя кариран костюм и двуцветни обувки с протрити токове и замаскирани с картон дупки в подметките, стоял изправен сред любопитните читатели и удивените библиотекари. Потънал в думите, в ролите, той за кратко бил различен от себе си и в онзи момент Шейки го обожавал, обожавал го, докато се къпел в светлината на удоволствието, която струяла от лицето на неговия приятел, обожавал го, докато, притворил благоговейно очи, шепнел благодарствена молитва за присъствието на Джуд в своя живот, при все че се чудел как толкова умен и толкова талантлив човек е могъл да стигне дотам, че да рови из кофите за боклук и да спи по улиците на град, който винаги е в сянката на зимата. Каква слабост в характера му го бе накарала да напусне семейството и дома си и да остави вятърът да го подмята като есенен лист?

Раницата му тежеше. Помисли си отново за приюта. Можеше да остави нещата си там — дори да нямат легло за него, някой може би щеше да се съгласи да му ги пази — и по-късно да се върне да си ги прибере. Но присъствието на други хора му тежеше все повече. Щеше да вижда познати лица, ала онова, което търсеше, вече го нямаше, а присъствието на останалите само му напомняше за отсъствието на Джуд. От колко време бяха приятели? Не можеше да си спомни. Изтървал бе края на годините много отдавна. Датите нямаха значение. Той не празнуваше годишнини от сватба, нито рождени дни на деца. Оставяше годините след себе си, захвърляше ги, без да се замисли, като стари обувки, които не могат повече да задоволяват дори най-скромните му потребности.

Вече наближаваше Диъринг Оукс. Непрекъснато се връщаше тук, на мястото, където Джуд бе поел последните глътки въздух, като опечален приятел и поклонник. Спря пред къщата, чиито прозорци бяха вече заковани. След смъртта на Джуд някой бе сложил на вратата за мазето ново резе и нов катинар: полицията, помисли си той, или пък собственикът, мри положение че сградата още бе собственост на частно лице, а не на банка. Напречно през вратата беше поставена лента за обозначаване на местопрестъпление, но сега тя беше скъсана. Развяваше се на нощния вятър.

Шейки не почувства Джуд, когато доближи къщата. Така разбра, че той не се беше самоубил. Не вярваше в призраци. Не вярваше дори и в Бог. И ако излезеше, че греши, е, тогава двамата с Бог щяха да си поговорят за скапаните карти, които му бяха раздадени в този живот. Но имаше непогрешим усет за хората и местата. Джуд също го имаше. Този усет беше необходим, ако искаш да оцелееш на улицата. Шейки инстинктивно разбираше на кого може да вярва и кого е по-добре да избягва. Разпознаваше местата, на които може спокойно да пренощува, и онези, на които е по-добре да не спира, макар да са празни и на вид безобидни. Докато преминаваха през живота, хората оставяха свои знаци, които можеха да бъдат разчетени, ако си достатъчно умен. Джуд бе оставил в това мазе своя знак, своя последен знак, но Шейки не го разчиташе като знак от човек, който е отстъпил пред отчаянието. Разчиташе го като знак от някого, който би се борил, ако му стигнат силите и съдбата не е срещу него.

Слезе до вратата на мазето и извади от джоба си швейцарския войнишки нож. Той бе една от най-ценните вещи, които притежаваше, затова се грижеше добре за него. Имаше едно острие, което поддържаше особено остро и което сега използва, за да издълбае два знака в каменния зид до вратата. Първият бе четириъгълник с точка в средата — символа за опасност от старата азбука на скитниците. Вторият беше диагонална линия, пресечена по средата от втора по-къса, почти перпендикулярна: предупреждение да стоиш настрана.

Прекара остатъка от нощта в задаване на въпроси. Задаваше ги внимателно и дискретно и се обръщаше само към хората, на които имаше доверие, онези, които знаеше, че няма да го излъжат или да го предадат. Отне му известно време, докато реши какво да направи. Отговорът, който изкристализира в съзнанието му, бе да говори с детектива. Някой бе взел парите на Джуд и съдържанието на раницата му. Не беше изключено да са били хората, отнели живота му, но не изглеждаше вероятно те да са се обадили по-късно в полицията. Нито биха взели парите, ако са искали смъртта му да изглежда като самоубийство. Така или иначе, от наученото ставаше ясно, че Джуд е бил мъртъв от един или повече дни, преди тялото му да бъде открито.

Всичко това му говореше, че онзи, който бе съобщил за убийството, най-вероятно е същият, който е взел парите и е претършувал нещата на Джуд, и Шейки изобщо не би се учудил, ако е бил някой от техните хора, човек от улицата. Някой градски бездомник или се беше натъкнал случайно на мястото, където е нощувал Джуд, или по-вероятно го беше търсил. Разчуло се беше: Джуд си събираше раздадените заеми. Трябваха му пари. Неизвестният може да го бе търсил, за да плати дълга си, но на улицата имаше и такива, които не биха се посвенили да го преследват, за да откраднат онова, което е успял да събере. Ала това бе без значение: очевидно някой го бе намерил да виси в онова мазе и бе откраднал парите и вещите му в сянката на неговия труп.

Шейки знаеше много добре, че 127 долара са много пари за човек, който се опитва да преживява с няколко долара на ден. Инстинктът му би бил да празнува: пиячка или може би нещо по-силно; и храна — купена, не от кофите за боклук. Алкохолът и наркотиците правеха хората невнимателни. Биха плъзнали слухове, че някой от техните хора е ударил кьоравото.

Когато се върна при палатката си в „Бак Коув Парк“, Шейки вече разполагаше с име.

Брайтбой.