Джон Конъли
Вълкът през зимата (13)

13

Хари и Ерин Диксън бяха потънали в разговор, когато чуха колата да приближава.

— Трябва да заминем — каза Ерин.

— И къде да отидем? — отвърна Хари.

— Не знам. Където и да е. Можем да обещаем, че няма да кажем нищо, ако ни пуснат да си отидем и не ни преследват.

Хари се помъчи да не се разсмее, но не можа да се спре. Идеята, че Проспъръс е оцелял толкова време, като е позволявал на онези, които са се чувствали притеснени от неговите закони, просто да го напуснат, бе невероятно абсурдна. Тъкмо Ерин би трябвало да знае това. Те бяха преследвали баща й Чарли Хътън с години и никога не се бяха отказали. Хътън бе умен и му бе провървяло. Освен това бе работил като касиер в банката, така че не си бе тръгнал с празни джобове, защото, преди да избяга, бе откраднал градския таен фонд. Парите му бяха купили време и известно пространство за маневриране. Позволили му бяха да се уреди с нова самоличност и нов живот, но Хари бе сигурен, че е прекарвал дните си в страх от всяко почукване на вратата и в следене на лицата по улицата за поглед, който ще се задържи твърде дълго върху него.

Чарли не се бе страхувал, че ще пратят полицията по дирите му. Проспъръс не действаше по този начин. Така или иначе, парите, които беше откраднал, официално не съществуваха и фондът бе използван за цели, за които бе по-добре полицията да не знае. Онова, което Хари бе помнил винаги, бе, че бащата на Ерин никога не бе проговорил. Могъл бе да отиде в полицията и да опита да обясни какво представлява Проспъръс, но то бе толкова фантастично, че би рискувал да го вземат за невменяем. Дори ако бяха решили да му повярват, нямаше трупове, които да им посочи, нямаше плитки гробове, които да разкопаят, и кости, които да ексхумират. Хари се питаше колко ли надълбоко трябваше да се рови, за да бъдат открити жертвите на Проспъръс, ако от тях изобщо бе останало нещо. Всеки, който ги търси, би се отказал много преди да удари за пръв път на камък, а някои от телата навярно лежаха дори по-надълбоко. И освен това оставаше фактът, че тези неща се случваха не по-често от веднъж на двайсет-трийсет години и отговорните пазеха тайната за себе си. Би било почти невъзможно да се открие някаква закономерност и имената на отвлечените се забравяха още щом изчезнеха под земята. В много от случаите те въобще не се знаеха.

Но имаше още една вероятна причина за мълчанието на Чарли, по-дълбока причина: той бе обвързан с Проспъръс, а не е лесно да се откажеш от лоялността си към толкова стар и толкова странен град. Останал му беше верен дори когато бе правил всичко по силите си, за да избяга колкото може по-надалече, защото въпреки нежеланието си да участва повече във всичко това, не е можел да каже истината за него.

Но градът си беше направил изводите от случилото се с Чарли и бе взел мерки то да не се повтаря толкова лесно. Жителите биваха наблюдавани отблизо под претекст, че се полагат грижи за тяхното благополучие, сплотявани бяха чрез бракове, чрез семейни и делови връзки, чрез страх.

— Искаш да бъдеш като баща си ли? — каза Хари, когато смехът му секна. Не му харесваше обезпокоително истеричната нотка, която бе прозвучала в него. — Искаш да бъдеш преследвана цял живот?

— Не — каза тя тихо. — Но не искам и да оставам тук.

Ала Хари не я слушаше. Той вече беше в списъка.

— При това баща ти имаше пари. Ние нямаме нищо. Нима мислиш, че те не наблюдават как харчим, как се движат депозитите и тегленията от сметките ни? Те знаят, или най-малкото подозират. Ние сме уязвими, а това означава, че те са загрижени как ще постъпим. Не, нямаме избор. Трябва да изчакаме това да свърши. Трябва да се надяваме, че положението ни ще се подобри. Когато се подобри, можем да започнем да заделяме пари настрани. Можем да планираме, както навярно е правил и Чарли. Човек не напуска Проспъръс, когато му скимне. Не…

И тогава се чу шумът от колата. Фарове осветиха къщата и думите заседнаха в гърлото на Хари Диксън.