Джон Конъли
Вълкът през зимата (9)

9

Беше пет и нещо следобед след връщането ми в Портланд, когато пристигнах в „Голямата изчезнала мечка“ на „Форест Авеню“. Барът гъмжеше от хора, както всеки четвъртък. Това бяха вечерите, когато „Мечката“ канеше малки пивоварни да представят на хората своето производство — винаги с отстъпка и винаги с томбола накрая. Не бе нужно кой знае какво, за да задържиш редовните си клиенти, но винаги съм се удивлявал от това колко малко заведения намираха енергията да направят нужните минимални допълнителни усилия.

Заварих Дейв Еванс, собственика на бара, да строява войските си за предстоящия щурм. От известно време не бях работил тук. Както вече казах, през последните месеци нещата при мен бяха потръгнали, може би защото и аз, както „Мечката“, бях готов да се постарая малко повече за клиентите си. Освен това проточилият се съдебен спор около продажбата на старата къща на дядо ми на „Горам Роуд“ бе решен в моя полза и по сметката ми беше преведена значителна сума. Бях платежоспособен и с изгледи да остана такъв и в обозримото бъдеще. Но въпреки всичко това обичах да поработвам в „Мечката“ от време на време, макар и само един-два пъти в месеца. От хората в баровете се научават доста неща. Вярно, повечето от тях са безполезни, но понякога изпадат и златни песъчинки. Така или иначе, присъствието ми там даваше възможност на Дейв да си вземе почивка за остатъка от вечерта, макар че днес той проявяваше странно нежелание да си тръгне.

— Приятелчетата ти са тук — каза той.

— Приятелчета ли имам?

— По-рано имаше. Не съм сигурен дали думата още е подходяща, когато говорим за ония двамата.

Посочи ми ъгъл от бара, който сега изглеждаше значително по-малък заради присъствието на двама масивни мъжаги в полиестерни анцузи: братята Фулси. Не ги бях виждал от погребението на Джаки Гарнър. Неговата смърт бе тежък удар за тях. Те му бяха предани и той се грижеше за тях, доколкото можеше. За такива грамадни мъже бе трудно да останат незабелязани, но през месеците след смъртта на Джаки те някак си бяха успели да го постигнат. Градът сякаш дори бе започнал да диша по-леко. Братята Фулси имаха свойството да изсмукват кислорода от пространството около себе си. Както и да го изкарват от хората с удари. Юмруците им бяха като бетонни строителни блокчета.

Следователно загрижеността на Дейв бе разбираема. Но въпреки вида си и несъмнената склонност към насилие, която изглеждаше резистентна към всякакъв вид лекарствена намеса, по природа те бяха склонни предимно към мрачни мисли. Може и вглъбяването им в тях да не траеше много дълго, но определено отделяха време да обмислят кои кости да счупят най-напред. Фактът, че ме бяха оставили на мира толкова време, вероятно означаваше, че доста сериозно са размишлявали над съдбата на своя приятел. Това беше или добро, или пък много лошо предзнаменование за мен.

— Искаш ли да звънна на някого? — каза Дейв.

— Кого имаш предвид?

— Някой хирург? Свещеник? Погребален агент?

— Ако са дошли да създават неприятности заради Джаки, ще ти трябва предприемач, който да построи бара отново.

— По дяволите. И то тъкмо когато заведението започна да се съвзема.

Запробивах си път през хората, за да стигна до тяхната маса. И двамата посръбваха газирана вода. Братята Фулси не бяха големи пиячи.

— Не сме се виждали отдавна — казах аз. — Започнах да се притеснявам.

Честно казано, сега, когато най-сетне се бяха появили отново, се притеснявах дори може би повече отпреди.

— Искаш ли да седнеш — каза Поли.

Не беше въпрос. Беше заповед.

Поли бе по-големият и една идея по-добре адаптираният от двамата братя. От главата на по-малкия, Тони, би трябвало да стърчи запален фитил.

Седнах на стола. Всъщност не се тревожех особено, че братята Фулси може да ми посегнат. Ако го стореха, нямаше да разбера почти нищо, преди да съм се свестил, ако това изобщо се случи, но аз винаги се бях разбирал добре с тях и подобно на Джаки, бях правил всичко по силите си да им помагам дори когато това означаваше да кажа някоя дума в тяхна защита пред местната полиция, когато прекрачваха чертата. През годините те ми бяха вършили някоя и друга работа и бяха си патили заради мен. Приятно ми бе да мисля, че помежду ни има разбирателство, но Тимъти Тредуел, онзи, който бе изяден от гризлитата, с които бе опитал да се сприятели, навярно се бе чувствал по същия начин, преди мечите челюсти да захапят гърлото му.

Поли погледна Тони. Тони кимна. Ако бе писано нещата да тръгнат на зле, сега беше моментът.

— За случилото се с Джаки ние не те обвиняваме — поде Поли.

Говореше много тържествено, като съдия, който обявява дълго обмисляна присъда.

— Благодаря — казах аз и бях искрен не само защото засега пребиваването ми в състояние на добро здраве изглеждаше гарантирано, но и защото знаех колко важен бе Джаки за тях. Нямаше да съм изненадан, ако таяха остатъчен гняв против мен, но едва ли. При братята Фулси винаги бе всичко или нищо. Обръщахме нова страница.

— Джаки направи нещо много лошо — каза Тони, — но това не означава, че трябваше да бъде застрелян в гърба.

— Така е — отвърнах аз.

— Джаки беше добър човек — продължи Тони. — Грижеше се за майка си. Грижеше се за нас. Той…

Задави се. Очите му се насълзиха. Брат му го потупа по мускулестото рамо.

— Ще направим всичко, каквото можем — каза Поли. — Каквато и помощ да ти потрябва, за да намериш онзи, който го е извършил, само кажи. И всеки път, когато поискаш да свършим нещо за теб, е достатъчно да ни звъннеш. Защото Джаки би ти помогнал и това, че него вече го няма, не означава, че трябва да се откажем, нали разбираш? Джаки не би искал това.

— Ясно — казах аз.

Ръкувах се с тях и дори не изстенах, но ми олекна, когато си получих ръката обратно.

— Как е майка му? — попитах.

Миналата година на майката на Джаки бе поставена диагнозата болест на Кройцфелд-Якоб. Заболяването й бе единствената причина Джаки да извърши деянията, довели до неговата смърт. Парите просто му трябваха.

— Не е много добре — каза Поли. — Дори Джаки да беше жив, пак щеше да й е трудно. А сега…

Той поклати глава.

Застрахователната компания на Джаки се бе позовала на клауза в застрахователната му полица, отнасяща се за криминални прояви, твърдейки, че смъртта му е настъпила вследствие на участие в престъпление. Ейми Прайс се бе заела със случая на доброволни начала, ала не вярваше застрахователната компания да промени позицията си, а тя трудно можеше да я обяви за безпочвена. Джаки беше убит, защото беше оплескал нещата: не беше внимавал, някой беше загинал и отмъщението го бе застигнало. Отбелязах си да изпратя чек на майка му. Макар че нямаше да помогне много, все пак беше нещо.

Братята Фулси допиха содите си, кимнаха за довиждане и си тръгнаха.

— Още си жив — рече Дейв, който бе наблюдавал развоя на събитията с едното око; другото не бе откъсвал от бара си, в случай че го вижда за последен път в този му вид.

— Изглеждаш доволен.

— Защото това означава, че все пак ще си получа свободната вечер — отвърна той, докато обличаше палтото. — Иначе надали щях да мога да си тръгна.

 

 

Тази вечер в „Мечката“ беше много приятна за мен. Може би отчасти заради облекчението, че не си бях навлякъл гнева на братята Фулси, но и защото, докато сновях между бара и салона, успях да изхвърля от главата си всичко друго, освен кранчетата за бира, готвачите на конвейера и грижата, когато Дейв дойде на другата сутрин, да завари бара си горе-долу в същото състояние, в което го е оставил. Накрая седнах на бара да изпия едно кафе и да прегледам „Портланд Финикс“, докато около мен продължаваше нощното почистване.

— Не се преуморявай — каза Кати Сладкишчето, като ме побутна с подноса мръсни чаши. — Ако си се пресилил, докато помагаше, не знам как ще го преживея.

Кати беше една от сервитьорките. Ако е имало случай, когато да не е била весела, то аз не съм присъствал. Тя не спираше да се усмихва дори когато си изкарваше гнева върху някого.

— Не ме карай да те уволнявам.

— Ти не можеш да ме уволниш. Пък и би изисквало известно усилие от твоя страна.

— Ще кажа на Дейв да те уволни.

— Дейв само си мисли, че работим за него. Не му отнемай илюзиите, като го караш да проверява.

В думите й имаше известна истина. Още не можех да разбера как точно функционираше „Мечката“: тя просто функционираше. В крайна сметка, без значение кой се водеше за собственик, всички работеха за самата „Мечка“. Допих кафето си, изчаках и последните хора от персонала да си тръгнат и заключих. Моята кола бе единствената, останала на паркинга. Нощта беше ясна и луната блестеше, но покривът вече беше покрит със скреж. Зимата отказваше да освободи североизтока от властта си. Поех към къщи под небе, отрупано със звезди.

 

 

Вратата към мазето на Джуд се отвори.

— Джуд, тук ли си?

Припламна запалка. Ако имаше кой да го види, пламъчето щеше да освети мъж, навлечен в няколко стари палта, със стърчащи от обувките му без връзки вестници. Долната половина на лицето му бе изцяло покрита от брада, в бръчките по кожата му бе наслоена мръсотия. Изглеждаше на шейсет, но беше по-близо до четиресетте. На улицата беше известен като Брайтбой. Някога бе имал друго име, но вече дори и той почти го беше забравил.

— Джуд? — извика отново.

Пламъкът на запалката пареше пръстите му. Брайтбой изруга и го остави да угасне. Очите му започваха да свикват с тъмнината, но мазето беше Г-образно, което означаваше, че лунната светлина проникваше само дотук. Чупката вдясно оставаше в мрак. Щракна отново запалката. Беше евтина, пластмасова. Намерил бе цял куп такива, всичките още пълни с газ, в кофа за смет пред блок, който опразваха. При този студ всичко, което можеше да даде пламък и топлина, заслужаваше да се пази. Останали му бяха още пет-шест.

Зави зад ъгъла и светлината улови обутия в ботуш крак на Джуд, който се люлееше на три стъпки над земята. Брайтбой вдигна бавно запалката, видя червеникавокафявия балтон, зеления шевиотен панталон, бежовите сако и жилетка, кремавата риза и грижливо вързаната червена вратовръзка. Джуд бе успял дори да умре като денди, въпреки че лицето над възела беше подпухнало и почти неузнаваемо и примката, на която висеше, бе потънала в плътта му. Под краката му имаше катурната табуретка. От дясната му страна се виждаше дървен сандък, който беше използвал за нощно шкафче, а до него спалният му чувал, разтворен и приготвен за лягане.

На сандъка имаше найлонов плик, пълен с банкноти и монети.

Запалката започваше отново да пари ръката му. Брайтбой вдигна палеца си и пламъчето изчезна, но споменът за светлината танцуваше пред очите му. Лявата му ръка напипа плика с парите. Той го сложи внимателно в джоба си, после замъкна раницата на Джуд на лунната светлина и я претършува за нещо, което си струваше да се вземе. Намери фенерче, тесте карти, два чифта чисти чорапи, две ризи, току-що купени от „Гудуил“, и шепа захарни пръчици с изтекъл само преди месец срок на годност.

Всички тези неща Брайтбой премести в собствената си раница. Взе също така спалния чувал на Джуд, като го нави и го върза с въже за дъното на своята раница. По-хубав беше от неговия, по-нов и по-топъл. Дори не се сети отново за Джуд, докато не се накани да си тръгне. Те двамата винаги се бяха разбирали добре. Повечето други бездомници отбягваха Брайтбой. Той беше нечестен и на него не можеше да се разчита. Джуд бе един от малцината, които не се опитваха да го съдят. Вярно, Брайтбой понякога бе считал манията му по външния вид за превземка и бе подозирал, че тя му помага да се мисли за нещо повече от братята и сестрите си на улицата, но Джуд бе също толкова щедър към него, колкото и към всеки друг и рядко си бяха разменяли грубости.

Брайтбой щракна запалката и я вдигна. Джуд сякаш беше замръзнал на мястото си. Кожата и дрехите му бяха покрити със скреж.

— Защо си го сторил? — каза Брайтбой. Лявата му ръка бръкна в джоба, сякаш за да се увери, че парите още са там. Беше чул, че Джуд си събира парите от раздадените заеми. Самият той му дължеше два долара. Това бе и една от причините да го потърси; това, както и малко човешка компания, а също и глътка от някакво питие, ако Джуд разполагаше с такова. Някой бе казал, че парите трябват спешно на Джуд, и беше време да му ги върне. Той рядко искаше нещо от хората като него, така че малцина му се сърдеха, задето си иска парите обратно, и онези, които ги имаха, ги връщаха доста охотно.

Тогава защо човек, който, по преценката на Брайтбой, бе успял да събере най-малко сто долара, изведнъж би се отказал от всичко и би посегнал на живота си? Това бе непонятно, но на него му бяха непонятни много неща. Обичаше името, с което беше известен на улицата, но нямаше и най-малка представа за иронията, която се криеше в него. Брайтбой^[1] не беше умен. Хитър — може би, но интелигентността му беше от най-ниските, и то главно от животински вид.

Каквото и да го бе накарало да завърши дните си, увиснал на въжето там, където беше сега, Джуд вече нямаше нужда от пари, докато Брайтбой бе още между живите. Той отиде на „Сейнт Джон Стрийт“, поръча два чийзбургера, пържени картофки и лимонада за пет долара от щанда за обслужване на шофьори на „Макдоналдс“ и ги изяде на паркинга пред китайския ресторант. После си купи опаковка с шест броя „Милър Хай Лайф“ от една бензиностанция, но навън бе толкова студено, че нямаше къде да изпие бирите. По липса на друг избор тръгна обратно към мазето на Джуд и ги изпи, докато мъртвецът висеше пред него. Разстла спалния чувал на Джуд, пъхна се в него и спа почти до разсъмване. Когато се събуди, още бе тъмно. Събра бутилките, за да им вземе депозита и се измъкна от мазето да потърси нещо за закуска. Спря само за да се обади на 911 от уличен телефон на „Конгрес Стрийт“.

Това бе най-малкото, което можеше да направи за Джуд.