Джон Конъли
Вълкът през зимата (7)

7

Хари Диксън и началник Лукас Морланд пътуваха към гробищата с колата на Морланд. Не разговаряха много. Последният труп, който Хари бе виждал, бе на собствената му майка, а когато почина, тя беше на осемдесет и пет. Починала беше в хоспис в една октомврийска нощ. Обадиха му се в три часа сутринта, за да му кажат, че последните й часове на земята изтичат и трябва да отиде веднага, ако иска да бъде до нея, ала когато пристигна, тя вече бе издъхнала. Но още беше топла. Хари си спомняше това най-ярко: как сестрата му каза, че трябва да я докосне, да почувства топлината на майка си, сякаш топлината беше живот и вътре в тази обвивка може би все още имаше нещо от нея. Той сложи ръка на рамото й, защото мислеше, че това се очаква от него, и почувства как топлината се топи постепенно, докато накрая не остана нищо друго, освен студ.

Даде си сметка, че никога не бе виждал мъртвец, който не би трябвало да е мъртъв. Не, не се изразяваше правилно, но не намираше думи, за да си го каже по-точно. На майка му й бе време да си отиде. Тя беше болна и стара. Последните си години бе прекарала най-вече в сън, с деформирани или напълно изтрити спомени. Само веднъж през последните месеци от живота й си я спомняше да говори донякъде свързано и тогава бе благодарен, че двамата бяха сами в стаята. Питаше се дали в своята деменция е разказвала за тези неща на сестрите. Ако го беше правила, те навярно бяха отминавали казаното като бълнуване на старица, запътила се към гроба, защото никой не бе му го споменавал. Сега си спомни нейните думи.

— Веднъж ги видях да го правят — казала му бе тя, докато седеше до нея на неудобния болничен стол. — Аз исках да видя. Исках да знам.

— Така ли — отвърнал бе той, слушайки я с половин ухо, свикнал да кима и да не обръща внимание. Мислеше си за бизнеса, за парите и как за Ерин и него нещата бяха тръгнали толкова зле, докато за мнозина други, извън пределите на Проспъръс и в него, продължаваха да вървят все така добре. В края на краищата двамата с Ерин изпълняваха съвестно своята роля в бизнеса на града. Вършеха, каквото се искаше от тях, и не се оплакваха. Как се случи така, че пострадаха? Предимствата да живееш в Проспъръс не трябваше ли да се разпределят поравно между всички им? В противен случай какъв бе смисълът да си част от тази общност?

Тогава майка му започна да бъбри отново, да изравя от тинята на своята памет разни несвързани подробности.

— Видях ги как хванаха едно момиче. Видях как го вързаха и го оставиха, а после…

Вече я слушаше. О, наистина я слушаше, дори когато хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вратата е затворена.

— Какво? — попита. — После какво?

Знаеше за какво говореше тя. Той самият никога не бе го виждал и не искаше да го види. „Не бива да питаш“, това бе едно от правилата. Ако искаш да знаеш със сигурност, трябваше да станеш член на градския съвет. Но в Проспъръс градските съветници се избираха внимателно. Не можеше да се предложиш сам. Трябваше да чакаш да те предложат. Не че искаше да го предложат. В известен смисъл, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре бе за него, но това не му пречеше да се пита…

— После…

Майка му затвори очи. За момент той забрави, че може да е заспала, но докато я гледаше, от дясното й око се отрони сълза и тялото й потръпна. Плачеше, а той никога не бе я виждал да плаче, дори и когато почина баща му. Тя беше корава жена, от стар заселнически сой, и хората като нея не показваха слабост. Ако са били слаби, градът не би съумял да оцелее. Да оцелее и да процъфти.

— Мамо — каза той. — Мамо…

Хари хвана дясната й ръка, но тя я издърпа и той едва тогава разбра, че не плаче, а се смее, кикоти се при спомена за онова, което беше видяла. Мразеше я заради това. Дори докато умираше бавно, тя имаше способността да го ужасява. Погледна го и по изражението му разбра колко е отвратен.

— Винаги си бил слаб — каза. — Ако брат ти беше жив, щеше да стане член на градския съвет. Най-доброто от семето на баща ти отиде в него. В теб е капнало каквото беше останало.

Брат му беше умрял в утробата й три години преди Хари да се роди. През същия период в града бе имало множество помятания, мъртвородени и починали в кърмаческа възраст деца, истински мор. Градският съвет бе взел мерки и оттогава Проспъръс беше благословен с раждането само на живи и здрави деца за много години напред. Но майка му никога не бе преставала да говори за мъртвия му брат. Ърл^[1], така го беше нарекла, меланхолично ехо от ранга, който е можел да достигне, ако бе оживял. Той бе Загиналият граф и неговото кралско потекло бе умряло заедно с него.

В старческото слабоумие на майка му имаше моменти, когато тя го наричаше Ърл, представяйки си живота на един син, който никога не бе съществувал, изброяваше постиженията и възхваляваше победите му. Хари ги изстрадваше мълчаливо, също както бе ги търпял през целия си живот. Затова, когато най-сетне краят на майка му наближи, остави Ерин в леглото, облече се и кара два часа в онази отвратителна есенна нощ, за да стигне до хосписа и да бъде до нея. Просто искаше да е сигурен, че е мъртва, и малко неща в техните отношения му бяха доставяли по-голямо удоволствие от това да усеща как топлината постепенно напуска тялото й, докато остана само съсухрената обвивка. Единствено предаването й на огъня в крематориума му бе донесло по-голямо удовлетворение.

— Още ли си буден? — попита Морланд.

— Да — отвърна Хари. — Буден съм.

Не погледна към него, докато говореше. Виждаше само отражението му в стъклото.

„Аз приличам на майка си — помисли си. — В Проспъръс всички приличаме на родителите си, а понякога приличаме и на децата на други родители. Това е генофондът. Твърде е малък. Би било справедливо да е дълбок поне колкото да удавиш в него коте и всяко семейство да си има по един точещ лиги роднина, заключен на някой таван. Май наистина сме благословени.“ И се усмихна така сурово, така мрачно заради избора на думата „благословени“, че усети как горната му устна се пукна.

— Много си мълчалив — каза Морланд.

— Никога досега не ми се е налагало да погребвам някого.

— И на мен.

Сега Хари наистина го погледна.

— Сериозно ли говориш? — попита.

— Аз съм полицай, не собственик на погребално бюро.

— Искаш да кажеш, че досега не се е случвало нищо такова?

— Не, доколкото знам. Май това е първият път.

Хари не се почувства по-добре от това. Щеше да има последствия. Пътуването с началника на полицията бе само началото.

— Не ми каза какво се случи с момичето — рече той.

— Не, не ти казах. — Морланд мълча известно време, държейки Хари в напрежение. После добави: — Наложи се Бен Пиърсън да я застреля.

— Наложило се е?

— Идваше камион. Ако го беше спряла, щяхме да сме в още по-трудна ситуация от сегашната.

— И какво щеше да правиш?

Началникът на полицията се замисли над въпроса.

— Щях да опитам да спра камиона и щях да бъда принуден да убия шофьора.

За момент той обърна сивите си очи към Хари.

— А след това щях да убия теб и съпругата ти.

Хари успя да потисне повдигането, но вкусът остана в гърлото му. За пръв път, откакто се качи в колата с Морланд, изпита страх. Намираха се сред мрака някъде около езерцето Табарт, едно от множеството места около Проспъръс, наречени на първите английски заселници. Сега в Проспъръс не бяха останали Табартовци. Нямаше Табартовци, нямаше Мабсъновци, нямаше Куортъновци, нямаше Пойдовци. Всички те бяха измрели рано в историята на селището, а и на останалите, изглежда, бе съдено да ги последват, преди да бъде постигнато съгласие. Сега той самият се готвеше да копае гроб на място, наречено на покойните, на онези, които вече ги няма, а един гроб можеше спокойно да подслони двама вместо един.

— Защо? — попита Хари. — Защо би ни убил?

— Защото ме принудихте да сторя нещо, което не исках. Защото направихте живота по-труден, отколкото беше и без това. Защото се провалихте. За назидание на останалите. Сам избери.

Морланд зави надясно по черен път.

— Като свършим, може би ще погледна още веднъж онзи катинар в мазето ви — каза той. — Нещо в цялата тази история някак си ме смущава. Май самият катинар. — И безизразно се усмихна на Хари.

Лъчите на фаровете улавяха голи дървета, заледен сняг и…

— Какво беше това? — рече Хари. Гледаше назад през дясното си рамо.

— А? Не видях нищо.

— Там имаше нещо. Беше голямо, като някакво животно. Видях очите му да светят.

Но началникът на полицията не му обърна внимание. Ако питаха него, „нещото“ на Хари бе просто хитруване, нескопосан опит да го отклони от въпроса за вратата на мазето. Но Морланд не беше човек, който може да бъде подведен толкова лесно. Смяташе да разходи Хари и съпругата му по собствените им версии за бягството. Да го прави отново и отново, докато се убеди в невинността или вината им. Още от самото начало беше против да им се поверява момичето, но възраженията му бяха отхвърлени. Не беше градски съветник, въпреки че можеше да присъства на съвещанията им. Нито един полицейски началник не бе избиран за градски съветник. Винаги се е смятало, че е по-добре пазителят на закона да се използва като инструмент за налагане волята на съвета.

Съветът бе искал да изпита Хари и Ерин Диксън. По отношение на това семейство бе изразено безпокойство — оправдано безпокойство, както се оказа. Но преминаването от съмнения в лоялността на граждани на Проспъръс към предприемането на директни мерки срещу тях бе сериозна крачка. В цялата история на града бе имало само няколко случая, когато се беше налагало да убият някого от своите. Подобни действия бяха опасни и носеха риска да се посее недоволство и страх сред онези, които хранят съмнения или се поддават на външни влияния.

Морланд вече съжаляваше, задето бе казал на Хари Диксън, че е можел да убие съпругата му и него. Не харесваше Диксън и не му вярваше. Искал бе да го предизвика, но ходът бе глупав. Щеше да се наложи да го успокоява. Дори ако му се извини и припише думите си на оправдан гняв и чувство на безсилие.

Обаче проверката не беше приключила. Проверката едва бе започнала. Хари Диксън трябваше да плати за грешките си и Морланд бе сигурен, че онова, което го очакваше, няма да му хареса, никак няма да му хареса.

— Та какво мислиш, че си видял? — попита го той.

— Струва ми се, че видях вълк.