Джон Конъли
Вълкът през зимата (58)

58

Роналд Стрейдиър беше на двора, когато колата пристигна. Зимата несъмнено си отиваше и той трупаше снега зад навеса за дърва, където можеше да си се топи на спокойствие и да върви по дяволите, без той да е принуден да го гледа.

Почака колата да спре, подпрял ръце на лопатата, и за миг го прониза страх, когато двамата мъже слязоха от нея. Не ги бе виждал и не бе говорил с тях от онази нощ в Проспъръс, но те не бяха от хората, които оставят работата си недовършена. Нямаха основание да се тревожат, че той или хората, които беше довел със себе си да драснат клечката на Проспъръс, ще им създават някакви неприятности. Някои от тях вече бяха напуснали щата. Тези, които бяха останали, щяха да си държат езиците.

Двамата мъже се облегнаха на вратите на колата и впериха погледи в него.

— Хубав ден — каза Ейнджъл.

— Да, хубав.

— Изглежда, че зимата свършва.

— Да.

Ейнджъл погледна Луис. Луис повдигна рамене.

— Дойдохме да ти благодарим — започна Ейнджъл. — Ще идем да видим Паркър и да се сбогуваме с него. Време ни е да се връщаме в цивилизацията.

— Обадих се в болницата — рече Роналд. — Казаха, че нямало промяна.

— Винаги има надежда — отвърна Ейнджъл.

— Да, и аз вярвам в това.

— Така или иначе, имаме подарък за теб, ако го искаш.

Ейнджъл отвори задната врата на колата и се наведе над седалката. Когато се изправи отново, държеше в ръцете си кученце — женска немска овчарка. Отиде при Роналд, сложи кученцето в краката му и му подаде каишката. Роналд не я взе. Гледаше кученцето. То седна за момент, протегна се, после стана и сложи предните си лапи на десния крак на Роналд.

— Паркър говореше за теб. Казваше, че е време да си вземеш друго куче. Смяташе, че и ти вече започваш да мислиш така.

Роналд остави лопатата настрани. Наведе се и почеса кученцето по главата. То започна да се върти от радост и отново опита да се покатери по крака му.

Роналд взе каишката от Ейнджъл, откачи я от нашийника и попита кученцето:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Тръгна към къщата си. Кученцето заприпка след него, без дори да погледне назад към Ейнджъл, скачаше, за да не изостава от дългите крачки на своя стопанин.

— Благодаря ви — каза Роналд Стрейдиър.

Луис се върна в колата. Ейнджъл го последва.

— Казах ти, че ще задържи кучето — подхвърли Луис.

— Да. Струва ми се, че се размекваш на стари години.

— Възможно е.

Даде на заден ход по алеята на Роналд.

— Защо никога не сме си вземали куче? — попита Ейнджъл.

— На мен не ми трябва куче — отвърна Луис. — Имам теб.

— Точно така — съгласи се Ейнджъл.

Замисли се за момент.

— Ей…