Джон Конъли
Вълкът през зимата (56)

56

Обаждането дойде на следващата вечер, когато Морланд се готвеше да си ляга. Току-що бе излязъл от банята и бе облякъл долнището на пижамата и стара фланелка на „Ред Сокс“^[1]. Тихичко хапваше сандвич в тъмното, преди да се мушне в леглото и може би да прекара някой и друг приятен момент със съпругата си. Не бяха се любили повече от седмица — по понятни причини не бе имал настроение за това. На жена му не й беше приятно, когато яде късно нощем, но той беше на мнение, че онова, което не й е известно, или не може да докаже, няма как да я наскърби. Мина му през ума, че същото важи и за много други неща.

Току-що се бе върнал от посещение при онази кучка, жената на Соулби Констанс, в дома на дъщеря й, придружаван от Люк Джоблин и трима представители на най-старите фамилии. Похвалили бяха прекрасните й внуци и чудесната къща, в която живеят дъщеря й и зет й, защото най-ефикасната закана беше онази, която съвсем не звучи като закана, онази, която извиква във въображението лоши картини. Беки, дъщерята на Констанс, предложи кафе, но никой не пожела.

Когато приключиха с любезностите, Констанс попита Морланд:

— Какво сте направили с Томас?

— Нищо — отвърна той. — Искаме само да не ни мъти водата, докато не минат изборите. Не ни трябва в града, та да пречи, а ти знаеш, че ще пречи. В безопасност е.

Изборите за градски съвет бяха определени за събота. Те се провеждаха винаги в събота, просто за да е сигурно, че ще могат да гласуват възможно най-голям брой хора.

— Защо не ми се обади?

— Щом като искаш да ти се обади, ще го накараме — каза Люк Джоблин. С преливащ от добронамереност, успокояващ тон. — Принудени бяхме да му вземем телефона. Разбираш защо.

Ако Констанс Соулби разбираше, по нищо не й личеше.

— Нямате право — каза тя, — нямате право.

— Градът се променя, госпожо Соулби — отвърна Морланд. — Едва се съвзехме от трагедиите през последните две седмици. Това не бива да се случва отново. В Проспъръс не бива да се пролива повече кръв. Старият градски съвет и всичко, което стори той, трябва да бъдат оставени в миналото. Трябва да намерим начин да оцелеем в двайсет и първия век.

Тревожна тръпка разтърси тримата представители на старейшините, двама мъже и една жена. Морланд ги бе убедил в нуждата от промяна, ала това не означаваше, че са престанали да се боят от нея.

— Томас може да се адаптира — каза Констанс. Опитваше се да не се моли, но в гласа й все пак се прокрадваха умолителни нотки.

— Въпросът не е в това — каза Морланд. — Решението е взето.

Нямаше какво повече да се каже. Морланд, Джоблин и тримата други посетители станаха. Някой смотолеви смутено „Довиждане“, но отговор не последва. Морланд почти бе стигнал до колата си, когато чу сърцераздирателните вопли на Констанс. Люк Джоблин също ги чу и се напрегна, въпреки че се мъчеше да не им обръща внимание.

— Защо й каза, че мъжът й ще се обади? — попита Морланд.

Томас Соулби никога повече нямаше да звънне по телефона на когото и да било. Тялото вероятно нямаше да бъде намерено. Щом свършеха изборите, щяха да го обявят за изчезнал.

— Опитвах се да я успокоя.

— Мислиш ли, че успя? — каза Морланд, когато писъците станаха още по-пронизителни, но след това позаглъхнаха. Почти си представяше как дъщерята на Констанс притиска главата й до гърдите си, как я целува и се опитва да я успокои.

— Не, всъщност, не — отвърна Джоблин. — Дали знае?

— О, знае.

— Какво ще направи?

— Нищо.

— Изглеждаш много сигурен в това.

— Тя няма да се обърне срещу града. Не е в кръвта й.

Сега, докато слушаше звъна на телефона си, се запита дали е бил прав да говори така уверено. Големите промени винаги травмират, а травмите предизвикват неочаквани и нехарактерни действия.

Жена му се появи на стълбите, дошла бе да види къде е. Облечена беше в прозрачна нощница. През ефирния плат се виждаха извивките на тялото й. Той хвърли остатъците от сандвича в умивалника, преди да ги бе забелязала. Щеше да се избави от тях на сутринта. Обикновено се будеше преди нея.

— Не може ли да не му обръщаш внимание? — попита тя.

— Само ме остави да видя кой е.

Излезе в коридора и погледна дисплея.

Уорънър.

Тепърва му предстоеше да се оправи с пастора. До ушите му положително бяха стигнали слухове за онова, което предлагаше той. Трябваше да го убеди, че е нужно да се подчини на волята на града, но нямаше да е лесно. Все пак Уорънър можеше да бъде оставен да се грижи за своята черква и да се моли на своя бог в тишината зад стените й. Навярно пасторът таеше надеждата, че когато настъпят тежки времена, градът отново ще се обърне към черквата и старите практики ще бъдат подновени. Ако наистина беше така, молитвите му трябваше да са дяволски силни, защото Морланд по-скоро би го пратил при Хейли Кониър и Томас Соулби, преди да допусне друго момиче да бъде поставено на колене до дупка в гробището.

Мина му през ума да не отговаря на повикването, но все още беше началник на полицията. Ако Уорънър искаше да спори с него, щеше да изключи телефона до сутринта, но ако беше нещо по-спешно…

Натисна зеления бутон и рече:

— Пасторе, тъкмо се канех да си лягам.

— На територията на черквата има бездомник — каза Уорънър. — Крещи нещо за убийство.

Мамка му.

— Идвам.

Морланд погледна към жена си.

— Съжалявам.

Но тя вече си беше отишла.

 

 

Уорънър затвори. В ъгъла на дневната лежеше тялото на Брайън Джоблин. Бедата на Джоблин беше, че се намираше в къщата на Уорънър, когато мъжете пристигнаха, и че посегна към пистолета си още щом ги видя. Умря веднага. Напоследък той бе хвърлил око на най-голямата дъщеря на Уорънър, Рут, от което Уорънър бе дълбоко разстроен. Изглежда, че този проблем вече беше решен.

Но наблизо стояха съпругата и децата на Уорънър, с насочен към тях пистолет. Друг, не много различен на вид, бе само на сантиметри от неговото лице. Фиксираше ли погледа си върху дулото, а той го фиксираше, защото то беше много, много близо до него, маскираното лице на мъжа, който държеше оръжието, се размазваше. Можеше да вижда ясно само едното или другото, но не и двете едновременно: или инструмента за убиване, или човека, който можеше да го остави жив.

— Добре се справи.

Уорънър не можеше да отговори. Единственото, което съумя да направи, бе да не позволи на гласа си да трепне, докато говореше с Морланд. Успя да събере малко слюнка в устата си и си върна гласа.

— Какво ще стане със семейството ми?

— Нищо — отговори мъжът с пистолета. — Макар че не мога да обещая същото и за теб.

 

 

Нощем в полицейския участък на Проспъръс дежуреше един полицай. При спешен случай този полицай можеше да се обади на началника и дори на мейнската щатска полиция, но досега не бе имало нито един нощен инцидент, който да е достатъчно сериозен, за да е нужна помощта й. Дежурният полицай тази нощ се казваше Кони Даксън. Тя се опитваше да поправи щепсела на машината за кафе, когато в общината влязоха двама мъже. Единият носеше ловджийска пушка, другият — пистолет. Двамата бяха с черни скиорски маски.

— Да не си мръднала — каза онзи с пушката, която сега бе насочена към Даксън.

Досега никой не беше насочвал пушка към нея. Тя бе така уплашена, че не би могла да помръдне, дори и да искаше. Накараха я да легне с лице към пода и закопчаха ръцете й с нейните собствени белезници. Вързаха устата й с кърпа и я заключиха в единствената арестантска килия в града. Тя беше повече от стогодишна, също както и сградата, в която се намираше. Решетките бяха зелени и Диксън виждаше ясно през тях как мъжете изваждат от строя цялата комуникационна система на полицейското управление.

 

 

По пътя Морланд не успя да се свърже с Кони Даксън по мобилния й телефон. Но това не го разтревожи. Може да го беше забравила в колата, ако бе правила патрулни обиколки, или просто беше отишла до тоалетната. Възможно беше и вече да е при Уорънър и да чуе нещо, което не бива да чува. Това беше негова и само негова работа.

Първото, което му направи впечатление, когато пристигна, беше отворената врата на черквата. Портата към черковния двор беше отключена, веригата лежеше на земята. Тя беше прерязана, точно както онази по-нататък по пътя.

Второто бе, че не виждаше и следа от скитник.

Морланд не извика Уорънър. Не беше и нужно. Вече го виждаше, коленичил на вратата на черквата. Зад него стоеше висок мъж със скиорска маска. Той държеше пистолет, насочен към главата на пастора.

— Началник Морланд — каза мъжът. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Морланд си помисли, че гласът му е като на чернокож. Проспъръс нямаше чернокожи жители. В такъв бял щат това не беше необичайно. Мейн бе едно от малкото места, където никой не можеше да вини чернокожите за престъпността. Белите сами си вършеха тази работа. Вдигна пистолета и каза:

— Свали оръжието.

— Огледай се, началник — отговори мъжът.

Морланд рискува да хвърли поглед около себе си. От мрака в гробището изплуваха още трима мъже, също маскирани. Двамата бяха въоръжени и оръжията им сочеха към него. Третият носеше макара с жици и когато я видя, Морланд за пръв път забеляза кабелите, които кръстосваха гробището и висяха над някои от надгробните камъни. Премести се малко надясно и видя една от дупките, които бяха събудили такъв интерес у следователите от щатската полиция, когато бяха дошли да търсят Кейли Мадсън. Дълга жица навлизаше в дълбините й.

— Какво правите? — попита Морланд.

— Свързваме последните термични и пластични взривни устройства — каза мъжът. — Готвим се да разрушим вашия град, като започнем оттук. Сега остави пистолета. Искам да поговорим. Пасторът ми разказа доста неща за теб.

Но Морланд нямаше намерение да говори с когото и да било.

Вместо това направо започна да стреля.

 

 

На „Мейн Стрийт“ в Проспъръс не живееше никой. Тя бе отделена само и единствено за бизнеса. Когато наближи полунощ, по улицата и в сградите около нея не бе останала жива душа.

Един по един от сенките започнаха да излизат мъже, общо осмина. Водеше ги Роналд Стрейдиър. Лицето му, както и лицата на останалите, бе скрито. Редом с него вървеше Шейки.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да извършиш това? — попита го Роналд.

— Сигурен съм — отвърна Шейки. Той държеше в здравата си ръка възпламенител. От изток духаше студен вятър. Това бе хубаво, така огънят щеше да се разгори по-бързо.

Чу се шум от счупване на стъкло.

Минути по-късно Проспъръс пламна.

 

 

Морланд тичаше с всичка сила. Куршуми се забиваха в надгробните камъни, свистяха покрай ушите му и изчезваха някъде в гората оттатък. Движеше се приведен, използвайки паметниците за прикритие, стреляше, тичаше на зигзаг и отскачаше, но не спираше нито за миг. Тези мъже имаха числено превъзходство и можеха лесно да го обкръжат и убият. Така или иначе, не можеше да остане в гробището, защото всеки момент щеше да последва мощна експлозия.

Не тръгна към портата. Това би било твърде предсказуемо. Вместо това хукна към оградата и се прекатери през нея. Куршум го улучи в лявата мишница, но той не спря. Гората беше пред него и той се потопи в мрака й. Позволи си да погледне назад само веднъж и видя, че вратата на черквата вече е затворена. Стрелбата бе спряла и в тишината чу гласа на Уорънър, който пееше зад старите каменни стени. Някак си беше успял да се заключи вътре.

— Та когато започнат да скубят бурените от житната нива…^[2] — пееше Уорънър.

Маскираните побягнаха от черковния двор. Морланд презареди пистолета и се прицели в най-близкия. Може би още не беше късно да им попречи. Пръстът му вече беше на спусъка.

Ала не го натисна. Това не беше ли същото, което искаше той самият, което целеше? Да свършва тогава. Свали пистолета и навлезе навътре в гората, движеше се все по-бързо и по-бързо, стремейки се да увеличи възможно най-много разстоянието между себе си и черквата. Ако успееше да стигне до колата си и да се върне в града, двамата с Даксън можеха да се скрият в общината и да поискат подкрепление.

Стигна до пътя и видя оранжевото сияние, което се издигаше над Проспъръс. Неговият град вече гореше, но той почти нямаше време да възприеме този факт, защото в същия миг нощта бе разцепена от мощна експлозия. Земята се разлюля толкова силно, че не можа да се задържи на крака. Отломки летяха високо в небето; пръст, камъни и трески се изсипваха върху него. Дори на пътя усещаше горещината от детонациите.

Покри главата си с ръце и започна да се моли на всеки бог и на никой.