Джон Конъли
Вълкът през зимата (51)

51

Книжарница „Батъри Парк“ се намираше в центъра на Ашвил, Северна Каролина. Там се продаваха редки книги и книги на старо, срещу които Луис нямаше възражения, а също вино и шампанско, срещу които възраженията му, доколкото ги имаше, бяха още по-малко.

Жената на име Зила Донд участваше в читателски клуб в магазина. Тя и четири други дами обсъждаха биографията на Клеопатра от Стейси Шиф на чаша пенливо вино и някакви хапки — от онези, които минават за храна сред хубавите слаби жени. Луис седеше с чаша пино ноар до дясната ръка и екземпляр от Макс Пъркинс: редактор на „Гения“ от А. Скот Бърг в скута. Избрал бе книгата на Бърг, защото Пъркинс беше редактор на Томас Улф^[1], вероятно най-известния син на Ашвил, а Луис, който не можеше да понася писанията на Улф, се опитваше да разбере защо Пъркинс си е направил този труд. Доколкото можеше да съди, след като прочете съответните части от биографията на Бърг, единствената причина дебютната книга на Улф, „Погледни към дома, ангеле“, да е поне мъничко приемлива, беше, че Пъркинс го е накарал да махне над 60 000 думи от нея. Все пак, по грубите сметки на Луис, от 500-те страници на предлаганото в книжарницата издание на „Скрибнър“ най-малко 499 бяха излишни.

Зила Донд изглеждаше като една от онези жени, които приемат книгите много на сериозно, без да разбират, че четенето може да бъде също така и приятно. От нейния екземпляр на „Клеопатра“ стърчаха множество тесни листчета в различен цвят и Луис беше сигурен, че отвътре книгата е пълна с бележки, като „Интересно!“, „Съгласна съм, много!“ и „Страхотно!“, като екземпляра на осмокласничка, която за първи път чете „Спасителят в ръжта“. Тя беше стройна и руса, с фигура на бегач на дълги разстояния. Можеше дори да мине за хубава, ако не се бе състарила преждевременно, навярно вследствие на комбинация от прекомерно излагане на природните стихии и желязна решителност, която бе оставила трайни бръчки по челото й и стисната челюст с леко отворени устни като на змия, готова да те нападне.

Луис бе наблюдавал Донд през последните трийсет и шест часа, но не се бе доближавал до нея повече от това. Такъв му бе маниерът: да започне от разстояние и постепенно да приближава. Впечатлението от кратките наблюдения на нейното всекидневие бе, че живее като обикновена, сравнително добре обезпечена буржоазна домакиня. Тази сутрин бе ходила в местния фитнес клуб и бе тренирала там един час, след което се беше прибрала вкъщи да вземе душ и да се преоблече и рано следобед бе дошла в своя читателски клуб. Предишния ден се беше срещнала с приятелки на късна закуска, пазарувала бе в ашвилския мол, поровила бе из лавиците на книжарницата за книги втора употреба „Господин К.“ на „Ривър Ридж“ и беше вечеряла вкъщи със своя съпруг и по-малкия им син — тъй като по-големият, студент втори курс в университета „Джордж Вашингтон“, в момента отсъстваше. По-малкият бе едва на шестнайсет, но нямаше скоро да се прибере за вечеря. В този момент двама мъже, чиито лица дори не бе успял да зърне, преди да го отвлекат, го откарваха с ван дълбоко в националния парк „Писга“. Навярно бе ужасен, но ужасът на момчето не интересуваше Луис. На него му трябваше нещо, което да използва срещу бащата и майката, ако откажат да говорят.

Междувременно Ейнджъл следеше отблизо Уилям Донд, който беше преподавател във Факултета по литература в Университета на Северна Каролина в Ашвил. Луис бе готов да се обзаложи на долар, че Уилям Донд е чел „Погледни към дома, ангеле“ толкова пъти, че знае наизуст цели пасажи. Може би дори харесваше книгата. Луис очакваше с нетърпение да го гръмне.

Зила Донд изложи мнението си за безпощадността на Клеопатра, която очевидно не беше щадила дори собствените си близки, когато ситуацията го е налагала.

— Клеопатра е живяла във време на убийства и предателства — каза Донд на приятелките си. — Не вярвам, че е убивала, защото й е било приятно. Убивала е, защото това е било най-ефикасното решение на проблемите, пред които е била изправена.

Другите жени прихнаха — такава си беше тяхната Зила, винаги вървеше по най-краткия път между две точки, без значение кой или какво може да се изпречи насреща й — и Луис я гледаше как се смее с цяло гърло заедно с тях.

Групата си тръгна и той върна цялото си внимание към Максуел Пъркинс. В писмо до Улф с дата 17 ноември 1936 година Пъркинс се опитваше да се примири с факта, че Улф къса връзките с него. „Зная, че ти никога не би постъпил неискрено — пишеше той — и никога не би сторил нещо, което не смяташ за правилно.“

Луис не можеше да не се възхити на вярата му, макар че според него тя в крайна сметка се бе оказала неуместна.

— Знаете ли, той е съсипал Томас Улф.

Луис вдигна глава. Пред него стоеше Зила Донд, със своята „Клеопатра“ под лявата мишница и дясна ръка в джоба на палтото.

— Справил се е добре с Хемингуей и Фицджералд — каза Луис. — Не можеш да прикоткаш всичките.

Не си позволи да отмести поглед към дясната й ръка. Продължи да я гледа право в очите.

— Да — каза тя, — навярно е така. Наслаждавайте се на виното — и на книгата си.

Тръгна си, а Луис си помисли: „Изработи ме, или поне си мисли така“. Това бе без значение. Ако тя и съпругът й бяха такива умници, за каквито очевидно ги мислеха Камбион и Колекционера, трябва бързо да бяха разбрали, че детективът, когото се бяха опитали да убият, е по-различен и не само полицията преследва извършителите на покушението, а по дирите им вървят и хора, които не се различават много от тях. Може би просто не бяха очаквали да ги открият толкова скоро, ако изобщо са ги открили. Луис се питаше дали Камбион вече не ги е предупредил.

Обади се на Ейнджъл, докато я наблюдаваше как прекосява улицата на път към паркинга.

— Къде е той?

— В кабинета си — каза Ейнджъл. — Води семинари от сутринта и ще чете лекции до четири.

— Ако ги отмени, обади се.

— Защо?

— Мисля, че жената е разтревожена. Ако съм прав, ще му се обади. Знаеш ли къде е паркирал?

— Да.

— Наблюдавай колата.

— А ти?

— Поемам къщата. Не изпускай съпруга. И…

— Какво?

— Чел ли си „Погледни към дома, ангеле“?

— Мамка му, не. Сигурно е най-малко хиляда страници. За какво ми е притрябвало да я чета?

— Знаех си, че има причина да те харесвам — каза Луис.

— Нима? Е, ако в отговор и аз се сетя за някоя, ще ти я кажа.

Луис бе имал преднина пред жената през цялото време. Спрял бе колата си до автомат за таксуване на паркинг точно пред книжарницата, така че още щом тя се скри от очите му, остави пари за виното и потегли. Ейнджъл се беше погрижил за алармената инсталация в къщата по-рано същия ден, веднага след като се бе уверил, че Уилям Донд се е посветил изцяло на своите семинари. Което означаваше, че когато Зила Донд влезе в къщата, Луис вече я чакаше вътре. Докато оставяше торбата, пистолетът 22-ри калибър със заглушител беше едва на сантиметри от главата й и тя каза само:

— Мамка му.

— Предпочитам „начукаха ни го“. И само за сведение, не си права за Максуел Пъркинс.

Затвори с крак входната врата и се отдръпна на крачка от нея. Попита:

— Знаеш ли за какво е всичко това?

— Удара в Мейн.

— Някой каза ли ви да очаквате неприятности?

— Разбрахме от отзвука след това, но и ни се обадиха.

— Камбион ли?

Тя не отговори.

— Не че е някаква утеха, но той каза и на нас за вас. Не всичко, но поне началото.

— Както сам каза, начукаха ни го.

— Да, така е. Пусни торбата на пода.

От лявото й рамо висеше голяма дамска чанта. Наблюдавал я бе, докато пиеше виното си в книжарницата, и знаеше, че не е левачка още преди да бе разговаряла с него с дясната ръка в джоба, може би държейки оръжие, насочено срещу него. Предполагаше, че има у себе си поне един пистолет и вероятно още един в чантата.

— Ако си въоръжена, по-добре ми кажи веднага.

— В чантата ми.

— А не в десния джоб на палтото?

— Опа.

Луис отстъпи назад и й каза да отърси палтото от раменете си. То издумка тежко, когато падна на дървения под.

— Имаш ли още нещо?

— Можеш да ме претърсиш.

— Намираме се под линията Мейсън-Диксън^[2]. Ние, цветнокожите, трябва да внимаваме с белите жени тук, долу. Бих предпочел просто да ми кажеш.

— Отляво, на колана.

— Война ли очакваш да избухне?

— Живеем в опасен свят.

Тя носеше широка жилетка под лек жакет, от онези, под които лесно се скрива оръжие.

— Използвай лявата си ръка — каза Луис. — Само палеца и показалеца. Бавно.

Зила Донд свали лявата си ръка, избута с лакът жакета назад и използва дланта си, за да вдигне жилетката, откривайки пистолета. Той изглеждаше като малък олекотен „Смит енд Уесън“ без ударник, модел 642.

— Неудобно е — каза тя. — Кобурът е стегнат.

Луис видя, че тя се напряга, и я изпревари само със секунда. Беше бърза, изви тялото си и едновременно вдигна дясната си ръка да му нанесе удар, но в това време той вече стоварваше дръжката на пистолета върху дясното й слепоочие. Последва я на пода, измъкна оръжието от кобура и го хвърли настрани. Тя беше зашеметена, но в съзнание. Луис държеше пистолета опрян в основата на тила й, докато смъкваше сакото и жилетката до лактите й, за да обездвижи ръцете, после я потупа да легне. Джинсите й бяха тесни, но за всеки случай ги опипа за нож. Когато свърши, я пусна, но не свали поглед от нея, докато тя оправяше дрехите си. Намери телефона й и й го подаде с думите:

— Обади се на мъжа си.

— Защо?

Изглеждаше замаяна, но Луис допускаше, че може да преиграва, за да го заблуди. Позволи й да седне с гръб към стената, обаче настоя да държи краката опънати и ръцете далече от тялото. Така щеше да й бъде по-трудно да се изправи, ако реши да го нападне отново. Беше напълно наясно колко опасна е тази жена.

— Защото знам, че си се обадила на мъжа си, след като говори с мен в книжарницата. Той сигурно чака съобщението, че всичко е чисто.

Луис почти бе стигнал до къщата, когато Ейнджъл му бе позвънил, за да му каже, че Уилям Донд е потеглил, и той го бе инструктирал да го остави да се прибере.

Почака я да прегледа последните повиквания и да стигне до „Бил“. Когато пръстът й се поколеба над бутона за повикване, опря дулото в лявото й слепоочие.

— След като знам, че съпругът ти идва, очевидно не работя сам. Съпругът ти се следи. Ако кажеш нещо, за да го предупредиш, ще разберем. Не е задължително нещата да свършат зле за вас.

Тя го погледна напрегнато. Всички последици от удара по главата, реални или симулирани, изчезнаха отведнъж.

— И двамата знаем, че това не е вярно — каза тя. — Аз видях лицето ти.

— Госпожо — отвърна Луис, — в момента дори не можеш да си представяш колко по-лошо може да стане за теб и семейството ти.

Споменаването на семейството свърши работа. Не ставаше дума само за нея и за съпруга й.

— Мамка му — каза тя тихо.

— Ако бяхте толкова загрижени за безопасността на синовете си, трябваше да си намерите друга сфера на дейност — каза Луис. — Обади се. Усили звука, но не го включвай на говорител.

Тя направи, каквото й беше казано. Луис слушаше.

— Зил? — каза мъжът й.

— Вкъщи съм — обади се тя. — Но все пак трябва да поговорим.

— Идвам. Нищо повече по телефона.

— Добре. Само побързай.

Разговорът свърши.

— Зил и Бил — каза Луис. — Сладко.

Тя не отговори. Виждаше как пресмята, опитвайки се да реши какви ходове остават открити за нея. Секунди по-късно избръмча телефонът на Луис.

— Ейнджъл.

— Той е на около пет минути от вас.

— Стой колкото можеш по-близо.

— Ясно.

Луис продължаваше да държи пистолета, насочен към Зила Донд.

— Изпълзи по корем в кухнята — каза той. — Хайде.

— Какво?

— Ако опиташ да се изправиш, ще те убия.

— Ти си животно.

— Сега ме обиждаш. В кухнята.

Докато пълзеше, Луис стоеше зад нея и през цялото време я държеше на мушка. Кухнята беше предимно от орех, със също такава маса и четири стола в средата. Когато Зила Донд стигна до масата, Луис й каза да се изправи бавно и да седне с лице към вратата. Свали чаша от полицата и я сложи пред нея. Кухнята бе разположена по ширината на къщата, а друга врата я свързваше с голяма всекидневна, единият край на която бе оформен като трапезария. Между масата и тази врата имаше хладилник и шкаф със стъкла, пълен с консерви. Луис зае позиция там. Не виждаше входната врата, затова пък виждаше жената.

Шумът от спираща кола дойде откъм предната страна на къщата. След около минута се чу звук от превъртане на ключ. Това беше моментът. Сега Зила щеше да предупреди съпруга си.

Вратата се отвори. Три неща се случиха почти едновременно.

Зила Донд изкрещя името на мъжа си и се хвърли на пода.

Уилям Донд вдигна пистолета, който бе вече в ръката му, и се приготви да стреля.

Ейнджъл се появи зад Уилям Донд и го уби с един заглушен изстрел в тила. Влязъл бе в къщата и бе затворил вратата след себе си. Дори не погледна тялото на Донд, когато го прекрачи. Не беше от коравосърдечие. Просто не искаше да види какво е направил. Огледа улицата от прозореца на всекидневната, но по нищо не личеше някой да е видял какво става. От друга страна, нямаше как да са сигурни, освен ако ченгетата не цъфнат на прага. Трябваше да побързат.

Когато се присъедини към Луис в кухнята, Зила Донд стоеше пред сервизното помещение. Луис не сваляше пистолета, но тя държеше в ръката си голям кухненски нож. Не беше ясно за какво възнамерява да го използва, но срещу когото и да го вдигнеше, включително и срещу себе си, резултатът нямаше да е добър.

— Изобщо не си имал намерение да оставиш жив някого от нас — каза тя.

— Да — отвърна Луис. — Никой от двама ви нямаше да оцелее. Просто влезлият в къщата пръв щеше да живее по-дълго.

Зила Донд обърна ножа в ръката си и опря върха му в гърлото си.

— Ще си тръгнете с празни ръце — каза тя.

— Преди да го направиш, би трябвало да се обадиш на сина си.

Луис сложи телефона на кухненската маса и внимателно го бутна към най-близкия до нея край. Свали пистолета. Ейнджъл направи същото. Зила Донд отиде до масата. Взе телефона. На дисплея имаше едно име: Кер, по-малкият й син.

Натисна бутона за набиране. Той се обади.

— Кер?

— Мамо? Мамо?

— Кер, добре ли си?

— Не знам къде съм, мамо. Някакви мъже ми се нахвърлиха и от часове ме разкарват насам-натам. Мамо, страх ме е. Какво става?

— Нищо лошо няма да ти се случи, скъпи. Това е голяма грешка. Тези хора ще те пуснат. Обичам те.

— Мамо? Какво…

Зила Донд прекъсна връзката. Върна ножа на мястото му в дървеното блокче. Прехапа долната си устна и поклати глава. Очите й гледаха другаде. По едната й буза се търкулна сълза, но не можеше да се каже дали бе за сина й, за съпруга й или за нея самата.

— Давате ли дума?

— Той ще бъде освободен жив и здрав — каза Ейнджъл.

Това не му харесваше. Никак не му харесваше. Не беше в характера му да заплашва деца. Необходимо беше, но това не го правеше редно.

— Как да ви вярвам? — каза Зила Донд.

— Без да преувеличаваме очевидното — каза Луис, — нямаш голям избор. Но предполагам, че Камбион ти е казал достатъчно за нас и може би междувременно си научила още.

— Обадихме се тук-там — призна тя.

— И?

— Ако знаехме за вас, щяхме да ви убием още преди да се заемем с детектива.

— Амбициозно.

— И предвидливо.

— Не. Ако бяхте достатъчно предвидливи, първо щяхте да си научите добре урока.

Зила Донд прие забележката.

— Кой ви каза да убиете детектива? — попита Луис.

— Хейли Кониър.

— Коя е Хейли Кониър?

— Първи общински съветник в град Проспъръс, Мейн.

— Защо?

— Не попитах, но всичко, което върши Хейли, е за доброто на града.

— Убивали ли сте за друг?

— Не, само за нея.

— За пари?

— Тя си плаща, но ако трябва, бихме й помогнали и безплатно. Ние сме излезли от този град преди поколения.

— Кой друг знае?

— Морланд, началникът на полицията. Пастор Уорънър. Останалите членове на градския съвет.

— Вие ли убихте бездомника на име Джуд в Портланд и нагласихте всичко така, че да изглежда като самоубийство?

— Да.

— А дъщеря му?

— Не.

— Какво толкова специално има в Портланд? — попита Ейнджъл.

Устата на Зила Донд застина в онази странна гримаса на решителност, която Луис бе забелязал още в книжарницата: зъбите стиснати, устните леко разтворени.

— От мен няма да научите нищо повече.

— Предадохте своя град твърде лесно — каза Луис.

— Изобщо не сме го предавали — отвърна тя. — Проспъръс ще ви изяде живи.

Луис стреля в нея два пъти. Тя падна на пода и се гърчи известно време, преди да умре. Луис отиде до предния прозорец и погледна навън. Вече притъмняваше. Къщите в тази модерна градска спалня бяха разположени сред големи парцели, разделяни от жив плет и дървета. В някои от тях светеха лампи, но по улиците нямаше хора. Луис се чудеше как може да се живее в квартал като този, с тези почти еднакви къщи сред ясно разграничени дворове и тук-там дребни разлики в детайлите, явно целящи да създават погрешна представа за индивидуалност. Може пък за съпрузите Донд убиването на хора да е било единственият начин да се предпазят от полудяване.

Ако имаха повече време, щяха да претърсят къщата, но Ейнджъл бе неспокоен. Той извади от джоба на якето си две плоски шишета карболова киселина, или втечнен фенол. Двамата с Луис минаха по собствените си стъпки в къщата, като ги пръскаха с киселината. Фенолът беше полезно средство за унищожаване на следите от ДНК. Веднага щом свършиха, напуснаха къщата и се върнаха при колите си. Върху оригиналните им табели бе залепено фолио с фалшиви регистрационни номера. Отне им само секунди да го махнат и да ги стопят на открит пламък. Луис се обади на похитителите на Кер Донд и ги инструктира да не го освобождават до сутринта, когато двамата щяха вече да са далеч от Ашвил, Северна Каролина, но значително по-близо до Проспъръс, Мейн.