Джон Конъли
Вълкът през зимата (5)

5

Те видяха колите да отбиват в алеята им и разбраха, че са загазили.

Най-отпред беше началник Морланд с неговия „Краун Вик“ без отличителни знаци. Лампата на таблото обаче не светеше. Началникът не държеше присъствието му тук да се набива на очи.

Следваше го тойотата „Приус“ на Томас Соулби. Много хора в Проспъръс караха приуси или други екологични коли. Тук гледаха на мощните спортни автомобили с лошо око. Свързано бе с традициите в града да се поддържа благоприятна околна среда, в която да се отглеждат поколенията деца. Всеки знаеше правилата, писани и неписани, и те рядко биваха нарушавани.

Когато колите спряха пред къщата, Ерин хвана ръката на съпруга си. Хари Диксън не беше висок, нито особено хубав. Натрупал бе килограми, челото му оплешивяваше, хъркаше като бормашина, когато спи по гръб, но беше неин съпруг, и то добър съпруг. Ерин понякога съжаляваше, че нямат деца, но не им било писано. Бяха чакали твърде дълго, след като се ожениха, и когато стана ясно, че няма да зачене по естествен път, вече бяха навлезли в една рутина, където всеки от двамата бе достатъчен на другия. О, разбира се, често им се бе искало нещо повече, но и в полза на „достатъчното“ можеха да се кажат доста добри неща.

Обаче дойдоха несигурни времена и идиличната средна възраст, която си бяха представяли, бе застрашена. До 2011 година строителната компания на Хари преодоляваше най-тежките последствия от рецесията, като съкращаваше броя на служителите на пълно работно време и изрязваше цените до кокал, но през 2011 година тя на практика фалира. Съобщаваха, че само през март в щата са били закрити 4800 работни места и Мейн е станал национален лидер по броя на останалите без работа. И двамата бяха чели за разправиите между Департамента по труда и Центъра за икономическа политика в щата, защото посочените от Центъра по-високи числа за закритите работни места се базираха на данни от бюрото по труда, които Департаментът оспорваше. Ако питаха Диксънови, тъкмо щатският Департамент по труда се опитваше да смете мръсотията под килима. Това бе същото, както да кажеш на някого, че краката му са сухи, когато водата вече е стигнала до брадичката му.

Сега компанията на Хари бе паднала почти до равнището на еднолична фирма; той приемаше дребни поръчки, които може да изпълнява с евтина работна ръка, а при нужда наемаше опитни специалисти на почасови договори. Все още смогваха да си плащат ипотеката, едва-едва, но се лишаваха от доста луксове и правеха все по-голяма част от покупките си извън Проспъръс. Полусестрата на Ерин Даян и съпругът й хирург ги бяха подпомогнали с малка сума. И двамата работеха като консултанти в болница и бяха добре материално. Можеха да си позволят да им помагат, но гордостта на Ерин и Хари бе накърнена от факта, че са били принудени да ги молят за заем — при това заем, който нямаше изгледи скоро да изплатят.

Бяха теглили пари и от градския фонд за подпомагане на гражданите, изпаднали във временни финансови затруднения. Бен Пиърсън, който бе смятан за един от по-отзивчивите членове на съвета, се беше погрижил за подробностите и парите — малко повече от 2000 долара — донякъде им бяха помогнали, но Бен бе дал да се разбере, че те трябва да бъдат върнати, в брой или в натура. Ако това не станеше, съветът щеше да се разрови по-надълбоко във финансите им, а започнеха ли да душат наоколо, като нищо щяха да разберат за Даян. Ето защо Диксънови се съгласиха, макар и неохотно, да гледат момичето. Това щеше да се счита за изплащане на заема и тайната за роднинските им връзки с Даян щеше да бъде запазена.

Ерин бе разбрала за съществуването на своята полусестра Даян преди около три години. Бащата на Ерин бе напуснал Проспъръс, когато тя бе още невръстно дете, а впоследствие майка й се беше омъжила повторно — по някаква случайност за братовчед на Томас Соулби. Оттогава не бе чувала нищо за баща си, но по-късно, в края на 2009 година, Даян я беше издирила по някакъв начин и помежду им се бе породила плаха, но искрена привързаност. Баща им очевидно си бе изградил нова и напълно различна самоличност, след като бе напуснал Проспъръс, и никога не бе споменавал града пред новата съпруга или детето си. Едва след смъртта му и смъртта на своята майка Даян бе открила сред вещите му документи, разкриващи истината за неговия произход. По това време тя била вече омъжена за втори път — за човек, който, случайно или по волята на съдбата, живеел в същия щат, в който бил роден и баща й, и то не много далече от града и живота, от които той бил избягал.

Ерин твърдеше, че не знае абсолютно нищо за причините, накарали баща им да положи такива усилия, за да скрие истинската си самоличност, но когато Даян настоя, Ерин намекна, че е имал връзка с жена от Луистън и се е боял семейството на майка й да не потърси възмездие. Разбира се, нищо от това не бе вярно — е, поне историята за любовната афера. Страхът от отмъщение бе друг въпрос. Така или иначе, тя обясни на Даян, че ще е по-добре да стои далеч от Проспъръс и да не се рови в миналото на общия им родител. „Старите градове имат дълга памет — й беше казала тя. — Те не забравят обидите.“

Подтиквана отчасти от готовността на своята полусестра да сподели с нея всичко, което знае за миналото на баща им, Даян, макар и озадачена, се бе съгласила да не се бърка в работите на Проспъръс, без да подозира, че Ерин тайно отсява от разказа си всички подробности — освен най-невинните.

И тъй, Ерин и Хари бяха бедните роднини, свързани с Даян и съпруга й от сянката на един покойник. Но с удоволствие играеха тази роля, като криеха съществуването на Даян и съпруга й от гражданите на Проспъръс. И двамата бяха наясно с неизречената истина, че в даден момент Даян можеше да им бъде полезна, и то не само с пари, защото тяхното най-голямо желание бе да напуснат Проспъръс, а това нямаше да е лесно. Съветът щеше да попита защо. Съветът щеше да проучи. Съветът със сигурност щеше да разбере за Даян и да се запита какви ли тайни е споделила Ерин Диксън със своята полусестра, дъщеря на човек, който е обърнал гръб на града, който е откраднал парите му и може би е подшушнал някому за сделката, която градът е сключил, за да се подсигури.

Не бе лесно да крият всички тези страхове от Даян и съпруга й. И за да усложнят още повече нещата, бяха поискали парите да им бъдат дадени в брой. Ерин още си спомняше изражението на Даян: учудване, последвано от внезапното прозрение, че има нещо много нередно.

— В какви неприятности сте се забъркали вие двамата? — беше ги попитала тя, докато съпругът й наливаше последното вино, хвърляйки им неодобрителни погледи, навярно пазени за пациентите, които пренебрегват препоръките му за следоперативния период, а после се правят на изненадани, когато започнат да храчат кръв. Той се казваше Магнъс Мадсън и беше датчанин по произход. Държеше първото му име да се произнася Манъс, без „г“-то, и се бе примирил, че трябва да коригира буквалното произношение на Хари всеки път, когато се срещаха. Хари явно бе неспособен да каже Манъс. Това проклето „г“ все някак се промъкваше там. Така или иначе, Магнъс Мадсън не бе слязъл вчера от викингския дракар^[1]. В Мейн имаше камъни, които не бяха пристигнали тук толкова отдавна, колкото Мадсънови. Фамилията му бе имала достатъчно време да се научи да говори прилично английски и да се откаже от всички преструвки, които беше донесла със себе си от своята стара родина.

— Просто предпочитаме хората в Проспъръс да не знаят, че имаме сериозни затруднения — беше отвърнал Хари. — Градът е малък и ако това се разчуе, може да се отрази на шансовете ми да получавам поръчки. Ако ни дадете парите в брой, ще можем да правим редовни депозити в сметката си, докато стъпим отново на крака, и никой няма да разбере.

— Но нали всички взимания-давания, които имате с вашата банка, са строго конфиденциални — беше възразил Магнъс. — Не можете ли да поискате от банковия си мениджър разширена кредитна линия? Имам предвид, че още работите и досега трябва да сте изплатили по-голямата част от ипотеката си. Къщата ви е хубава и струва доста пари, дори в тези трудни времена. Няма да е като да искате необезпечен заем.

Хари имаше множество възражения по този въпрос, но всички те се свеждаха до едно: „Ние с теб живеем в различни светове“. Думите „необезпечен заем“ също го бяха жегнали, защото те искаха от Магнъс и Даян тъкмо това, но най-болезненото бе да си даде сметка, че Магнъс няма и най-бегла представа за начина, по който функционира град Проспъръс. Разбереше ли го, косата му щеше да побелее.

И скоро след това щеше да бъде убит.

Накрая Магнъс и Даян им дадоха парите и Хари ги използва, за да напомпва депозитите им в банката, но парите почти бяха свършили и той не вярваше, че ще получат нещо повече от роднините си. При нормални обстоятелства Хари и Ерин биха продали всичко и биха се преместили другаде. Разбира се, щяха да бъдат донякъде ощетени по отношение на къщата, но с малко късмет можеха да вземат за нея висока петцифрена или ниска шестцифрена сума, след като изплатят ипотеката. Можеха да започнат отначало, вероятно като живеят под наем, докато икономиката се стабилизира.

Но ситуацията не беше нормална. Те знаеха, че едва ли са единствените пострадали в града; имаше слухове, и не само слухове. Дори Проспъръс не бе напълно имунизиран срещу капризите на икономиката; и в течение на историята невинаги бе пощадяван от конфликтите и финансовите бъркотии, както и от гнева на природата. Но все пак винаги се беше измъквал по-леко от повечето други градове. Защото бе предприемал мерки, за да си гарантира известна стабилност.

— Какво мислиш, че се е случило? — пошушна на съпруга си Ерин, докато гледаха как мъжете ги наближават. — Дали е избягала?

— Не — отвърна Хари. — Не вярвам да е избягала.

Ако беше избягала, сега тези, другите, нямаше да са тук, на прага им. Имаше само две възможности. Първата бе момичето да е хванато, преди да успее да напусне Проспъръс, в който случай началникът на полицията щеше да им е бесен, задето не са успели да я опазят, и можеха само да се надяват, че то е имало достатъчно разум да си мълчи за лекотата, с която беше избягало. Втората възможност бе да е мъртво и Хари се хвана, че му се иска да се е случило тъкмо това. Щеше да е по-лесно за всички тях.

Не чакаха началника на полицията да почука на вратата. Хари отвори, свари Морланд с вдигнат юмрук и инстинктивно се дръпна, за да избегне удара. Имаше звънец, но от Лукас Морланд не можеше да се очаква да го използва при тези обстоятелства. Рязкото чукане имаше много по-силно психологическо въздействие.

Хари отвори широко вратата, за да ги пусне да влязат, началникът със свирепо изражение на лицето, а Томас Соулби с по-скоро разочарован, отколкото ядосан вид, сякаш Ерин и Хари бяха тийнейджъри, неуспели да се справят с някакво много важно родителско изпитание.

— Знаем защо сте дошли — каза Хари.

— Ако знаете, защо не се обадихте да ни кажете за момичето?

— Току-що открихме, че я няма — отвърна Ерин. — Щяхме да се обадим, но…

Погледна съпруга си, очаквайки помощ.

— Но бяхме уплашени — довърши сама.

— Уплашени от какво?

— Че сме ви разочаровали, че сме разочаровали целия град. Знаехме, че ще се ядосате.

— Опитахте ли се да я потърсите?

— Да — каза Хари. — Всъщност не, още не, но тъкмо щяхме. Вижте, обул съм си ботушите. — Посочи надолу към краката си, които наистина бяха обути в ботуши. Той никога не стоеше вкъщи с обувки, Ерин му се караше заради килимите, но тази вечер си беше обул ботушите, в случай че всичко отиде по дяволите. — Готов бях да изляза навън, когато вие пристигнахте.

— Намерихте ли я? — попита Ерин. — Моля ви, кажете, че сте я намерили.

Беше добра, Хари не можеше да не й го признае. Казваше точно каквото трябва, точно каквото началникът би очаквал да чуе.

Морланд не отговори. Остави ги да се потят известно време, да види дали няма да изтърват нещо. Сега трябваше да са много внимателни. Какво можеше да е казало момичето, ако бе заловено? Какво можеше да им е издало?

Нищо. Би си мълчало. Тъкмо затова двамата с Ерин оставяха най-често вратите отключени и отиваха да си вършат работата. Ако момичето бе заловено, можеха да отричат.

— Как се случи това? — попита Морланд.

— Вината е моя — отвърна Ерин. — Оставих вратата отключена. Не беше нарочно. Понякога, когато знаех, че е заспала, само слагах резето, оставях белезниците да висят свободно на механизма. Но бях уморена и мисля, че може да съм забравила да сложа катинара и резето да не е било съвсем на мястото си. Може да го е отместила от вътрешната страна. Намерих парче плат на пода, което може да е използвала. Вероятно го е откъснала от нощницата си.

— Откъде е знаела, че не си заключила вратата? — попита Соулби.

„Проклет да си — помисли си Хари. — Винаги съм имал чувството, че си прекалено умен, и това не е от полза за никого.“ Соулби, това жалко копеле, напомняше на Хари стар щъркел — само човка и крака.

— Нямам представа — отвърна Ерин. — Предполагам, че никога не е спирала да опитва. Сигурно е опитвала вратата всеки път, след като изляза от стаята, и този път й е провървяло.

— Провървяло й, значи? — каза Морланд.

Той си позволи лека усмивка.

— Покажи ми вратата. Обясни ми всичко още веднъж.

Слязоха в мазето и Ерин му показа килията, резето и катинара. Точно както беше му казала, на пода имаше парче бял плат, зацапано със смазка от резето. Морланд го разгледа и започна да премята катинара в ръцете си.

— Влизай вътре — нареди той на Ерин.

— Какво?

— Хайде. Влизай в килията. — Подаде й парчето плат. — И вземи това със себе си.

Тя се подчини. Началникът на полицията затвори вратата след нея и сложи резето, но не го заключи с катинара. Каза:

— Сега отвори.

Слюнката в устата на Хари пресъхна. Би се молил, но отдавна беше престанал да вярва в Бога. Можеше да представи множество аргументи, изключващи възможността да има благосклонно божество, което бди над човечеството, и един от най-силните бе, че Проспъръс продължаваше да съществува.

След няколко опита Ерин успя да промуши парцала през процепа между вратата и рамката над резето. Нямаше обаче никакъв начин да издърпа обратно другия край. Хари затвори очи. Това бе краят.

През процепа се подаде тънка дървена треска, закачи платнената лента и я дръпна назад към вътрешната страна на вратата. Ерин започна бавно да я дърпа насам-натам. Резето помръдна — не много, но помръдна. С малко постоянство, щеше да е само въпрос на време, докато успее да отвори вратата отвътре, точно както твърдеше, че е сторило момичето.

Морланд се бе втренчил в Хари. Хари знаеше, че въпреки онова, което бе видял с очите си, началникът на полицията не вярва особено на казаното от Ерин. Ако очакваше обаче Хари да се пречупи, щеше да остане разочарован, освен ако не прибегне до изтезания, а дори Морланд едва ли би паднал толкова ниско.

— Пусни я да излезе — нареди той на Соулби и Соулби дръпна резето.

Ерин излезе от килията, зачервена, но тържествуваща.

— Откъде взе треската? — попита Морланд.

— Беше на пода до леглото на момичето — каза тя. — Видях я, докато се опитвах да си представя как ли го е направила.

Тя му подаде боровата треска. Той я опипа, после отиде до леглото и намери мястото, от което беше откъртена.

— Изглежда нова — каза той.

— Момичето е избягало едва преди час — отвърна Ерин.

— Аха. — Началник Морланд хвана треската с двете ръце и я счупи на две. Това бе първата външна проява на гнева, който изпитваше.

— Още не сте ни казали дали сте я намерили — обади се Хари.

— О, намерихме я, разбира се.

— Къде е?

— В багажника на колата ми.

— Тя…

— Какво тя?

— Тя… мъртва ли е?

Морланд не отговори веднага. Затвори очи и изтри лицето си с дясната ръка. Раменете му се отпуснаха. В този момент Хари разбра, че са вън от опасност, засега.

— Да, мъртва е — каза накрая Морланд. — Само че не умря, както се очакваше. Имаш ли лопата?

— Да — отвърна Хари. — В бараката ми за инструменти.

— Добре. Защото ще ми помогнеш да я заровя.