Джон Конъли
Вълкът през зимата (49)

49

В началото Ейнджъл и Луис решиха, че пратката от Колекционера е просто някаква подигравка. Тя бе донесена от куриер на колело и се състоеше от подплатен плик, съдържащ крайния мечешки нокът от огърлицата на приятеля им, покойния Джаки Гарнър, и визитна картичка от ресторант „Лексингтън Кенди Шоп енд Лънчънет“ на „Лексингтън Авеню“, някогашната сладкарница, която се помещаваше в същата сграда от 1925 година. Едва когато Луис обърна картичката и видяха на гърба й написана дата за същия ден и час — 11 часа предобед, разбраха, че може да е и нещо друго, макар да не бе много ясно дали ще се окаже маслинова клонка, или капан.

Дори избраното от Колекционера място на срещата извикваше определени асоциации: „Лексингтън Кенди Шоп“ бе мястото, където Гейбриъл, покойният учител на Луис, организираше своите срещи с клиенти, а понякога и с тайните агенти, за които работеше като посредник, един от които беше Луис. Може би, мислеше си Луис, разликата между Камбион и Гейбриъл не беше така голяма, както му се щеше да вярва. Гейбриъл бе просто един Камбион с по-развито чувство за морал, но това не означаваше нищо. В чашките на Петри^[1] се въдеха твари с по-висок морал от този на Камбион. Съответно и разликата между Камбион и Луис навярно бе значително по-малка, отколкото би му се искало. Тя се състоеше в това, че Луис се бе променил, докато Камбион си беше останал същият. Камбион нямаше човек като Ейнджъл до себе си, но пък човек като Ейнджъл никога не би се съюзил с такъв като Камбион. Това накара Луис да се замисли дали Ейнджъл бе забелязал перспективата за промяна у него много преди той самият да я беше видял. Почувства се едновременно поласкан и леко разтревожен от тази възможност.

Решението на Колекционера да избере „Лексингтън Кенди Шоп“ за място на срещата им бе неговият начин да каже на Луис, че знае за него и неговото минало всичко, което му е нужно да знае. Това обвиваше поканата му в допълнителен слой необичайност. Тя не бе действие на човек, който залага капан, а на човек, който с готовност влиза в такъв.

Когато Луис и Ейнджъл дойдоха, единствените други клиенти в ресторанта бяха двама японски туристи, които възбудено снимаха интериора с неговите газови кафеварки и стари надписи. Колекционера седеше в дъното на салона до врата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Ръцете му лежаха спокойно от двете страни на чашата кафе пред него с долепени до масата длани. Беше облечен, както почти винаги, в дълго черно палто над тъмен панталон, тъмно сако без вратовръзка и риза, която някога е била бяла, но сега в нея, както и в оцветените му от никотин пръсти, жълтото бе повече от загатнато. Косата му беше пригладена с брилянтин назад по темето и висеше над яката на ризата, прибавяйки мазни нюанси към жълтото. Ейнджъл си помисли, че от последния път, когато се срещнаха, Колекционера още повече е заприличал на мъртвец. Така се отразяваше на човек непрекъснатото преследване.

Щом влязоха, иззад тезгяха излезе жена на средна възраст, заключи вратата и обърна табелата с надпис ЗАТВОРЕНО. После наля спокойно две чаши кафе и напусна салона през вратата за персонала, без да погледне към тях или към вмирисания на тютюнев дим човек, който седеше и чакаше.

Двамата японски туристи оставиха камерите и се обърнаха с лице към Колекционера. По-младият направи почти незабележим знак на двама свои сънародници, които наблюдаваха мястото от югоизточния ъгъл на „Лексингтън“ и 83 улица. Единият от тях прекоси улицата, за да охранява отпред, докато вторият наблюдаваше заведението отстрани.

— Мислиш, че не съм ги забелязал ли? — каза Колекционера. — Открих ги още преди да разберат, че съм тук.

Луис седна на отсрещната страна на масата вдясно от Колекционера, а Ейнджъл зае същата позиция вляво, оформяйки нещо като фатален триъгълник. В мига, в който заеха местата си, пистолетите бяха вече в ръцете им, видими за Колекционера, но не и за някого, който би надникнал случайно от улицата.

— Търсехме те — каза Луис.

— Знам. Сигурно къщите за подпалване са ви на свършване.

— Можеше да ни спестиш доста пари за бензин, ако се беше появил тук преди няколко месеца.

— Да. И да отбележа на челото си точката, където да влезе куршумът.

— Трябваше да си по-внимателен в подбора на жертвите.

Луис бръкна с лявата ръка в джоба на палтото си и извади оттам огърлицата от мечешки нокти на Джаки Гарнър. Те изтракаха като кости, когато ги прокара между пръстите си. В дясната си ръка държеше отчупения от огърлицата и прибавен към поканата на Колекционера последен нокът.

— Бих могъл да кажа същото и за покойния ви приятел — отвърна Колекционера.

Бавно, с точни движения, за да не дава повод на хората срещу себе си да реагират, той вдигна чашата и отпи от кафето.

— Ако искате, можем до мръкване да си играем на обвинения, но никой от нас не е толкова наивен — каза той. — Господин Гарнър не си направи добре сметката и близък до мен човек плати за това. Бях разгневен и господин Гарнър загина. Ще ме извините, но няма да позволя такъв като вас, с кръв на виновни и на невинни по ръцете, да ме поучава дали едно убийство е редно или нередно. Лицемерието е особено противен порок.

Ейнджъл се наклони леко към Луис.

— Сериен убиец ли ни изнася лекция?

— Знаеш ли, мисля, че да.

— Това е нещо ново.

— Така е. Но той все пак няма да ми липсва, след като го убием.

— Да, на мен също.

Ръцете на Колекционера отново лежаха неподвижно на масата. Той не показваше никакво притеснение. Може би защото не съзнаваше колко близо е до смъртта или изобщо не го беше грижа.

— Чух, че вашият приятел, детективът, умира — каза той.

— Или още е жив — каза Ейнджъл. — Въпрос на гледна точка.

— Той е необикновен човек. Не твърдя, че го познавам, но предпочитам да оживее. С неговото присъствие светът е по-колоритен. Той привлича злото към себе си, както светлината нощните пеперуди. Това облекчава задачата на специалистите, които искат да го премахнат.

— Дошъл си тук, за да изразиш пожелания за бързото му възстановяване ли? — каза Луис. — Непременно ще му ги предадем. А ако умре, е, тогава може би ще имаш възможност лично да му кажеш колко съжаляваш.

Колекционера погледна през прозореца към двамата японци, после и към другите двама в ресторанта.

— Къде намерихте тези хора? — попита той.

— Привличаме ги, както светлината нощните пеперуди — отвърна Луис, възползвайки се от неговата метафора.

— Това ли сте сега? Силата на светлината?

— По липса на други желаещи.

— Да, подозирам, че вашата светлина е просто отразена — каза Колекционера. — Вие търсите онези, които са го застреляли. Аз мога да ви помогна.

— Как?

— Мога да ви дам техните имена. Мога да ви кажа къде да ги намерите.

— И защо би направил това?

— За да сключим сделка. Елдрич е болен. Има нужда от почивка и време, за да се възстанови. Напрежението от преследването си казва думата. Колкото до мен, то пречи на работата ми. Докато се опитвам да бъда на крачка пред вас, мъже и жени, които носят злото у себе си, остават ненаказани. Затова ще ви дам имената, а вие, като част от сделката, ще престанете да ни преследвате. Сигурно и вие сте уморени от това колкото мен и знаете, че вашият господин Гарнър допусна грешка. Ако не го бях убил, щеше да прекара остатъка от живота си в килия. В известен смисъл аз му помогнах. Той не би оцелял дълго в затвора. Не беше толкова силен, колкото сме ние.

Ейнджъл стисна по-силно пистолета. Почти му беше непоносимо да слуша брътвежите на този изрод, че убийството било едва ли не божия милост за Джаки.

— Поне е щял да получи процес — каза той.

— Аз го разпитах. Той призна. Това, за което говориш, са просто условности на законността, нищо повече.

Луис се намеси. Каза само една дума, но тя бе едновременно и предупреждение, и молба.

— Ейнджъл.

След една-две секунди Ейнджъл се успокои.

— Ти спомена прекратяването на преследването като „част“ от сделката — каза Луис. — Какво е останалото?

— Знам, че издирването на хората, които са стреляли, ви е срещнало с много интересни личности. Предполагам, че една от тях е бил Камбион.

— Защо?

— Защото след като сте проверили всички други линии, той сигурно е бил единственият, който ви е останал. Съмнявам се, че ви е дал отговорите, които ви трябват.

— Срещнахме се с него — призна Луис.

— И?

— Каза ни, че покушението е извършено от двама души, мъж и жена. Обеща да ни каже повече.

— Разбира се. Какво поиска в замяна на информацията?

— Същото, което току-що поиска и ти: да спра преследването му. Но нещата стоят така: той може да е откачено копеле, но е откачено копеле, което не е убило наш приятел. Ако се стигне дотам, може би ще бъда по-склонен да опитам с него.

— Ще бъдеш разочарован. Той ще те предаде на стрелците — и теб, и твоето гадже. За него те са потенциално по-ценни от вас. Вие никога няма да направите онова, което иска от вас, но те ще му дължат услуга, а са много, много добри в онова, което вършат.

Луис разбра, че Колекционера бе прав. Думите му потвърждаваха онова, което и сам подозираше: Камбион щеше да извлече по-голяма полза, ако застане на страната на стрелците.

— Продължавай.

— Ето какво предлагам — каза Колекционера. — Давам ви имената. В замяна искам примирие помежду ни и искам да знам къде е Камбион. Отдавна си е заслужил да му се тегли ножа.

— А ако не се съгласим? — каза Луис. — Ако решим просто да те убием тук?

Пистолетът в ръката му светкавично се премести и се насочи към Колекционера под масата. Първите куршуми щяха да го уцелят в корема, а последният — в тила, когато падне напред и Луис произведе изстрела на милосърдието отгоре.

Колекционера посочи с дясната си ръка към стола до себе си. На него имаше зелена картонена папка, незабелязана досега от Ейнджъл и Луис.

— Отвори я — каза той и отново сложи ръцете си на масата.

Луис стана и отиде да вземе папката, без и за миг да откъсва очи от него. Двамата азиатци в ресторанта също се раздвижиха, вече извадили пистолетите. Колекционера продължаваше да седи неподвижно, вперил поглед в масата пред себе си. Остана така и докато Луис прелистваше съдържанието на папката. Вътре имаше листове с печатен текст, фотографии, дори записи на телефонни разговори.

— Това е твоята история — каза Колекционера. — Историята на твоя живот: всяко убийство, което успяхме да проследим, всяка улика срещу теб, която успяхме да съберем. За късмет, това бе едно от малкото досиета, от които Елдрич пазеше копия на сигурно място. Тук вътре има достатъчно материал, за да те пратя по дяволите, стига да исках. Ако днес не си тръгна оттук жив и здрав, Елдрич ще се погрижи копие от това да отиде при федералния прокурор за южен Ню Йорк, прокурора на Манхатън, дванайсет различни полицейски управления из цялата страна и Отдела за криминални разследвания на ФБР. Би трябвало да е достатъчно, за да запълни всички досадни непълноти в собствените им разследвания.

За пръв път Колекционера се отпусна. Облегна се назад, затвори очи и продължи:

— Казах ти, уморен съм от това преследване. Прекратявате го веднага. Бих могъл да използвам този материал, за да ви накарам да станете по-отстъпчиви, но чувствам, че трябва да ви компенсирам за онова, което се случи с господин Гарнър. Искам да ми обещаете, че слагате край на преследването. Искам Камбион. В замяна вие получавате възможността да отмъстите за детектива.

Луис и Ейнджъл се спогледаха. Луис виждаше, че Ейнджъл не желае да сключват сделка с този човек, но папката бе наклонила везните и щеше да се съгласи с всичко, което е в интерес на неговата безопасност. Възможността да стигнат до извършителите на покушението срещу Паркър трябваше да бъде приемана просто като бонус.

— Съгласни сме — каза Луис.

— Ако детективът оживее, бих искал твоята дума да е гаранция и за неговото добро поведение — каза Колекционера. — В противен случай примирието отпада.

— Ясно.

— Двамата, които търсите, се казват Уилям и Зила Донд. Живеят в Ашвил, Северна Каролина. Имат двама синове, Ейдриън и Кер. Синовете нямат представа за страничните занимания на родителите си.

— Кой ги е наел?

— Ще трябва да попитате тях.

— Но ти знаеш.

— Мисля, че името Донд идва от североизточните райони на Англия: Дърам или може би Нортъмбърланд. Аз бих ги оставил сами да допълнят всичките други подробности. Сега бих искал да изпълните втората част от споразумението.

— Камбион е на „Хънтс Лейн“, оттатък в Бруклин — каза Луис, — при положение че още не се е преместил. Заврял се е в една стара аптека.

— Има ли някого със себе си?

— Грамаден мъж на име Едмънд.

Колекционера стана.

— Тогава свършихме тук — каза той. — Желая ви успех в издирването.

Закопча палтото си и излезе иззад масата.

— И можеш да задържиш папката — подхвърли на Луис, докато минаваше покрай него. — Вече имаме няколко копия.

Оставиха го да си иде и той се загуби в тълпата на „Лексингтън“.

— Забелязах, че не му спомена за възможността на „Хънтс Лейн“ да има и трети човек — каза Ейнджъл.

— Да — отвърна Луис. — Май не се сетих.