Джон Конъли
Вълкът през зимата (48)

48

Роналд Стрейдиър седеше в дневната на дома си недалеч от хиподрума „Скарбъро Даунс“. Държеше своя снимка като по-млад, в униформа, лявата му ръка обвила врата на едра немска овчарка. На снимката беше усмихнат и му беше приятно да мисли, че Елза също се усмихва.

Искаше му се още да пушеше марихуана. Искаше му се още да пиеше. Би било лесно да се върне към едното или другото, дори и към двете. При дадените обстоятелства това нямаше да е изненадващо, нито пък срамно. Вместо това започна да си говори със снимката и с духа на кучето на нея.

Хора, които не бяха способни да разберат, често го питаха защо след това не си е взел друго куче. Знаеше, че има и такива, които казват, че ако гледаш куче, трябва да се примириш с евентуалната му загуба, защото те живеят сравнително кратко. Номерът — ако „номер“ бе подходящата дума — беше да се научиш да обичаш душата на животното и да приемеш, че тя се предава от куче на куче и всяко от тях носи същата жизнена сила. Вярваше, че в това може би има нещо вярно, но признаваше, че мъжете могат да кажат същото за жените, и обратното. Познавал бе много жени и дори бе обичал една-две от тях, така че имаше известен опит в тези неща. Но някои мъже и жени губеха партньорите си рано в живота и никога повече не успяваха да се посветят изцяло на друг и Роналд си мислеше, че и в неговите чувства към изоставеното куче може би има нещо от това катастрофално усещане за загуба. Не беше сантиментален човек — при все че, от друга страна, някои хора погрешно приемаха тъгата му по мъртво животно за сантименталност. Роналд Стрейдиър просто бе обичал това куче, Елза беше спасявала неведнъж неговия живот и живота на братята му войници. Накрая го бяха принудили да я изостави, да я предаде, и гледката как драскаше с нокти по клетката, когато му я отнемаха, го преследваше всеки божи ден оттогава. Единствената му надежда бе, че може би някога, в отвъдния свят, отново ще се събере със своето куче.

Сега Роналд разказваше на духа му за черквата, за момичето и за сенките, които го бяха обгърнали, преди земята да го погълне. Можеше да отиде в полицията, но в това бе замесен и полицай. И какво можеше да им каже, че е видял момиче на колене край някаква дупка и после то е изчезнало ли? Единственото, с което разполагаше, бе късче светъл плат. Можеха ли да извлекат ДНК от него? Роналд не знаеше. Навярно зависеше от това дали платът е докосвал достатъчно дълго кожата й, дали изобщо я е докосвал. Сложил го бе в едно от найлоновите пликчета, които използваше за храна и отпадъци. Сега то беше пред него. Вдигна го срещу светлината, но не видя следи от кръв по плата, струваше му се, че е изцапано само с кал. Не знаеше името й и не бе сигурен, че би могъл да я идентифицира, след като я бе зърнал само за миг в зеленикавата светлина на обектива за нощно виждане. Знаеше само, че не е дъщерята на Джуд. Виждал бе снимки на Ани. Джуд му ги беше показвал, а Роналд все още имаше невероятна памет за лица и за имена. Погълнатото от черковния двор момиче беше по-младо от дъщерята на Джуд. Чудеше се дали и Ани не лежи някъде в онова гробище, дали и нейната съдба не е била същата. Ако беше така, колко ли още други спяха под черквата, в прегръдките на корени? (Защото не сенки бяха обвити около момичето, когато то беше взето, о, не…)

Но Роналд разбираше инстинктивно, че дори полицаите да повярват и да претърсят мястото, може да копаят дълго и надълбоко в черковния двор, без да намерят и следа от момичето. Докато ровеше с ръцете в изронената пръст, надявайки се да открие някаква следа от нея, беше усетил присъствието на абсолютна и дълбока враждебност, осезателен злобен глад. Тъкмо това, повече от всякаква физическа неспособност да продължи да копае, го бе накарало да прекрати опитите да намери тяло. Дори и сега се радваше, че бе използвал водата в камиона на братята Фулси, за да отмие пръстта от ръцете си, и един от пешкирите им, за да ги избърше, и че след това бе изхвърлил пешкира в кофа за смет, за да не бъде използван никога повече. Благодарен бе, че не беше пренесъл в дома си дори частица от тази прокълната пръст и бе запечатал плика, съдържащ късчето плат, да не би някоя миниатюрна песъчинка да изпадне от него и да замърси всичко.

Детективът щеше да знае какво трябва да се направи, но той умираше. Обаче имаше приятели: умни мъже, опасни мъже. В момента тези мъже сигурно издирваха виновниците за случилото се с него. На Роналд не му бе трудно да направи връзка между разследването на детектива за изчезването на Ани Бройър и гледката как онова непознато момиче бе дръпнато под земята, докато група мъже и жени стояха и гледаха отстрани. Не бе нужно голямо въображение, за да си представи стечение на обстоятелства, при което същите тези хора са намерили за уместно да отнемат живота на детектива.

Ами ако грешеше? Е, мъжете, които помагаха на детектива, приличаха на него повече, отколкото може би и сами предполагаха, имаха ярост в излишък. Щеше да намери начин да ги открие и тримата заедно щяха да отмъстят за попадналите в капаните под калта на Проспъръс.

 

 

Докато Роналд Стрейдиър тънеше в размисъл и скръб, телата на Магнъс и Даян Мадсън и Ерин Диксън бяха открити от полицията — благодарение на това че Магнъс не се беше явил да изпълни задълженията си в болницата. Мейнската щатска полиция информира Лукас Морланд от полицейското управление в Проспъръс веднага щом бе установена самоличността на Ерин. Тъй като Кейли Мадсън и Хари Диксън очевидно бяха изчезнали, в дома на Диксънови незабавно беше изпратена полицейска кола, но там нямаше и следа от Хари или племенницата му. Лицата им, както си му е редът, започнаха да се появяват по новинарските канали и един търговец на автомобили в Медуей се яви да каже, че само преди няколко дни е разменил колата на Диксън с пътнически ван GMC. Ванът скоро беше намерен в малка горичка край Бангор заедно с Хари, който седеше зад волана с дупка в тила, откъдето беше излязъл куршумът от пистолета в ръката му. На седалката до него имаше дамска блуза с кръв по яката. Размерът й отговаряше на дрехите в гардероба на Кейли Мадсън и ДНК тестът щеше впоследствие да потвърди, че кръвта е на Кейли, въпреки че така и не беше намерена друга следа от нея.

„ПРОСПЪРЪС: ПРОКЪЛНАТИЯТ ГРАД В МЕЙН“ — така гласеше едно от най-зловещите вестникарски заглавия след това. Проспъръс се напълни със следователи от мейнската щатска полиция, но Морланд се оправяше добре с всички тях. Беше усърден, отзивчив и скромен. Знаеше си мястото. Само веднъж изпита лека тревога, когато от Ню Йорк пристигна агент на ФБР на име Рос. Рос седна в кабинета на Морланд и гризейки курабия, заразпитва за детектива, за Паркър. Защо е дошъл в Проспъръс? Какво е искал да научи? И после сам посочи на Морланд възможен „изход“: Паркър говорил ли е с Хари Диксън или с жена му? Морланд отвърна, че това не му е известно, но допуска, че е възможно, макар да няма представа защо Паркър би искал да се среща с Диксънови. Ала всичко, което свързваше Паркър с Диксънови, беше от полза за Морланд — и за Проспъръс. Това бе задънена улица и изобщо не го беше грижа, дори ако ФБР и щатската полиция се вторачват в нея с години.

— Може ли да попитам защо ФБР се интересува от стрелба по частен детектив в Мейн?

— От любопитство — отвърна Рос. После добави: — Напоследък градът ви май има доста проблеми с това.

— Да. Казват, че тези неща идвали на тройки.

— Така ли? — учуди се Рос. — Аз преброих, ъъ… — Запресмята на пръсти. — Шест — каза накрая. — Или девет, ако включим Мадсънови и изчезналата им дъщеря. Или, охо, единайсет — с онзи бездомник в Портланд и неговата изчезнала дъщеря. Доста са. Във всеки случай са повече от три.

Морланд не чуваше това за пръв път. Следователите от мейнската щатска полиция бяха подхвърлили същото и сега отговори на Рос точно както бе отговорил на тях.

— Сър, по моите сметки имаме две убийства, извършени от религиозни терористи на хиляди километри от тук; един нещастен случай с възрастен човек, застрелял се по невнимание с ловна пушка; едно пътнотранспортно произшествие; и за наш срам и съжаление, един случай на убийство и самоубийство, включващ двама наши съграждани. Не мога да говоря за някакво самоубийство в Портланд или за някакви изчезнали момичета. Знам само какво е претърпял нашият град. Не мога да кажа защо Хари Диксън е застрелял тези хора. Чух, че имал финансови затруднения. Много хора имат финансови проблеми, но не вдигат пистолет срещу близките си. Възможно е неприятностите на града да са причината нещо у него да се пречупи. Не съм психиатър. Но ако можете да намерите връзка между всичките тези злополучни събития, аз никога повече няма да поставям под съмнение парите от данъци, които нашето правителство налива в Бюрото.

Рос дояде курабията си.

— И опитът за убийство на частен детектив — каза Рос. — Едва не забравих да го добавя.

Морланд не отговори. Приключил бе с ФБР засега.

— Днес мога ли да ви бъда полезен с още нещо, агент Рос?

— Не. Мисля, че това беше всичко. Благодаря за отделеното време. И курабийката беше много хубава. Моите комплименти за майстора.

— Съпругата ми — отвърна Морланд.

— Вие сте щастливец.

Рос стана и закопча палтото си, преди да излезе. Въздухът още бе мразовит.

— И градът е страхотен. Несъмнено страхотен град.

Трийсет минути по-късно Морланд получи телефонно обаждане от пастор Уорънър. Рос бе посетил черквата.