Джон Конъли
Вълкът през зимата (44)

44

Спането на открито не бе нещо ново за Роналд Стрейдиър. Спал бе във виетнамските джунгли, в Голямата северна гора на Мейн и край плантации с канабис в горния край на щата Ню Йорк през периода на недоразумения с някои конкурентни производители, които приключиха, когато Роналд напъха един от тях с главата напред в тясна дупка и продължи да запълва дупката.

Така че беше наясно колко са важни добрата храна и подходящите дрехи, особено при студено време. Знаеше, че най-близо до тялото се облича полипропиленово термобельо, не памучно, защото памукът задържа влагата, и че въздействие на конвекцията означава, че студеният въздух и влагата поглъщат топлината на тялото. На главата си носеше шапка с наушници, защото изстинеше ли главата, тялото започваше да изключва кръвоснабдяването на крайниците. Внимаваше непрекъснато да е в движение, дори то да се състоеше само от леки, генериращи топлина, упражнения със стъпалата или опъвания на ръцете и пръстите. Взел бе много вода и най-различни ядки, семена, енергийни закуски, пастърма и салам, както и няколко пакетирани порции готова за консумация храна, защото човек понякога има нужда от топла храна, макар и сякаш приготвена за домашни любимци — и кутии със самозагряващи се супи и кафе. Не знаеше колко време може да остане навън в пущинака, но бе взел достатъчно провизии за четири дни, а дори и за повече, ако се наложеше да е по-пестелив. Въоръжен бе със законно притежавана ловна пушка „Браунинг БАР Марк II Лайтуейт Стокър“. Ако стане нужда, можеше да каже, че е на лов за катерици или зайци, дори за койоти, въпреки че след браунинга от пакостливите животинки не би останало друго, освен снопчета козина и спомени.

Провървяло му беше с мястото. Гората около порутената черква беше смесица от широколистни и иглолистни дървета, но вторите преобладаваха. Разположи се в най-големия гъсталак, който успя да намери, и покри спалния чувал с клони. Проучи внимателно местността, без да влиза в двора на черквата — не от суеверие, а просто защото, ако Шейки бе прав, черквата беше важна, а хората бяха склонни да пазят местата, които са важни за тях. Провери портата и оградата, но не откри нищо, което да показва, че районът има електронна охрана, обаче въпреки това предпочете да не поема риска да задейства някой скрит сензор за движение. Отказа се и от всякакви проучвания в самия град. Той беше внушителен мъж и биеше на очи. Може би щеше да разгледа града много скоро.

За да минава времето му по-бързо, четеше. Взел бе със себе си „Студеният дом“ от Чарлз Дикенс, защото помнеше, че детективът му я бе препоръчал навремето. Купил бе книгата, но така и не бе сварил да я прочете.

Шейки, както и Джуд преди него, считаше, че в Проспъръс има нещо гнило, и почти бе успял да убеди Роналд в това, макар той още да не бе стъпвал в този град. Шейки го придружаваше, когато започна да обикаля Портланд и без много шум да разпитва бездомниците какво са видели в дните преди смъртта на Джуд. Шейки умееше да успокоява хората. Той не ги плашеше и те, общо взето, го харесваха. Роналд имаше чувството, че води със себе си добро куче, стар лабрадор може би, някакво дружелюбно и толерантно същество. Но не сподели това с него. Не бе сигурен как ще го приеме.

Въпреки усилията си не научиха нищо съществено чак до края на един дълъг ден на издирване и разпитване. Информацията дойде от съвсем неочакван източник: жена, известна като Франи, с която Шейки бе видял Брайтбой да се кара същата сутрин, когато Брайтбой го беше нападнал. Шейки обикновено правеше всичко по силите си, за да избягва Франи — заради войнствения й нрав и образа на мъж с отхапан нос, който тя неизменно извикваше в съзнанието му. Но Роналд Стрейдиър ни най-малко не се стресна от нея. Той каза на Шейки, че познава Франи отпреди много години, когато повечето й зъби са били още на мястото си.

— Вярно ли е, че е отхапала носа на някакъв мъж и после го е изплюла пред него? — попита Шейки. Струваше му се, че Роналд Стрейдиър би трябвало да знае.

— Не — отвърна той най-сериозно. — Това не е вярно.

На Шейки му олекна, но Роналд не беше свършил.

— Не го изплю — продължи той. — Глътна го.

На Шейки му призля. По време на последвалия разговор с Франи се улови, че използва тялото на Роналд като защитна стена между себе си и жената. Ако беше развила вкус към мъжко месо, Франи трябваше да мине през Роналд, за да стигне до него.

Тя се зарадва да види Роналд, макар да не й беше толкова весело, когато научи, че той вече не се занимава с дилърство. Като използваше предимно четирибуквени думи, тя изрази мнението, че Роналд е голямо разочарование за нея. Той прие мнението й без възражения и й даде името на човек, който вероятно ще може да й набави трева, както и двайсет долара, с които да се почерпи.

В замяна Франи им каза за двойката, която беше видяла близо до свърталището на Джуд.

Франи не беше общителен човек. Избягваше приютите. Винаги беше ядосана или за кратко спокойна — след поредното разлютяване и преди следващото избухване. Не харесваше никого, дори Джуд. Никога за нищо не бе го молила, а и той бе проявявал достатъчно разум да не й предлага каквото и да било. Независимо от парите и връзката за намиране на трева, които й бе дал Роналд Стрейдиър, Шейки не разбираше защо тя му се доверява. Едва по-късно се сети: Франи бе поласкана от вниманието на Роналд. Роналд разговаряше с нея, както с всяка друга жена. Беше учтив. Усмихваше се. Попита я за раната на ръката й и й препоръча някакъв лек. И нищо от това не правеше лицемерно: Франи би го разбрала веднага. Не, Роналд разговаряше с нея така, както би разговарял с жената, която е била преди време и за която може би, дълбоко в себе си, още се мислеше. Откога ли никой не бе правил това за нея, помисли си Шейки. Вероятно от десетилетия. Тя невинаги е била такава, както и всички онези, които свършваха на улицата, и никога не си е пожелавала подобна съдба. Докато двамата с Роналд разговаряха, Шейки видя как тя се променя. Погледът й стана по-мек. Не беше красива и никога вече нямаше да бъде, ако изобщо някога е била, но за пръв път я видя като нещо различно от индивида, от когото трябва да се бои. Докато говореше с Роналд, тя свали гарда, и Шейки бе поразен от прозрението, че Франи живее в постоянен страх, защото, колкото и лошо да беше да си бездомен мъж, несравнимо по-тежко бе да си бездомна жена. Той винаги бе разбирал това, но някак абстрактно, и общо взето, го свързваше само с по-младите момичета, тийнейджърките, чиято уязвимост беше по-очевидна. Направил бе грешката да си въобразява, че с годините на Франи може някак си да й е станало по-леко, а не по-трудно, но сега разбираше, че се е заблуждавал.

И така, Франи бе разказала на Роналд Стрейдиър как минавала покрай мазето на Джуд вечерта, преди той да умре, и видяла кола, паркирана от другата страна на улицата. И тъй като била отчаяна, както винаги, а питането не струвало пари, почукала на стъклото с надеждата да падне някой долар.

— Дадоха ми петарка — каза тя. — Пет долара. Ей така.

— А поискаха ли ти нещо в замяна? — попита Роналд.

Франи поклати глава.

— Нищо.

— Не попитаха ли за Джуд?

— Не.

Защото вече са знаели, помисли си Шейки, и са били достатъчно умни да не привличат вниманието към себе си, като платят на жена от улицата, за да им даде информация. Вместо това са й дали пари — били са щедри, но не прекалено, и тя си е тръгнала, оставяйки ги да чакат Джуд да се появи.

Роналд я попита какво си спомня за тях. Тя беше запомнила сребриста кола и регистрационен номер от Масачузетс, но си призна, че може и да греши за номера. Жената била хубава, но била от онези, които полагат прекомерно големи усилия да се поддържат във форма, когато започнат да остаряват, и в резултат се сдобиват с бръчки по лицата със слънчев загар, които са щели да бъдат избегнати, ако е било по силите им да се примирят с малко плът върху костите. Мъжът започвал да оплешивява и носел очила. Почти не погледнал Франи. Парите й дала жената и пак тя отговорила на нейните благодарности с мимолетна усмивка.

Дадената от Франи информация не беше много, но все пак бе малка отплата за положените усилия. Роналд се канеше да се сбогува с Шейки и да се прибере вкъщи. Пътьом щеше да се обади на детектива и да сподели с него какво е научил. Вместо това, докато вървяха по „Конгрес Стрийт“, видяха лицето му да се появява на телевизионния екран в един бар. Роналд почерпи Шейки с бира, а той самият пийна газирана вода и заедно изгледаха новините. Шейки каза, че това може да е свързано с Джуд и дъщеря му. Ако беше така, значи, беше свързано и с Проспъръс, а в такъв случай и старата черква играеше някаква роля в случилото се, което бе и причината сега да лежи в гората, да яде консерви и да чете Дикенс. Искаше поне да се опита да направи нещо, дори и Шейки да не беше прав, но не можеше да не се съгласи с дребния бездомник: Проспъръс създаваше усещане за нещо нередно, а черквата — за нещо стократно по-нередно.

Откакто пристигна, не се бе случило почти нищо. Два пъти полицейска кола бе приближила по пътя до черквата, но и двата пъти полицаят само бе проверил катинара на портата и бе направил повърхностна обиколка на гробището. Роналд бе използвал телескопичния мерник на пушката, за да прочете името му: Морланд.

Единственият друг посетител бе висок мъж на четиресет и няколко години със сресана назад коса, с джинси, високи работни обувки и кафяво велурено яке. Той пристигна от северозапад, така че присъствието му в черковния двор свари Роналд неподготвен. Първия път го наблюдава как отвори вратата на черквата и провери вътре, въпреки че не остана там задълго. Предположи, че това е пастор Уорънър. Шейки бе научил от детектива за него, както и нещичко за началника на полицията на име Морланд. Според Шейки Джуд и детективът бяха имали спречквания и с двамата. Роналд не последва Уорънър, когато той си тръгна, но по-късно намери пътеката, която водеше от черковния двор до къщата му. По-добре бе да знае откъде идва той, отколкото да не знае.

Първия ден пасторът се върна малко преди слънцето да залезе, с гребло и лопата, и започна да разчиства храсталака на място, отдалечено около дванайсетина метра от западната стена на черквата. Роналд го наблюдаваше през мерника. Когато Уорънър свърши, в земята се откри дупка, широка шейсетина сантиметра в диаметър. После, видимо доволен от своята работа, той си тръгна и оттогава не се бе появявал.

Отново се беше стъмнило и Роналд се готвеше да прекара още една нощ в гората, когато пристигна колата. Приближи бавно, защото се движеше без светлини, и спря доста преди да стигне до оградата на гробището. Слязоха двама мъже. Роналд обърна към тях своя бинокъл за нощно виждане „Армасайт“. Единият беше Морланд, въпреки че този път бе свалил униформата. Вторият беше старо плашило с дълго палто и филцова шапка. Морланд отвори портата и двамата влязоха в двора, без да говорят.

По пътя се зададе втора кола, комби. Морланд и плашилото се обърнаха и впериха погледи в нея. Тя спря до първата и от мястото зад волана слезе възрастна жена. От задните врати се появиха двама мъже, но на единия му трябваше помощта на придружаващия го и жената, за да слезе. Носеше малка кислородна бутилка, вързана с ремъци за гърба му, а устата му беше покрита от маска. Той влезе в черковния двор, подкрепян от другите.

Накрая от северозапад дойде и пасторът, ала не беше сам. С него вървеше момиче на осемнайсет-деветнайсет години. Беше облечено във ватирано яке над нещо, което приличаше на нощница, а на краката си носеше гуменки без връзки. Ръцете й бяха вързани зад гърба, устата — залепена с тиксо. От дясната й страна вървеше друг мъж, десетина години по-възрастен от пастора. Той бе хванал ръката й над лакътя и я направляваше, за да не се препъва в старите надгробни камъни, при което шепнеше нещо и се усмихваше. Тя не се съпротивляваше и не се опитваше да избяга. Роналд подозираше, че е упоена, защото очите й бяха леко притворени и влачеше крака, докато вървеше.

Доведоха я до мястото край западната стена на църквата, от което Уорънър беше разчистил храстите по-рано същия ден. На Роналд му се искаше да приближи, но имаше риск да вдигне шум и да разтревожи групата долу. Затова се задоволи само да се премести малко встрани, за да вижда по-ясно какво се случва. Беше тиха, спокойна нощ и гласовете на хората стигаха до него, когато се вслушваше по-внимателно. Чу Уорънър да казва на момичето да си почине и че почти са свършили. Мъжът, който я държеше за ръката, й помогна да падне на колене, а останалите оформиха полукръг около нея, при което почти я скриха от погледа на Роналд. Появи се нож и той се сепна. Остави бинокъла и мина към оптиката за нощно виждане на пушката. Тя не увеличаваше толкова и зрителното поле не бе така широко, но ако някой опиташе да доближи ножа до момичето, тогава, ченге или не, щеше да го застреля, преди металът да е докоснал кожата. Браунингът се самозареждаше, което му даваше четири изстрела, преди да му се наложи да спре.

Но ножът беше използван само за да прережат въжетата, които стягаха ръцете на момичето. Роналд ги видя да падат от двете й страни, а после мъжът, който й бе помагал, свали ватираното яке, оставяйки само нощницата да я пази от студа. През мерника тя изглеждаше като блед призрак в черковния двор. Роналд взе на прицел мъжа с ножа и зачака, без пръстът му да докосва спусъка, но ножът изчезна и никой от останалите не държеше оръжие.

Те се отдръпнаха от момичето и отчасти го скриха от погледа му, но нощницата още се виждаше, бяла на фона на мрака. Роналд местеше мерника от гръб на гръб, следейки за движение, следейки някой да не извади оръжие, да не посегне към нея, но никой не го направи. Като че ли чакаха нещо.

Отново насочи вниманието си към онова, което се виждаше от момичето. По бялата нощница пропълзя тънка сянка, сякаш луната внезапно беше огряла надвиснал клон.

Но нямаше клон и нямаше луна.

Появи се втора сянка и трета, като пукнатини на лед. Последва внезапна вихрушка, мътилка от бяло, и едно тъпо изпукване, сякаш се счупи кост. Наблюдаващите старци се събраха и за момент момичето остана напълно скрито от погледа му.

Когато се разделиха отново, то беше изчезнало.

Роналд отдръпна окото си от мерника и примигна. Не беше възможно. Разгледа мястото, но там нямаше и следа от момичето в бялата нощница. Дори ако бяха съблекли някак си нощницата, все пак на земята щеше да се вижда голото тяло, но той не виждаше нищо.

Сега групата се разпръскваше. Уорънър тръгна обратно към дома си, докато мъжът, който бе дошъл с него, се присъедини към останалите, които се връщаха към колите. След броени минути портата беше отново заключена и автомобилите се отдалечаваха по пътя към магистралата, все още движейки се с угасени светлини.

Роналд изчака петнайсетина минути, после тръгна към гробището. Прескочи през оградата, вече без да го е грижа за никакви скрити сензори, и приближи до мястото, където за последен път бе видял момичето. Коленичи и забеляза следи от разравяне. Бяха откъртени буци суха земя, а в пръстта имаше следи от нещо, което скоро е било влачено през нея. Те свършваха там, където се бе намирала дупката, но тя се бе слегнала и от нея беше останала само лека вдлъбнатина.

Роналд остави пушката и започна да рови пръстта с голи ръце; от момичето нямаше и следа, само земя и дебели корени, при все че не знаеше откъде идват те, защото в гробището нямаше дървета. Отпусна се на земята, дишайки тежко. Над него се извисяваше старата черква.

Някакво светло късче в пръстта привлече вниманието му. За малък камък се бе закачило парченце светъл плат сантиметър на сантиметър. Роналд го стисна между палеца и показалеца си.

„Не съм луд, каза си. Не съм луд.“

Вдигна пушката и с помощта на обувките се помъчи да заличи следите от опитите да рови. Когато реши, че е направил каквото може, се върна в своето скривалище, събра нещата си и се приготви да тръгва. Провери още веднъж, за да е сигурен, че не е забравил някой боклук или някоя вещ, макар да знаеше, че е достатъчно внимателен, за да не прави такива пропуски. Все пак си струваше да отдели малко време, за да е сигурен. Когато потегли, още нямаше единайсет часа и движейки се предпазливо, успя да стигне до град Диърдън малко преди полунощ. Спря в покрайнините и се сгуши възможно най-удобно до дънера на едно дърво. По пътя бе позвънил само на един номер, но той не беше 911. Изпи чаша кафе да се стопли, обаче не спря да трепери и когато камионът пристигна, цялото тяло го болеше. Братята Фулси му помогнаха да се качи и го закараха обратно в Скарбъро.