Джон Конъли
Вълкът през зимата (43)

43

От стрелбата бяха минали два дни.

— Побиват ме тръпки от него — каза Ейнджъл.

— Този човек кара всекиго да настръхне — съгласи се Луис. — Има мъртъвци, които биха излезли от гроба, ако разберат, че са погребани редом с него.

— Защо обаче тук?

— А защо не?

— Сигурно си прав. От колко време се крие в тази къща?

— От две седмици, ако е вярно онова, което чух.

Местонахождението му бе коствало на Луис значителна сума пари, плюс услуга, която никога повече не можеше да поиска. Не му се свидеше. Това бе лично.

— Уютно е — каза Ейнджъл, — по дикенсовски. Някак си му отива. Имаш ли представа къде е бил през всичките тези години?

— Не. Свикнал е да се мести насам-натам.

— Не е имал кой знае какъв избор. Сигурно не си е спечелил много приятели с тази негова професия.

— Да, сигурно.

— В края на краищата и ти нямаш приятели.

— Да.

— Освен мен.

— Да. Като стана дума…

— Върви си го начукай.

— Може би това е другата ми алтернатива.

Ейнджъл се взираше в сградата и сградата сякаш се взираше в него.

— Странно, че се появява тъкмо сега.

— Да.

— Знаеш ли какво е правил, докато го нямаше?

— Каквото е правил винаги: причинявал е болка.

— Може би си мисли, че това ще отнеме малко от собствената му болка.

Луис погледна приятеля си.

— Знаеш ли, превръщаш се в истински философ в най-неочакваните моменти.

— Аз съм роден философ. Просто невинаги имам желание да споделям мислите си с други хора, това е. Мисля, че може би съм стоик, стига да знаех какво точно означава това. Така или иначе, харесва ми как звучи.

— Що се отнася до предишното ти съждение, той изпитваше удоволствие да причинява болка и да гледа как други я причиняват още когато той самият не страдаше.

— Ако човек вярва в някакъв бог, би могъл да реши, че това е божие наказание.

— Карма.

— Да, това също.

Дъждът продължаваше да вали.

— Знаеш ли — каза Ейнджъл, — в този навес има дупка.

— Да.

— Това е като метафора, или нещо от този род.

— Или просто дупка.

— Ти не носиш поезията в сърцето си.

— Да.

— Мислиш ли, че той знае, че сме тук, отвън?

— Знае.

— И?

— Искаш да почукаш ли? Заповядай.

— Какво ще стане?

— Ти ще умреш.

— Мислех си, че ще е нещо такова. Значи, ще чакаме.

— Да.

— Докато?

— Докато той отвори вратата.

— И?

— Ако се опита да ни убие, ще знаем, че е замесен.

— А ако не се опита, значи не е?

— Не, значи, че просто е по-умен, отколкото съм очаквал.

— Ти каза, че не познаваш по-умен човек от него.

— Точно така.

— Това не вещае нищо добро за нас.

— Да.

Откъм отсрещната страна на улицата се чу шум: звук от ключ, който се превърта в ключалка, и резе, което се вдига. Ейнджъл се премести надясно, пистолетът вече беше в ръката му. Луис тръгна наляво и бе погълнат от мрака. В коридора бавно изгря светлина, видима през пукнатото стъклено полукълбо над по-малката от двете врати. Тя се отвори бавно и откри огромен мъж, застанал на прага. Той остана съвсем неподвижен, с леко отделени от тялото ръце. Ако Ейнджъл и Луис бяха искали да го убият, това щеше да е най-добрата възможност. Посланието изглеждаше ясно: онзи, с когото бяха дошли да се срещнат, искаше да говори с тях. Нямаше да има убити.

Още не.

Погледът на Ейнджъл се местеше между закритите с капаци прозорци на горния етаж на аптеката и входа към „Хънтс Лейн“ откъм „Хенри Стрийт“. „Хънтс Лейн“ бе улица без изход. Ако това беше капан, нямаше да имат никаква възможност за бягство. Ейнжъл бе попитал Луис как ще се приближат до целта, изказвайки гласно съмнението дали няма да е по-добре, ако единият от двама им остане на „Хенри Стрийт“, докато другият влезе в „Хънтс Лейн“, но Луис не се бе съгласил.

— Той знае, че идваме. Той е последният.

— Което ще рече?

— Че ако това е капан, ще го щракне много преди „Хънтс Лейн“. Ще сме мъртви още щом стъпим в Бруклин. Само че няма да знаем, докато ножът на гилотината не падне.

Нищо от това не звучеше успокояващо. Ейнджъл бе виждал този човек само веднъж, когато беше опитал да вербува Луис — а следователно и него самия — за своите цели. Споменът за тази среща така и не бе избледнял. Чувствал се беше отровен от нея, сякаш, дишайки един и същ въздух с този човек, бе заразил своя организъм завинаги.

Луис отново се появи. Държеше пистолета си вдигнат, насочен право в силуета на входа. Човекът направи крачка напред и включилата се от движението лампа светна над главата му. Наистина беше огромен, главата като внушителен паметник над раменете, гръдният кош и ръцете — невъзможно масивни. Ейнджъл не разпозна лицето му, а с положителност щеше да помни, ако бе виждал подобно чудовище. Черепът му бе гол, целият набразден с белези, очите му — много светли и кръгли, като наврени в лицето варени яйца. Беше изключително грозен, сякаш Бог бе създал възможно най-грозното човешко същество и след това го бе фраснал в лицето.

Най-поразителен от всичко бе жълтият костюм, в който беше облечен. Той му придаваше странен вид на престорена веселост, може би в резултат на напразна надежда, че ако дрехите му са в по-ярки тонове, видът му някак си няма да е толкова страшен. Той наблюдаваше приближаващия го Луис, и Ейнджъл си помисли, че не го бе видял да мигне нито веднъж. Очните му ябълки бяха така огромни, че всяко мигване щеше да бие на очи като пляскане на криле.

Луис свали пистолета, а едновременно с него стражът на входа вдигна дясната си ръка. Показа на Луис малкия пластмасов флакон, който държеше, и без да го чака да реагира, отметна глава назад и сложи капки в очите си. Когато свърши, излезе на дъжда и безмълвно направи знак на Ейнджъл и Луис да влязат в аптеката, протегнал дясната си ръка като портиер, който кани посетители в най-лошия нощен клуб на света.

Ейнджъл неохотно пресече улицата. Последва Луис в мрака на коридора, но влезе заднешком, без да сваля очите и пистолета си от немигащия гигант на вратата. Но гигантът не ги придружи вътре. Остана да стои на дъжда с лице, вдигнато към небето, а дъждовните капки се стичаха по бузите му като сълзи.

Ейнджъл и Луис последваха дирята в прахоляка под оскъдната светлина на мъждукаща в единия ъгъл лампа. Вътре миришеше на отдавна изветрели билки, дъхът им се беше просмукал в дървото и лющещата се боя на стените, но беше подсилен и от миризма на лекарства, която се усещаше все по-силно с приближаването до завесите в дъното.

И под всичко това се долавяше ясно още една миризма: на разлагаща се плът.

Луис бе върнал пистолета в кобура под мишницата си и Ейнджъл на свой ред стори същото. Луис бавно протегна ръка, дръпна завесите и пред тях се откриха задната стая и мъжът, седнал зад бюро, осветявано само от една настолна лампа. Светлината на лампата бе насочена под такъв ъгъл, че мъжът оставаше скрит в сянката, но дори и така Ейнджъл видя, че той бе станал още по-уродлив, отколкото при предишната им среща. При влизането им той с усилие вдигна глава и когато заговори, думите му бяха завалени.

— Добре дошли — каза. — Ще ме извините, че няма да се ръкувам с вас.

Изкривената му дясна ръка, от чиито пръсти бяха останали само две стърчащи от китката чуканчета, се протегна към лампата. Ейнджъл и Луис не реагираха по никакъв начин, ако не се брои краткият изблик на състрадание, който накара Ейнджъл да затвори за миг очи. Не можеше да не изпита съчувствие дори към такъв като него. Реакцията му не остана незабелязана.

— Спести ми това — каза мъжът. — Ако беше възможно да се избавя от тази болест, като накажа теб с нея, на мига бих го сторил.

Изгъргори и на Ейнджъл му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че това е било смях.

— Всъщност, така или иначе бих те наказал с нея, стига да беше възможно, дори и само заради удоволствието да я споделя с някого.

— Господин Камбион — каза Луис, — не сте се променили.

Леко перване с китката и лампата бе обърната така, че светлината да пада върху обезобразеното му лице.

— О — каза той, — променил съм се.

Официалното й название беше болест на Ханзен, на името на норвежкия лекар Герхард Армауер Ханзен, който през 1873 година бе открил бактерията, която я причинява, но от четири хилядолетия човечеството я знаеше просто като проказа. Днес терапии с комбинации от медикаменти, в основата на които бе антибиотикът рифампицин, даваха възможност да се побеждава онова, което преди бе считано за нелечимо: двата вида проказа, мултибациларната и пауцибациларната. Но Камбион бе едно от изключенията, един от малцината нещастници, които не показваха нито клинично, нито бактериологично подобрение след лечението. Причините за това бяха неясни, но онези, които шушукаха по негов адрес, твърдяха, че при по-ранните прояви на заболяването той непочтено е бил лекуван само с рифампицин, вместо с комбинацията с дапсон и клофазимин, поради което бацилите му бяха станали резистентни към основното лечебно средство. Нещастният виновен лекар впоследствие изчезнал, ала не бил забравен от семейството си, тъй като паметта им била освежавана най-редовно с части от неговото тяло, които продължавали да им се доставят. Всъщност дори не било ясно дали той е мъртъв, тъй като частите, които им се изпращали, изглеждали забележително свежи, дори като се имат предвид защитните опаковки.

Но когато ставаше дума за Камбион, истината бе дефицитна. Дори името му беше измислица. През Средновековието наричали камбион мутирал потомък на човек и демон. Калибан, героят от „Бурята“ на Шекспир, е бил камбион, „достойно изчадие на вещица“^[1]. Единственото, което се знаеше за Камбион със сигурност и което се потвърждаваше от присъствието му в старата аптека, бе, че състоянието му бързо се влошава. То би могло да се определи дори като дегенерация, но Камбион си беше дегенерат по природа, а болестта, която поразяваше физиката му, можеше да се приеме като външна проява на вътрешното му разложение. Камбион бе богат и без всякакъв морал. Камбион бе убивал — мъже, жени, деца, — но когато болестта бе разяла плътта му, ограничавайки способността му да се движи и лишавайки го от чувствителността в крайниците, той бе преминал от извършването на убийства към подпомагането им. И преди не беше пренебрегвал този доходоносен допълнителен бизнес, защото репутацията му привличаше хора, пропаднали поне колкото него, но сега това беше основното му занимание. Камбион бе главната фигура за контакти между онези, които обичат да съчетават убийствата с изнасилване и изтезаване, и онези, които горещо желаят техните врагове да страдат, преди да умрат. Говореше се, че му доставяло удоволствие да гледа, когато това е възможно. Неговите хора — ако изобщо бяха хора, защото способността им да вършат зло поставяше под въпрос самата им принадлежност към човешкия род — изпълняваха поръчки, които другите отказваха да приемат — или по морални причини, или заради личната си безопасност. Обаче садизмът им беше слабост. Именно затова услугите на Камбион оставаха толкова специализирани, а той и зверовете му се криеха в сенките. Действията им се посрещаха със закани за не по-малко свирепи отмъщения.

Когато Ейнджъл го бе видял последния път, преди повече от десет години, лицето му вече показваше признаци на израняване и деформация, а някои нерви бяха започнали да се удебеляват, включително големият слухов нерв под ухото и нервът над очната ябълка. Сега пораженията от болестта го правеха почти неузнаваем. Лявото му око едва се виждаше като цепнатина в плътта на лицето, докато дясното бе широко отворено, но замъглено. Долната му устна бе ужасно подпухнала и увиснала, поради което устата му не можеше да се затвори. Носният му хрущял се беше разложил, оставяйки две дупки в средата на лицето, разделени от ивица кост. Цялата останала кожа, която се виждаше, беше покрита с подутини, които изглеждаха твърди като камък.

— Как мислиш? — каза Камбион и от устните му захвърчаха пръски слюнка.

Ейнджъл се радваше, че не беше застанал по-близо до бюрото. След онази първа — и последна — среща с Камбион си беше направил труда да прочете нещичко за проказата. Повечето неща, които знаеше, или си мислеше, че знае за тази болест, се оказаха митове, включително и това, че тя се предава при допир. Начините на заразяване още се изследваха, но изглежда, че това ставаше главно чрез секретите от носа. Докато гледаше капчиците слюнка върху бюрото, Ейнджъл си даде сметка, че задържа дъха си.

— Не виждам признаци положението ти да не се подобрява — каза Луис.

— Много дипломатичен отговор.

— Може би трябва да опиташ… — Луис щракна с пръсти и се обърна към Ейнджъл за помощ. — Какъв беше оня боклук, който използваш? Нали се сещаш, за крастата ти?

— Хидрокортизон. И не е краста. Копривна треска е.

— Да, точно така — каза Луис и отново се обърна към Камбион: — Хидрокортизон. Моментално премахва оная гадост.

— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.

— За мен бе удоволствие. Предал ли си онова, което те мъчи, и на оня Спондж Боб Квадратни Гащи^[2] отвън?

Камбион успя да се усмихне.

— Ще кажа на Едмънд как си го нарекъл. Сигурен съм, че ще го намери забавно.

— Изобщо не ме е грижа дали ще му хареса, или няма да му хареса — каза Луис.

— Не съм го и очаквал от теб. Колкото до онова, което мъчи него, то е състояние, известно като лагофталм, форма на лицева парализа, която засяга седмия черепномозъчен нерв, контролиращ orbicularis oculi — мускула, който затваря клепачите — и не позволява очите да се навлажняват достатъчно.

— Леле — каза Луис, — страхотна двойка сте.

— Приятно ми е да мисля, че поемайки риска да е с мен, Едмънд получава възможност да види собствените си проблеми в по-широк контекст.

— Можеше да го види, ако беше наел бодигард, който няма проблеми с очите.

— Едмънд не ми е точно бодигард. Той е моя медицинска сестра и мой довереник. Всъщност — Камбион размаха дясната си ръка, показвайки чуканчетата — може да се каже, че той е дясната ми ръка. Лявата обаче още върши работа.

За пръв път показа и нея. Тя още имаше четири пръста. В момента те бяха обвити около модифициран пистолет с уголемен спусък. Дулото бе небрежно насочено към Луис.

— Ако се канехме да те убием, вече щяхме да сме го сторили — каза Луис.

— За мен важи същото.

— Не беше лесно да те открием.

— Ето че успяхте. Знаех си, че все някога ще стигнете до мен, след като преровите всички други възможни места. Направо изорахте града, ти и твоето гадже. Направили сте всичко възможно.

Истина беше. Ейнджъл и Луис бяха започнали да разпитват часове след стрелбата — къде кротко, къде не съвсем. Имаше тихи разговори над чаша кафе в евтини ресторанти и над халба бира в задни стаички на долнопробни барове. Имаше и обаждания по телефона и отрицателни отговори, заплахи и предупреждения. Свързаха се или получиха вести от всеки посредник, всеки дилър на наркотици, всеки помагач, който познаваше хората, убиващи за пари: Луис искаше имена. Желаеше да научи кой е дръпнал спусъка и кой е направил поръчката.

Трудността идваше оттам, че стрелецът — или стрелците, както подозираше той, защото комбинацията от използваните ловна пушка и пистолет сочеше към екип — едва ли бе намерен по обичайните канали. Не се съмняваше, че той е професионалист, или поне бе започнал с това убеждение. Не му се вярваше да е дело на аматьор, не и когато ставаше дума за Паркър, а и вероятността стрелците да са били двама беше в подкрепа на това становище. Ако не беше прав и излезе, че извършителят е някой разгневен единак, тогава случаят щеше да е за ченгетата и тяхното следствие. Възможно бе да стигне пръв до стрелеца, ако изтече информация, но това не беше неговият свят. В света на Луис се плащаше на хора, за да убиват.

Ала връзките му с детектива бяха добре известни и никой от онези, които познаваше, не би приел такава поръчка дори като агент на стрелеца. Все пак случаят трябваше да бъде разнищен докрай просто за да е сигурен.

Несъмнено беше възможно ударът да е свързан и с движението на Паркър из по-мрачните светове и във връзка с това Луис вече се бе свързал с Епстайн, възрастния равин в Ню Йорк, и му бе обяснил, че ще е много недоволен, ако той открие нещо свързано с нападението и реши да не го споделя с него. Междувременно Епстайн бе изпратил в Мейн собствения си бодигард, Лиат. Според Луис тя бе малко закъсняла за партито. Всички бяха закъснели.

Третата линия на разследване сочеше към Колекционера, но Луис бе отхвърлил тази възможност почти незабавно. Ловджийската пушка не беше в негов стил, а и той вероятно най-напред би подгонил него и Ейнджъл. Луис подозираше, че Колекционера иска Паркър жив, освен ако не му е останал никакъв избор, ала не разбираше защо, въпреки опитите на Паркър да му обясни ситуацията. Ако успееше някога да хване Колекционера натясно, непременно щеше да го накара да му го обясни — точно преди да го гръмне в главата.

Накрая трябваше да се обърне внимание и на случая, по който работеше Паркър преди покушението: изчезнало момиче, мъртъв мъж, намерен в мазе, и град, наречен Проспъръс, но това бе всичко, което знаеше. Ако някой в Проспъръс бе наел убиец, залавянето му отново се връщаше в неговата сфера на действие. Той щеше да намери стрелеца и да го накара да проговори.

Което бе и причината двамата с Ейнджъл сега да стоят пред Камбион, защото Камбион не го бе грижа за Луис или Паркър, за никого и за нищо друго, а и хората, с които си имаше работа, бяха твърде покварени и извратени, за да го е грижа за тях. И да не беше замесен — а това трябваше тепърва да се докаже, — връзките му се разпростираха до потайни места, за които не подозираше дори Луис. Изчадията, които се криеха там, имаха нокти и зъби и бяха пълни с отрова.

— Хубаво местенце си имате тук — каза Луис. Очите му започваха да свикват с оскъдната светлина. Виждаше съвременни лекарства на лавиците зад Камбион, а в дъното — коридор, водещ навярно към помещенията, където той живееше и спеше. Не можеше да си представи, че този човек ще изкачва стълби. Инвалидна количка стоеше сгъната в един ъгъл. До нея имаше пластмасова купа, лъжица и салфетка. На бюрото до Камбион бяха поставени порцеланова купа и сребърна супена лъжица, но забеляза подобна купа и лъжица и на странична масичка вдясно от себе си.

„Интересно, помисли си: двама души, а три купи.“

— Започнах да се привързвам към новия си дом — каза Камбион. — Но мисля, че сега ще трябва отново да се местя. Жалко, подобни катаклизми изцеждат силите ми, а е трудно да се намери подходящо жилище с такава приятна атмосфера.

— Недей да бягаш заради мен — каза Луис. Дори не си направи труда да коментира обстановката. Старата аптека му приличаше едва ли не на зала за балсамиране на трупове.

— Защо, да не би да ми казваш, че мога да разчитам на твоята дискретност, че няма да подшушнеш на някого къде се намирам? За главата ми има обявена награда. Единствената причина да стигнеш толкова близо, е информацията, която имам, че си отказал поръчка за мен. Още не разбирам защо.

— Защото мислех, че може да дойде ден като този — отвърна Луис.

— Когато ще ти потрябвам?

— Когато ще трябва да те погледна в очите, за да разбера дали лъжеш.

— Питай.

— Замесен ли си?

— Не.

Луис остана съвсем неподвижен, докато се взираше в разлагащия се мъж. Накрая кимна.

— Кой е замесен?

— Никой от моя кръг.

— Сигурен ли си?

— Да.

Въпреки че движението бе едва забележимо, Ейнджъл видя как раменете на Луис се отпуснаха. Камбион бе последният от посредниците. Сега преследването щеше да стане още по-трудно.

— Обаче чух слухове…

Луис се напрегна. Играта започваше. Където бе Камбион, там винаги имаше игра.

— По-точно?

— Какво можеш да ми предложиш в замяна?

— Какво искаш?

— Да умра на спокойствие.

— Като те гледам, това не ми се струва много вероятно.

— Искам договорът да бъде анулиран.

— Не зависи от мен.

Камбион остави на бюрото пистолета, който през цялото време бе държал в ръката си, и отвори едно чекмедже. Извади от него плик, който побутна към Луис.

— Говоренето ме уморява — каза той. — Това трябва да е достатъчно.

— Какво е?

— Списък с имена, най-лошите от мъжете и жените.

— Онези, които си използвал.

— Да, наред с престъпленията, за които са отговорни. Искам да откупя договора с тяхната кръв. Уморих се да бъда преследван. Нужна ми е почивка.

Луис не откъсваше поглед от плика, докато пресмяташе. Накрая го взе и го сложи в джоба си.

— Ще направя каквото мога.

— Тези имена ще бъдат достатъчни.

— Да, така мисля. Кажи ми сега за слуховете.

— Мъж и жена. Женени. Деца. Безупречни средноамериканци. Имат само един работодател. Само няколко удара, но много добри.

— Мотивацията им?

— Не пари. Идеология.

— Политическа?

— Религиозна, ако онова, което чувам, е вярно.

— Къде?

— Северна Каролина, но вече може да не са там. Само с това разполагам.

Зад тях се появи издокараният в жълто гигант, наречен Едмънд. Той подаде на Луис листче хартия. На него беше написан номер на клетъчен телефон. Срещата беше приключила.

— Скоро ще се махна оттук — каза Камбион. — Използвай този номер, за да потвърдиш, че договорът е анулиран.

Луис запамети номера и върна листчето на Едмънд. То изчезна в гънките на гигантската му длан.

— Колко време ти остава? — попита Луис.

— Кой знае?

— Струва ми се, че за теб може да е спасение, ако оставиш договора в сила — каза Луис, когато Едмънд отстъпи встрани, за да могат двамата посетители да излязат, и се приготви да ги придружи до вратата.

— Ти може да мислиш така, но аз още не съм готов да умра.

— Да — каза Луис, когато завесите се затвориха зад гърба му. — Много жалко.