Джон Конъли
Вълкът през зимата (37)

37

Потеглих обратно към Скарбъро, но преди да вляза в града, спрях на „Пайн Роуд“ до големия магазин на „Бул Мус Мюзик“ и рових по рафтовете цял час. Беше отчасти за удоволствие и отчасти, за да се поразсея. Чувствах, че по отношение на Проспъръс съм стигнал до задънена улица, а разговорът с Уилямсън само бе потвърдил собствените ми подозрения, без да предложи нови идеи за посоката на разследването ми.

Не бях по-близо до намирането на Ани Бройър, отколкото в началото, и започвах да се питам дали не греша, като приемам, че всичко, което съм научил през изтеклата седмица, е полезно, та дори и вярно: възрастна семейна двойка, синя кола, бегло споменато предложение за работа в Проспъръс пред жена с умствения капацитет на дете и бездомник, обсебен от барелефите на стара черква. Всяко късче от информацията, която бях събрал, можеше да бъде оспорено и беше напълно възможно през следващите дни и седмици Ани Бройър да се появи в Бостън, в Чикаго или в Сиатъл. Дори направената мимоходом забележка на Морланд, че Ани е бивша наркоманка, можеше да бъде обяснена, ако се е обадил в Портланд или Бангор още след първото ми посещение в града. В очите на някои хора вече бях нарушил най-важното правило при провеждането на едно разследване: не приемай нищо за даденост. Не създавай схеми на поведение там, където няма такива. Не си измисляй история, към която после да нагаждаш доказателствата. От друга страна, всички разследвания изискваха да си изградиш хипотези, да докажеш извършването на престъпление и да си представиш веригата от събития, които може да са довели до него. Разследването не беше само въпрос на историческо проучване, както бе казал Уорънър. То бе въпрос на вяра, както в собствените способности, така и в това, че правосъдието е възможно в свят, който е подчинил справедливостта на закона.

Но аз нямах престъпление, което да разследвам. Имах само бездомник с депресии, който можеше като нищо сам да се е обесил в пристъп на отчаяние, и изчезнало момиче с биография на бивша наркоманка и алкохоличка, което се е носило по течението през по-голямата част от живота си. Дали не се бях вторачил в Проспъръс само защото жителите му бяха богати и привилегировани хора, докато Джуд и дъщеря му бяха бедни и страдащи? Дали не бях набелязал Уорънър и Морланд просто защото вършеха онова, което пасторите и полицаите трябва да вършат, тоест закриляха своите хора?

И все пак…

Майкъл Уорънър не бе точно мошеник, но бе нещо потенциално много по-опасно: неудовлетворен човек с куп религиозни или духовни принципи, които подклаждаха неоправдано високото му мнение за себе си и за мястото му в света. От реакцията на Морланд при моето своеволно посещение в черковния двор също ставаше ясно, че Уорънър заема отговорен пост в този град, което означаваше, че зад гърба му стоят влиятелни хора, които споделят вярванията му или поне не се отнасят напълно скептично към тях.

Какво общо имаше всичко това — ако изобщо съществуваше някаква връзка — с изчезването на Ани и смъртта на баща й, не знаех. Просто чувствах, че в Проспъръс става нещо нередно, а аз се бях научил да вярвам на чувствата си. Но пък Ейнджъл и Луис можеха да попитат дали изобщо съм се чувствал някога прав за каквото и да било и дали съм се научил да вярвам и на това свое чувство. Можех да ги контрирам с отговора, че никой не е търсил моята помощ, когато няма проблем, но усетих, че започвам все повече и повече да се дразня от факта, че споря с Ейнджъл и Луис дори когато ги няма.

Пристигнах в Портланд, където хванах филм по Никелодеон^[1], и после хапнах един бургер в „Литъл Тап Хаус“ на „Хай Стрийт“. В тази сграда се бе помещавал ресторант „Катадън“, преди да се премести на „Форест Авеню“. След това в нея за кратко бе имало тапас бар, а сега „Литъл Тап Хаус“ бе разработил там собствена ниша като квартален бар с добра храна. Изпих една сода и се опитах да почета малко от книгите, които ми бе поверил Уилямсън. Те проследяваха развитието на „зелените лица“ от първи век след Христа до възприемането им от ранната християнска църква и разпространяването им в цяла Западна Европа. Някои от илюстрациите бяха по-въздействащи от останалите. Моят вътрешен компютър като че ли отдели специално внимание на един капител от катедралата в Отан^[2], на който бе изобразен човек, изчезващ в челюстите на „зелено лице“. Много от барелефите, като например маската от тринайсети век в Бамбергската катедрала, притежаваха своеобразна красота, което ги правеше дори още по-зловещи.

Намерих източника на цитираната от Уилямсън латинска фраза: Никодимовото апокрифно евангелие, в което Сатаната е описан като radix omnium malorum, корен на всяко зло, редом със снимка на трицефалоса, триглавия демон от фасадата на „Сан Пиетро“ в Тоскана, Италия. Виещи се филизи напираха от устата на всяка глава, издънки от първоначалния корен, описани като „кръвопийци“ в контекста на друга глава от петнайсети век в абатството Мелроуз, Шотландия. И тук отношението между човешкия и растителния елемент в маските се определяше като предимно враждебно или паразитно, въпреки сякаш общоприетото мнение, че представляват един вид симбиоза, дългосрочно взаимодействие и взаимноизгодна връзка между два вида. Човекът използваше плодовете на природата и обновлението, предизвиквано от смяната на сезоните, а в замяна…

Е, тази последна част не беше толкова ясна, въпреки че катедралата в Отан с нейните изображения на изяждане откриваше една възможна сфера за предположения.

Затворих книгата, платих си бирата и излязох от бара. Времето се беше постоплило — не много, но синоптиците обещаваха, че най-тежката част от зимата е вече отминала за тази година — според мен малко прибързано. Небето бе ясно и докато паркирах пред моята къща, откъм солените тресавища лъхаше мирис на свежо и чисто. Заобиколих към задната врата, за да вляза през кухнята. Станало ми бе навик, откакто Рейчъл и Сам се изнесоха. Влизането отпред и видът на празния коридор бяха някак си по-потискащи от минаването през кухнята, където и без това прекарвах по-голямата част от времето си. Отворих вратата и посегнах да набера кода на алармата, когато мъртвата ми дъщеря заговори зад гърба ми. Каза само една дума: „тате“ и тя съдържаше в себе си изгледите за живот и надеждата за смърт, за край и начало, за любов и раздяла, спокойствие и гняв — всичко това обвито в две прошепнати срички.

Вече се хвърлях на пода, когато ме улучи първият изстрел от ловна пушка и сачмите откъснаха кожата от гърба ми, косата от черепа ми, плътта от костите ми. Горях. Намерих сили да ритна вратата и я затворих, но вторият изстрел изби ключалката и по-голямата част от стъклото и ме засипа с трески и отломки. Кръвта ми покриваше пода и когато опитах да се изправя, краката ми се хлъзгаха. Дотътрих се някак до коридора и в този момент зад мен проехтяха пистолетни изстрели. Почувствах силата на ударите им в гърба, в рамото и хълбока си. Снижих се отново, болката стана непоносима и реших, че трябва да извия тялото си наляво. Изкрещях, когато паднах на пода, но вече почти бях преминал през прага на офиса. Дясната ми ръка напипа ъгъла на стената и се довлякох вътре. Отново затворих вратата с ритник и успях да седна, подпрял гръб на бюрото. Извадих пистолета. Вдигнах го и изстрелях един куршум. Не знаех какво е уцелил. И не ме беше грижа. Достатъчно бе, че пистолетът е в ръката ми.

— Хайде — казах аз и от устните ми захвърчаха кръв и трески. — Хайде — повторих по-високо, без да зная дали говоря на себе си или на онова, което бе проснато от другата страна на вратата, все едно какво или кой е това. — Хайде — казах за трети път, на приближаващия се мрак, на пръстите, които ми махаха от него, на спокойствието, което идва накрая при всичко мъртво. Над всичко това се носеше пронизителният вой на алармата.

Стрелях отново и в отговор два куршума пробиха вратата. Единият мина встрани.

Другият не.

— Ела…

 

 

Вълкът вдигна очи към мъжете, които го заобикаляха. Опитал бе да прегризе попадналата в капана лапа, но не беше успял. Вече бе уморен. Времето беше дошло. Озъби се на мъжете, козината около устата му бе напоена със собствената му кръв. Остра горчива миризма раздразни сетивата му, миризма на шум и смърт.

Излая, последният звук, който щеше да издаде някога. В него имаше и предизвикателство, и примирение. Викаше смъртта да дойде при него.

Пушката гръмна и вълкът вече бе мъртъв.

 

 

— Дръжте го! Дръжте го!

Светлина. Мрак.

— Господи, изобщо не мога да го задържа в ръцете си, има толкова много кръв. Добре, на три. Едно, две…

— О, за бога.

— Гърбът му е голо месо. Какво, по дяволите, се е случило тук?

Светлина. Мрак.

Светлина. Мрак. Светлина.

— Чувате ли ме?

Да. Не. Видях парамедика. Видях Шарън Мейси зад него. Опитах се да говоря, но от устата ми не излизаха думи.

— Господин Паркър, чувате ли ме?

Светлина. Вече по-силна.

— Останете с мен, чувате ли ме? Останете!

Нагоре. Движение. Покрив. Лампи.

Звезди.

Тъмнина.

Бях мъртъв.