Джон Конъли
Вълкът през зимата (33)

33

Роналд Стрейдиър се отби у дома, докато препрочитах материала за „Семейството“, изваден от архивите на Мейнското историческо дружество. Роналд бе индианец пенобскът от Олд Таун, северно от Бангор. Той бе служил в корпус К-9 във Виетнам и както толкова много други, сражавали се в тази война, се беше завърнал от там с рана в душата. В неговия случай раната беше нанесена от решението на американската армия да класифицира своите войскови кучета като „екипировка“ и после да ги зареже като стока, която повече не се търси. Когато американците избягаха от Южен Виетнам, хиляди военни кучета бяха прехвърлени към южновиетнамската армия или евтаназирани, но много от техните обучители, в това число и Роналд, никога не простиха напълно на своята страна за отношението й към животните.

Виетконгците мразеха екипите на К-9, защото те провеждаха почти невъзможни за изпълнение внезапни атаки, и преследваха с особено настървение и кучетата, и онези, които се грижеха за тях. Връзката между войниците от К-9 и техните кучета бе неимоверно здрава, а емоционалните и психическите поражения, причинени от отношението на американската армия към тези екипи — неизмерими. Една по-мъдра войска, съобразяваща се повече с въздействието на войната върху психиката, би позволила на хората да осиновят своите кучета. Вместо това войниците от К-9 видяха как Южен Виетнам се предаде на Северен Виетнам и разбраха, че техните кучета ще бъдат избити за отмъщение.

Сега Роналд работеше с ветерани, но го правеше без каквато и да било помощ от страна на американското правителство или военните. Не желаеше да има нищо общо нито с едните, нито с другите. Мисля, че това бе една от причините да продава марихуана. Не беше толкова заради интереса, който така или иначе проявяваше към дрогата: това бе просто средство тихомълком да си го върне на Чичо Сам, задето беше пожертвал Елза, немската му овчарка, във Виетнам. Но, общо взето, се занимаваше с дилърство за развлечение: вероятно купуваше повече, отколкото продаваше, а останалото си изпушваше сам.

Не бях го виждал от доста време. Някой ми беше казал, че е напуснал града. Брат му в Олд Таун бил болен, или поне така се говореше, и Роналд помагал на семейството му да преживява. Но доколкото знаех, Роналд нямаше брат.

Тази вечер очите му светеха по-ярко от обикновено, носеше синьо сако над джинсите, риза в тон с тях и кремави гуменки.

— Знаеш ли — казах аз, — джинсите и ризата от деним вършат работа само ако си кънтри певец или имаш ферма.

Роналд ме изгледа сърдито.

— Нужно ли е да ти напомням колко време моите хора са бродили по тези земи, преди да дойдат белите?

— Облечени като теб сега ли?

— Движим се в крак с времето.

— Не достатъчно бързо.

Той ме последва в офиса. Предложих му кафе — или бира, ако е в настроение за това, но той отказа и двете. Седна на един от фотьойлите. Беше едър и фотьойлът изглеждаше твърде малък за него. Всъщност начинът, по който се натъпка вътре, ме караше да се тревожа как ще го измъкнем от там, когато се опита да стане. Представих си как впръсквам отстрани криско^[1] с плик за глазиране на сладкиши.

— Е, как я караш? — попитах.

— Престанах да пия — отвърна той.

— Нима?

Доколкото помнех, Роналд и преди не беше голям пияница, но пиеше редовно, въпреки че повечето време се придържаше към бирата.

— Да. И престанах да пуша трева.

Това вече бе истинска новина.

— И да продаваш ли си престанал?

— Имам достатъчно пари в банката. Не ми е нужно да се занимавам с дилърство.

— Не си паднал от кон по пътя за Дамаск, нали^[2]?

— Не, бе, аз не обичам конете. Ти ми говориш за индианците от равнините. Трябва да прочетеш някоя книга, да се образоваш.

Роналд каза всичко това с абсолютно безизразна физиономия. Общо взето, бе трудно да разбереш кога говори сериозно и кога се шегува — докато не започнеше да те блъска с юмруци в корема.

— Чух, че известно време си бил извън града. И ми се струва, че се досещам какво си правил. Работил си над себе си.

— И мислих.

— Ще възразиш ли, ако попитам за какво?

— За живота. Философски глупости. Ти не би го разбрал, защото си бял.

— Вижда се, че те бива за тези неща, дори един бял не може да не го забележи.

— Реших, че не е редно да пия, да пуша и да продавам дрога, докато работя с хора, за които това може да представлява изкушение. Ако искам да им помогна да станат порядъчни и да се изчистят, трябва самият аз да съм порядъчен и чист, разбираш ли?

— Напълно.

— Обаче продължих да следя вестниците. В тях нямаше нищо за теб. Изглежда, че от месеци не си гръмвал никого. Да не си се пенсионирал?

— Както е тръгнало, може и да наруша клетвата да не докосвам оръжие. Само да провериш дали държа на думата си ли си дошъл, или има нещо, с което мога да ти помогна?

— Чух, че си обикалял приютите за бездомници и си задавал въпроси — каза Роналд.

Покрай работата си с ветераните Роналд често можеше да бъде намерен в приютите. Опитваше се да установява контакти с мъже и жени, които се чувстват изоставени от страната си след края на времето, когато са носили униформа. Понякога някои от тях дори отиваха да живеят при него. Въпреки студеното си държане Роналд Стрейдиър, изглежда, имаше неизчерпаеми способности за емпатия.

— Така е.

— Ветерани ли?

В миналото Роналд ми беше помагал по случаи, засягащи войниците или армията. Това бе неговата сфера на действие и той се чувстваше длъжен да я пази.

— Не съвсем, или по-точно само косвено. Ти познаваше Джуд, нали?

— Да. Той беше добър човек. Обличаше се странно, но помагаше. Чух, че бил умрял. Самоубийство.

— Не мисля, че сам е посегнал на живота си. Предполагам, че са му помогнали да иде на оня свят.

— Имаш ли някаква представа защо?

— Може ли да попитам защо се интересуваш?

— Някой трябва да наглежда тези хора. Аз се опитвам. Когато по някаква причина градските бездомници станат обект на насилие. Искам да знам.

Тази причина да се задават въпроси бе не по-лоша от всяка друга.

— Рано е да се каже, но мисля, че е убит, защото е отишъл да търси дъщеря си. Името й е Ани и е вървяла по стъпките на баща си — и в прекия, и в преносния смисъл. Излязла е от правия път и се е озовала на улицата. Мисля, че се е опитвала да го привлече към себе си, като същевременно го е държала на разстояние. Живяла е в женски приют в Бангор, но вече не е там. Не е обявена за издирване, защото не са й останали близки, които да съобщят за изчезването й, но имам чувството, че може да е отвлечена. Преди да умре, Джуд е бил загрижен за нея.

— А ти какво общо имаш?

— Приятел на Джуд, човек на име Шейки, ми каза, че Джуд е спестявал пари, за да плати няколко часа от моето време. Наречи го чувство за дълг от моя страна.

— Познавам Шейки. Да имаш някаква представа кой е отвлякъл момичето?

— Ходил ли си някога в град Проспъръс?

— Не. Чувал съм за него. Там май не си падат много по коренното население и изобщо по хората, които не са богати и бели.

— Ани е казала на някого в Бангор, че възрастно семейство й е предложило работа в Проспъръс. Преди да замине с тях, си е взела нещата от приюта и повече никой не я е видял.

— Старците може да са я излъгали — рече Роналд. — Лесно е да кажеш, че си от един град, а всъщност да си от друг.

— Минавало ми е през ума.

— Затова си и детектив.

— Точно така. Приятно ми е да мисля, че съм умен за бял човек.

— Не е кой знае колко трудно да се досетиш.

— Аз се досетих, а може би и Ани Бройър се е досетила. От хората, с които говорих за нея, останах с впечатлението, че не е била глупава. Иначе не би оцеляла толкова дълго на улицата. Сигурно е поискала някакво доказателство, че те са порядъчни хора. Щом е казала, че отива в Проспъръс, предполагам, че точно там е отишла. За съжаление, според местната полиция там няма и никога не е имало следа от нея.

Не казах на Роналд нищо, което Шейки и ченгетата в Портланд да не знаеха, поне в общи линии. Всички други мисли и подозрения, в това число и странната история на „Семейството“, запазих за себе си.

Роналд продължаваше да седи мълчаливо на мястото си. Изглежда, обмисляше нещо — дори това да беше въпросът как да стане от фотьойла, след като вече беше разбрал онова, което искаше да научи.

— Хората, които са убили Джуд, как са го намерили? — каза накрая той.

Хората. Роналд знаеше, че за да се инсценира обесване, дори на толкова слаб на вид мъж като Джуд, е нужен повече от един участник.

— Наблюдавали са приютите — отвърнах. — Както сам отбеляза, той беше личност, която се набива на очи.

— Някой може да ги е забелязал. Бездомниците, по-умните от тях, винаги си отварят очите. Оглеждат се за полицаи, за приятели, за мъже и жени, които им имат зъб. Дъното на блатото е жестоко и безмилостно. Трябва да внимаваш, ако не искаш да бъдеш изяден.

Роналд бе прав. Не бях задавал достатъчно въпроси на улицата. Позволил си бях да отклоня вниманието си към Проспъръс и онова, което представляваше в действителност този град, но може би имаше и друг начин.

— Някакви идеи с кого бих могъл да говоря?

— Ако тръгнеш да обикаляш и да задаваш въпроса „кой“, никой няма да разговаря с теб. Остави това на мен.

— Сигурен ли си?

— Ще измъкна от тях повече, отколкото ти.

Трябваше да се съглася, че е прав. Но бях длъжен да го предупредя.

— И още нещо.

— Да?

— Аз ще бъда дискретен. Ако съм прав и Джуд наистина е убит, хората, които са го направили, няма да се поколебаят да действат, за да прикрият следите си. Не ни трябват повече трупове.

— Разбирам.

Роналд се надигна да си върви. Както очаквах, срещна известни трудности при измъкването от фотьойла, но се отблъсна силно от страничните облегалки и успя някак си. Щом се освободи, хвърли леко враждебен поглед към стола и каза:

— Следващия път няма да сядам.

— Може би ще е най-добре.

После погледна през прозореца към окъпаните в лунна светлина тресавища и рече:

— Мисля да си взема друго куче.

Роналд не си бе вземал куче след Виетнам.

— Хубаво — казах аз.

— Да — отвърна той и за пръв път, откакто се бе появил на вратата ми, се усмихна. — Да, мисля, че ще е хубаво.

 

 

След като си тръгна, звъннах на Ейнджъл и Луис в Ню Йорк. Обади се Ейнджъл. Винаги той се обаждаше. Луис считаше телефоните за инструменти на дявола. Винаги ги използваше неохотно и по телефона бе още по-лаконичен, отколкото в разговорите очи в очи, което означаваше нещо — или в неговия случай, абсолютно нищо.

Ейнджъл ми каза, че работи по откриването на още свърталища на Колекционера, но засега остава с празни ръце. Може би вече бяхме разбили всичките и той живееше вече в хотел под земята, както героят от една книга, която бях чел като малък. Там човекът се бе опитал да убие някого, май беше Хитлер, и не беше успял. Подгонен на свой ред, той буквално се бе скрил под земята, като си бе изкопал пещера, и чакаше преследвачите му да покажат лицата си. „Единака“, така се казваше книгата. Бяха направили филм по нея, с Питър О’Тул. Докато мислех за книгата и за филма, си спомних онези дупки в земята около Проспъръс. Нещо ги бе издълбало, но какво?

— Още ли си там? — обади се Ейнджъл.

— Да, извинявай. За момент мислите ми бяха другаде.

— Е, твоите стотинки вървят.

— Издаваш възрастта си, като ми напомняш за времето, когато човек можеше да говори по телефона за стотинки. Кажи, за какво си говорехте тогава с господин Едисън?

— Майната ти. Майната му и на Томас Едисън.

— Колекционера все още е някъде там. Той може да понесе някои лишения, но адвокатът не може. Някъде има вписване за покупка на къща, която още не сме открили.

— Ще продължавам да търся. А ти? Кого тормозиш напоследък?

Казах му за Джуд, за Ани, за Проспъръс и дори за Роналд Стрейдиър.

— Последния път, когато говорихме, разнасяше съдебни призовки — каза Ейнджъл. — Знаех си, че няма да е задълго.

— Как е Луис?

— Скучае. Надявам се да извърши някое престъпление, трябва му нещо, което да го изкара от апартамента.

— Кажи му да гледа филми. Чувал ли си за „Единака“?

— Порно ли е?

— Не.

— Звучи като гей порно.

— Защо бих гледал гей порно?

— Не знам. Може да мислиш да минеш в другия отбор.

— Дори не съм много наясно ти как си се озовал там. Със сигурност не си бил съблазнен.

— Още веднъж майната ти, на теб и на твоя отбор.

— Кажи на Луис да иде да потърси „Единака“. Мисля, че ще му хареса.

— Добре. — Гласът му стана малко по-тих, когато се извърна от телефона. — Ей, Луис, Паркър казва, че е добре да излезеш и да потърсиш някакъв единак.

Долових неясен отговор.

— Той казва, че е твърде стар.

— „Единака“, с Питър О’Тул.

— Тул^[3]? — Така ли се казва оня? Ей, това трябва да е порно…

Натиснах бутона за изключване. Дори „натиснах“ звучеше леко вулгарно след разговора, който проведох. Направих си кафе и излязох навън да го пия, докато гледам как луната огрява тресавищата. По лицето й преминаваха облаци, променяха светлината, хвърляха бягащи сенки. Ослушвах се. Понякога ми се искаше те да дойдат, дъщерята, която бях загубил, и жената, която вървеше до нея, но тази нощ не почувствах присъствието им. Може би така бе по-добре. Когато идваха, се проливаше кръв.

Но накрая щяха да се върнат. Те винаги се връщаха.