Джон Конъли
Вълкът през зимата (29)

29

Очаквах обаждането на Юклид Дейнс още откакто вестниците започнаха да свързват смъртта на войниците в Афганистан с Проспъръс. Фаталната пътна злополука и видимо случайното прострелване в същия град в течение на двайсет и четири часа едва ли биха предизвикали особен медиен интерес, но заедно със загиналите далеч от родината млади мъже и начина, по който са били умъртвени, привлякоха вниманието към Проспъръс, и то не само на местните и щатските издания. Националните вестници също обърнаха погледи към града и той бе показан в уеб сайтовете на „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Задачата да се оправя с медиите се падна на Хейли Кониър, ръководителя на съвета. (Местен телевизионен репортер по невнимание го бе нарекъл в нейно присъствие „съвет на избраниците“ и можеше да е благодарен, че се беше измъкнал жив.) Тя се справяше добре със своята роля. Беше любезна, сдържана и изпълнена с достойнство. Казваше на репортерите достатъчно, за да не продължават да ровят, но успяваше да притъпи тяхното любопитство, като повтаряше отново и отново едни и същи неща и ги затрупваше с молби за дискретност. Градът изтърпя бурята от внимание, продължила няколко дни, а после потъна в травмиран покой.

Юклид ми позвъни на третия ден, когато Проспъръс вече започваше да изпада от водещите новини.

— Изглежда, Проспъръс е изпразнил вече бъчвата с късмета — каза той. Но гласът му не звучеше тържествуващо, а загрижено.

— Случва се — отвърнах.

— Не и с Проспъръс.

— Предполагам, че просто ще трябва да се справят с положението.

— Тъкмо това ме тревожи. Рано тази сутрин получих обаждане. Човекът не се представи. Гласът беше мъжки, но не го разпознах. Заплаши ме, че моите щуротии няма повече да бъдат търпени и ако не си затварям устата, ме чака дупка в земята. Онази кучка, сестра ми, също. Той го каза, не аз. Аз харесвам сестра си, ако не се брои готвенето й. Бях предупреден също така да не дрънкам много-много пред непознати в „При Бени“.

— Някой те е изпортил.

— В Диърдън пари не се намират под път и над път, така че не бих се учудил, ако са платили на някого да ме държи под око, но мислех, че трябва да знаете за това обаждане. След всичко, което се случи през последните дни, Проспъръс сигурно го е заболяло, а ранените животни нападат.

— Ще го имам предвид. Благодаря ви, господин Дейнс.

Юклид Дейнс каза довиждане и затвори.

Изчаках да върнат у дома и да погребат тленните останки на войниците, преди да се върна в Проспъръс.

 

 

Дъщерята на пастор Уорънър беше тази, която го алармира за присъствието на мъж в гробището.

Уорънър почти беше завършил последните дърворезби на последния от кухненските шкафове. Беше извънградска поръчка от банкер в Рокланд и съпругата му, на които дори не им мигна окото, когато им показа приблизителната сметка, макар да беше добавил двайсет процента към и без това високата цена. Последните трагедии и последствията им за града нямаше да го накарат да пропусне крайния срок. Когато нещастията се случиха, той вече имаше аванс от една седмица, за което бе благодарен: не можеше да работи добре със страх в сърцето и по време на тревогите тези дни бе позабавил темпото.

Планирано бе градският съвет да се събере на следващата вечер, след като медийният цирк бе вдигнал шатрите и бе заминал да търси нови страдания и трагедии. Уорънър бе настоявал за по-ранна сбирка, но Хейли Кониър се беше възпротивила. Присъствието на вестниците и телевизионните камери и нежеланото внимание към града, което предизвикваха те, я бяха разтревожили и засилили още повече скръбта и шока й от четирите смъртни случая. Тя и Бен Пиърсън бяха близки, въпреки че се различаваха силно като личности. У Хейли имаше нещо браминско, докато Бен бе земен до мозъка на костите жител на Мейн. За разлика от мнозина други в Проспъръс, Бен Пиърсън не се боеше от Хейли Кониър и тя се възхищаваше от независимото му мислене. То я караше да уважава мнението му повече от това на останалите членове на съвета и обикновено бе склонна да го слуша, когато не се съгласяваше с нея, и да съобразява становищата и действията си с него.

Сега имаше вакантно място в съвета. При нормални обстоятелства останалите членове щяха да посочат имена на подходящи кандидати и да ги предложат на гражданите, за да получат формалната им подкрепа, но Проспъръс беше в криза и не бе време за избори. Съветът щеше да продължи работата си само с петима членове, а Морланд и Уорънър щяха да останат като наблюдатели, които могат да дават съвети и мнения, но нямат право на глас.

Войниците, Валъри Гилсън и Бен Пиърсън бяха погребани в новото гробище на юг. На територията на старата черква не беше погребван никой още от края на предишния век, дори починалите членове на старите семейства, чиито фамилни имена можеха да се прочетат по толкова много надгробни камъни в черковния двор. Бащата на Уорънър бе обявил, че гробището вече е затворено за погребения и никой не бе оспорвал неговото решение. Единствената причина, която беше посочил, бе следната:

Защо да рискуваме да смутим покоя на онова, което почива?

Неотдавна синът му бе издал една още по-ограничаваща разпоредба. Гробището и черквата ставаха забранена територия за всички. Никой не можеше да влиза там и докато медиите бяха в града, Морланд и неговите заместници, подпомагани от най-благонадеждните по-млади граждани, даваха двайсет и четири часово дежурство, за да държат настрана всякакви посетители и репортери. Ако бяха попитали Уорънър каква е причината, той би посочил тази:

Защо да рискуваме да смутим още повече покоя на онова, което и бездруго вече е неспокойно?

Сега при него бе дошла неговата най-малка дъщеря, за да му каже, че някакъв мъж се разхожда между надгробните камъни и фотографира с телефона си черквата. Уорънър беше така вбесен, че дори не отиде до къщата да си вземе палтото, а хукна през гората по риза, без да обръща внимание на студа и на клоните, които го шибаха, докато си припомняше последната фотография от телефона на Валъри Гилсън — снимката на еленче, чиито задни крака са овързани с трънаци, еленче, което е било осакатено и оставено като примамка…

Изскочи от гората, видя нарушителя и извика:

— Хей! Това е частна собственост и свещена земя. Нямате право да влизате тук.

Непознатият се обърна и щом го видя, пастор Уорънър веднага разбра, че неприятностите на града току-що значително са се увеличили.

 

 

Наблюдавах Уорънър, докато идваше към желязната ограда, която заобикаляше гробището. Той дишаше тежко и кървящата драскотина на врата цапаше яката на ризата му.

— Какво правите в гробището? — попита той.

Тръгнах към него. Той следеше внимателно приближаването ми.

— Същото, както и миналия път — отвърнах. — Опитвам се да намеря изчезнало момиче.

— Тя не е тук, а вие смущавате покоя на мъртвите.

Заобиколих килнат на една страна каменен кръст. Имената и датите на него бяха толкова стари и избледнели, че изобщо не можеха да бъдат прочетени.

— Така ли? Аз пък стигнах до извода, че е много трудно да събудиш мъртвите, освен ако не са били чак толкова мъртви.

— Това не е нито мястото, нито времето за шегички, господин Паркър. Градът ни премина през труден период.

— Известно ми е, господин Уорънър. И съм напълно сериозен.

Вече стоях срещу него. Ръцете му се вкопчиха в оградата толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. Обърнах се надясно и продължих да вървя, принуждавайки го да крачи редом с мен.

— Портата е от лявата ви страна — каза той.

— Знам. Така влязох.

— Тя е заключена.

— Била е заключена. Аз я намерих отворена.

— Лъжете.

— Предполагам, че можете да се обадите на началник Морланд, за да я изследва за пръстови отпечатъци. Или просто да си купите по-добър катинар.

— Наистина смятам да се обадя на началник Морланд — каза Уорънър. — Ще му кажа да ви арестува за влизане без разрешение.

Ръцете му преровиха джобовете за телефона, но без резултат. Предложих му моя.

— Обадете му се, ако държите, само че аз и без това възнамерявах да го посетя отново, след като приключа тук.

Видях, че Уорънър се изкуши да вземе телефона, но дори и той можеше да се сети колко абсурдно ще е това. Заплашването с намеса на полицията не бе особено ефикасно, когато заплашваното лице не е нищо повече от посредник, готов сам да повика полицията.

— Какво искате, господин Паркър? — каза той.

Спрях пред дупка в земята. Беше подобна на онази, която Юклид Дейнс ми бе показал в близост до границата на своя имот.

— Питах се какво ли може да е това?

Натъкнал се бях случайно на нея — по-точно, едва не си бях счупил глезена в нея.

— Това е лисича дупка — отвърна той.

— Така ли?

Коленичих и я разгледах. Около използваната бърлога обикновено има следи от влизанията и излизанията на животното, но тук нямаше.

— Голяма е за лисича дупка и не виждам никакви лисичи следи.

— Дупката е стара — рече Уорънър. Враждебността бликаше на вълни от него.

— Много ли стари дупки имате тук?

— Може и да са много. Не съм си губил времето да ги броя. Казвам ви за последен път, искам да се махнете оттук. Веднага.

Ако и двамата бяхме деветгодишни и се намирахме в училищния двор, можех да го приканя да ме принуди насила или да го попитам какво ще направи, ако откажа, обаче не ми се виждаше редно да правя това в гробище, пък и още не го бях ядосал достатъчно. Той ме последва обратно до портата и след като се върнах откъм правилната страна на оградата, разгледа катинара. Не ми се беше наложило да го разбивам: двете десетилетия приятелство с Ейнджъл ми бяха дали основни познания в боравенето с шперц. Уорънър промуши веригата през портата и оградата и я заключи.

— Искате ли да ме последвате до полицейското управление? — попитах.

— Не — каза Уорънър. — Знам, че ще идете там. Имате да задавате още въпроси, нали? Защо просто не ни оставите на спокойствие?

— Въпроси остават винаги, дори когато нещата приключат. Това си върви със занаята.

— И с това, че си задник, който не може да остави един град да скърби за своите мъртви ли?

Той изрече с наслада думата „задник“. Наричали са ме и с по-обидни думи, но ми се случваше за първи път от човек с научна степен по богословие.

— Не, с това, че съм човек. И вие трябва да опитате някой път, господин Уорънър — или пастор Уорънър, или каквато друга титла сте решили да си пришиете. Вашите мъртви вече не се нуждаят от нищо и скръбта ви няма да им помогне. Аз търся изчезнало момиче. Ако е живо, то е в опасност. Ако е мъртво, някой друг е в опасност. Бих казал, че като лице, което твърди, че е божи човек, в момента сте насочили състраданието си в погрешна посока.

Уорънър пъхна ръце в джобовете на джинсите си, сякаш се боеше от онова, което иначе би могъл да ми причини. Той бе едър мъж, а и силен. Ако ме докопаше, щях да пострадам. Разбира се, щях да разбия едното му коляно, преди да стигне толкова близо, но това нямаше да изглежда добре в служебната ми характеристика. Все пак цялата му тежест беше върху левия крак, който беше изпънат като колец. Ако помръднеше, щях да реагирам.

Уорънър пое дълбоко въздух, за да се успокои и да си върне чувството за достойнство. Моментът отмина.

— Вие не знаете нищо за моя бог, господин Паркър — каза той важно.

Отместих очи от него и погледът ми се спря върху старите камъни на неговата черква и злите лица в бледнеещата предвечерна светлина.

— Тук може би се заблуждавате, пасторе.

Когато потеглих, той стоеше край портата, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, приковал поглед в мен, застанал в сянката на своята черква.

В сянката на своя бог.