Джон Конъли
Вълкът през зимата (28)

28

Началник Морланд рядко сънуваше. Този факт му бе любопитен. Разбираше, че всички сънуват, въпреки че след като се събудят, невинаги помнят своите сънища, но в паметта им остават поне части от тях. Съпругата му сънуваше много и помнеше сънищата си едва ли не от начало до край. Той само няколко пъти се беше събуждал с частични спомени за сънуваното. Не можеше да ги свърже с някакви особено трудни или травматизиращи моменти в живота си. Не беше като да е починал баща му и същата нощ да е сънувал или да са го измъчвали кошмари за ужасното преживяване, когато колата му е поднесла на заледен асфалт и едва не се е забил с пълна скорост в канавката с мисълта, че краят му е дошъл. Не бе забелязвал подобна причинно-следствена връзка.

Но онази нощ сънува как двамата с Хари Диксън намират разпръснатите останки на момичето. Легнал си беше късно, защото бе мислил за вълка. Трябваше да повярва на Диксън през първата нощ, когато каза, че е видял животно на пътя. Трябваше да свърже това с разкъсаните чували боклук и с изчезналото куче на Елспет Рамзи, но умът му беше зает с други неща, като момичето с дупка в гърдите, семейство Диксън и техните приказки за трески и парцали и бавното западане на града, което трябваше да се спре.

Пък и вече от десетилетия в щата не бяха виждали вълци. Река Сейнт Лорънс образуваше естествена преграда, която ги държеше в Канада, и Морланд нямаше абсолютно никакви възражения срещу това. Беше наясно, че в Мейн има хора, които подкрепят възстановяването на популацията от вълци, защото те били важна част от екосистемата. Ако питаха него, същите аргументи можеха да се използват и по отношение на динозаврите и саблезъбите тигри, но това не означаваше, че трябва да се правят опити за тяхното съживяване. Какво би станало със загубило се в гората дете, чиито родители може би напразно обикалят пътеките? Или с възрастен човек, който е паднал, счупил си е крака и изведнъж се е видял заобиколен от глутница вълци? Какво би се случило тогава? Същото, което навярно бе сполетяло и кучето на Елспет Рамзи и момичето, само че то поне вече е било мъртво, когато вълкът е започвал да го оглозгва. Светът бе пълен с наивни филантропи, обаче не бяха останали мъже като него, за да оправят кашите, които те забъркват.

Наля си един пръст бърбън. Морланд не само сънуваше рядко, но и консумираше твърд алкохол само при случай. Питаше се дали между едното и другото няма някаква връзка. Все едно. Тази нощ беше различна. Тази нощ бе ходил да разкопава труп, но се беше оказало, че вълк е свършил това вместо него, принуждавайки го да рови в калта за кости и разлагаща се плът, за късчета найлон и останки от дрехи. Вече бе виждал предостатъчно трупове — при самоубийства, случайни произшествия с огнестрелно оръжие, автомобилни катастрофи и при рутинните действия в случай на смърт, когато местните полицаи са принудени да разбиват прозорци и да отварят с ритници врати, защото някой е бил достатъчно голям егоист да умре, без да предупреди приятелите, роднините и съседите си. Морланд не бе убивал сам никого, за разлика от баща си, но Даниъл Морланд беше подготвил добре своя син за отговорностите, които щеше да поеме след време, когато стане началник на полицията. Сега Лукас Морланд си мислеше с изненада за спокойствието, с което бе гледал тялото на простреляното момиче. То му беше припомнило мимолетната тъга, изпитана при вида на поваления по време на лов елен, нищо повече.

Отпи глътка от бърбъна и опита да си представи, че е началник на полицията в нормален град. „Нормален град“: собствените му думи го накараха да се изсмее на глас и той покри с ръка устата си като дете, което се бои да не го хванат, че върши нещо нередно. Единственото нормално нещо в Проспъръс бе начинът, по който доказваше, че след време хората свикват и с най-ужасното поведение. Толкова много от жителите на града, дори онези, които бяха най-тясно свързани с тайните му, смятаха себе си за добри хора, и не без основание. Те се грижеха за семействата си и в общи линии спазваха законите. В политическо отношение Проспъръс бе най-либералният град в тази част на Мейн: тук първото предложение за разрешаване на еднополовите бракове в щата бе прието със същото мнозинство, с каквото и в Портланд, а на изборите градът клонеше леко към Демократическата партия или независимите либерали. Но по-възрастните бяха наясно, че Проспъръс е изграден върху лъжа или върху истина, която е твърде ужасна, за да бъде изречена. Част от тях предпочитаха да се преструват, че не знаят, и никой не ги винеше. Тези хора не бяха подходящи за лидери. В крайна сметка винаги се стигаше до семействата на първооснователите. Те се грижеха за града от името на всички.

Морланд допи питието си. Би трябвало да се обади на Хейли Кониър, за да й каже за вълка и бъркотията около гроба, но не го стори. Днес Хейли му беше дошла в повече. Обаждането можеше да почака до сутринта. Тогава щеше да се погрижи за организирането на хайка, щяха да открият вълка и да го убият без много шум. Соулби имаше стара хрътка, която може би щеше да хване следата. Морланд не знаеше за лова на вълци много повече от онова, което бе прочел в интернет, но по отношение използването на много кучета мненията сякаш се раздвояваха. Някои твърдяха, че вълкът бягал от тях, но стотината мъртви ловджийски кучета в Уисконсин говореха друго. Изчезналият помияр на Елспет Рамзи показваше, че този вълк не се колебае да нападне домашно животно, ако му се удаде такава възможност. Все едно, и без това в Проспъръс нямаше много кучета, които могат да свършат работа при сблъсък с вълка, освен ако Морланд не беше пропуснал някое съобщение за скритата сила на лабрадуделите^[1]. Залагането на капани като че ли беше най-ефикасният начин да се справят с животното, но пък можеше и да успеят да го хванат на мушка, въпреки че напоследък късметът им го нямаше никакъв.

Легна си. Целуна жена си. Тя промърмори нещо насън.

Сънува.

В съня му Проспъръс гореше.

 

 

През следващите дни заглавията по първите страници на вестниците си приличаха:

ТРОЙНА ТРАГЕДИЯ ПОРАЗЯВА МАЛЪК ГРАД

МЕЙНСКИ ГРАД ОПЛАКВА СВОИТЕ МЪРТВИ

НЕЩАСТИЕТО ИДВА НА ТРОЙКИ В СПЛОТЕНО ГРАДЧЕ…

В Кандахар, Афганистан, бе паднал хеликоптер UH-60 „Блек Хоук“ с четирима „военни съветници“ на борда. След катастрофата, причинена от техническа неизправност, бяха оцелели общо трима от пътниците и екипажа, но не и след последвалата престрелка с талибаните. В дебрите на интернет циркулираше снимка с три отрязани глави, наредени една до друга в пясъка. Две от тях бяха идентифицирани като капитан Марк Табарт и сержант Джереми Гътър, и двамата жители на Проспъръс, Мейн.

В същия ден, в който загинаха войниците, жена на име Валъри Гилсън взе завой между Диърдън и Проспъръс и видя ранено еленче да лежи насред пътя. Животното, изглежда, беше блъснато от кола, защото задните му крака бяха усукани и счупени. То дращеше по асфалта с предните си копитца и мяташе глава в агония. Валъри слезе от колата. Сърце не й даваше да остави животното в беда, нито да го прегази, за да го избави от мъките: след това никога повече нямаше да може да се качи на колата си. Извади джиесема и се обади в полицейското управление на Проспъръс. Морланд щеше да знае какво трябва да се направи. Слушалката вдигна Мари Несбит, която беше дежурен диспечер този ден.

— Мари? Здрасти. Обажда се Валъри Гилсън. Да, добре съм, но съм на около километър и половина южно от града и по средата на пътя има ранено еленче. То много се мъчи и не знам…

Спря да говори. Току-що бе видяла, че около задните крака на животното е усукано нещо. Приличаше на жица. Не, не беше жица, бяха корени или трънаци — не беше сигурна кое от двете. Краищата им се губеха в храсталака. Сякаш раненото еленче бе сложено тук за примамка. Тя инстинктивно вдигна телефона и фотографира краката му.

Чу гласа на Мари, която я питаше дали е добре.

— Извинявай, Мари, току-що забелязах…

Валъри Гилсън така и не успя да каже на Мари какво е забелязала, защото в този момент камион на дърводобивна фирма взе завоя със съвсем мъничко превишена скорост. Шофьорът изви волана, за да избегне колата, и вместо това блъсна Валъри, убивайки я на място. Джиесемът й бе намерен впоследствие. На него беше последната снимка, която бе направила: задната част на еленче с крака, омотани в тъмни корени. Но от самото еленче нямаше и следа.

А в оръжейната си работилница зад магазина Бен Пиърсън носеше своята любима ловна пушка към работния тезгях. Пушката беше същата, която беше използвал, за да убие Ани Бройър. Началник Морланд го бе посъветвал да се избави от нея, а Бен знаеше, че е разумно да правиш, каквото ти казва Морланд. Куршумът бе пронизал момичето и той не беше успял да открие следа от него, колкото и старателно да бе търсил. Пушката го свързваше с убийството, така че въпреки времето и труда, които бе вложил в нейното изработване, и въпреки че на километри наоколо нямаше друга, която може да се сравнява с нея, трябваше да я разглоби и унищожи.

Много бе мислил за мъртвото момиче. Не съжаляваше за онова, което бе сторил. Ако тя бе избягала, това щеше да е краят за всички им, но не можеше да се избави от чувството за грях. Тя не бе негова, за да я убива. Създадена бе по специална причина. Тя беше момичето на града. Принадлежеше на Проспъръс и градът трябваше да отнеме живота й. Като я бе убил, той бе лишил града от онова, което му се полагаше. Такова нещо не бе се случвало досега, нито веднъж през дългата история на тяхната общност. Бен се боеше, че ако скоро не се намери друго момиче, може да има последствия. Щеше да зарови пушката в гората и това щеше да е негово лично жертвоприношение, акт на разкаяние.

За пръв — и последен — път Бен се спъна в своята работилница, място, което познаваше от десетилетия. Докато падаше, пръстът му се плъзна върху спусъка. Пушката не трябваше да е заредена. Доколкото зависеше от Бен, нямаше начин пушката да е заредена. Той бе маниакално внимателен с тези неща и никога не оставяше патрон в цевта. Куршумът разкъса гръдния му кош и засегна сърцето.

И докато умираше, Бен държеше своята любима пушка в ръцете си.