Джон Конъли
Вълкът през зимата (26)

26

В дневната на Хейли Кониър Морланд закри лицето си с длани, затвори очи и отправи благодарствена молитва към бога, в когото не вярваше. Правеше го по силата на навика, нищо повече. Струваше му се, че е добре за него да ходи в неделя на черква. Всичките най-влиятелни граждани на Проспъръс принадлежаха към едно или друго вероизповедание. Някои дори бяха вярващи. Също както предците им в Англия, извайвали глави по стените на черквите си, чиято вяра е включвала повече от един бог. Морланд не бе като тях. Той вече дори не знаеше в какво вярва, като се изключи самият Проспъръс. Единственото, което можеше да каже със сигурност, бе, че мисленето му не е под влиянието на никакъв християнски бог.

Дотегнало му бе да спори, но поне бе успял да наложи своето мнение засега. Като пазач на черквата, Уорънър, а не Морланд беше човекът, когото слушаше Хейли по време на криза, но този път бе успял да й повлияе. Помогнало му бе отсъствието на двама от членовете на съвета: Люк Джоблин бе заминал за Филаделфия, за да участва в конгреса на брокерите на недвижими имоти, а Томас Соулби в момента беше под наблюдение в бостънска клиника, след като неотдавна му бяха открили смущения в дишането по време на сън. В случай на криза Хейли имаше право да действа, без да чака гласуването в съвета, но Морланд я бе убедил, че ситуацията не е чак толкова тежка. Детективът просто задаваше въпроси. Не разполагаше с нищо, което да свързва смъртта на бащата на момичето с града им, а самото момиче вече го нямаше. Освен ако не умееше да говори с мъртвите, детективът скоро щеше да стигне до извода, че възможностите на разследването му са изчерпани.

Хейли Кониър наля последния чай в чашата си. Той сигурно вече беше изстинал и станал нетърпимо горчив, но тя не бе от онези, които ще си позволят да го хвърлят. От дясната й страна седеше Уорънър с ледено изражение. Това бе втората причина: Уорънър искаше да предприемат някакви действия, ала не можеше да определи точно какви. Да се убие детективът, не беше решение, а Уорънър нямаше друго, което да предложи. Просто не му беше приятно Морланд да застава на пътя му. Предпочиташе да е крал на нищото, отколкото принц на нещо си.

— Все пак не съм напълно удовлетворен — каза той. — Този човек е заплаха за нас.

— Още не — отговори му Морланд, както му се струваше — вече за стотен път. Свали ръцете от лицето си. — Не и докато ние не го превърнем в заплаха.

— Ще обсъдим това, когато Томас и Люк се върнат — сопна се Хейли. Изглеждаше не по-малко уморена от Морланд. — Междувременно искам да бъда уведомена веднага щом дойде отново в Проспъръс, ако дойде изобщо. Не искам да ми се налага да чакам, за да го чуя от пастора.

Лицето на Уорънър се разтопи в усмивка. Морланд не реагира. Искаше му се само час по-скоро да се махне от тази къща. Стана и взе палтото си от стола.

— Ако се върне, ще разбереш — каза той.

Гладен беше. Джулиан положително бе сторила каквото може, за да му запази нещо за вечеря, но за това време то вече щеше да е безнадеждно изсъхнало. Но той щеше да го изяде, и то не само защото бе гладен. Би го изял дори ако по време на заседанието им Хейли Кониър го беше натъпкала насила с черен хайвер и гъши дроб. Би го изял, защото съпругата му го е приготвила за него.

— Лека нощ — каза Морланд.

— Само още нещо, началник — рече Хейли и той настръхна, сякаш му бе забила нож в задника.

Обърна се. Дори Уорънър изглеждаше любопитен да чуе какво ще последва.

— Искам тялото на момичето да бъде преместено.

Морланд я погледна така, сякаш бе луда.

— Сигурно се шегуваш.

— Не ми е до шеги. Идването на този детектив в Проспъръс ме притесни. Ако тялото бъде открито, ще го начукат на всички ни.

Уорънър изглеждаше шокиран. Дори Морланд бе изненадан. Откакто се помнеше, не бе чувал Хейли Кониър да ругае.

— Искам останките на момичето да бъдат изнесени извън границите на града — продължи тя. — Далече от тях. Как ще се избавиш от нея, е твоя грижа, но я махни оттук, разбра ли?

В този момент Морланд мразеше Хейли Кониър повече, отколкото бе мразил някого досега. Мразеше нея и мразеше Проспъръс.

— Разбрах.

Този път не я нарече кучка, този път намери по-силни думи и ги повтаря по целия път до дома си. Щеше да изкопае трупа на другия ден, точно както му беше казано, ала нямаше да го прави сам, защото шибаният Хари Диксън щеше да е неотлъчно до него.

— Мамка ти! — крещеше Морланд, докато караше. — Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти!

Всеки път, когато повтаряше ругатнята, блъскаше силно волана, вятърът превиваше клоните на дърветата, а гората наоколо се смееше.