Джон Конъли
Вълкът през зимата (25)

25

Жената, която дежуреше в приемната на „Тендър Хаус“ в Бангор, се казваше Моли Боу и сякаш беше създадена, за да краси носа на някой платноход. Бе пълна и обрулена от годините, но по майчински привлекателна и по едно време се наложи да отстъпя две крачки назад, за да не бъда смазан от бюста й, когато мина покрай мен, за да стигне до картотеката.

— Мога да мина — рече тя, когато залепих гръб до стената. Посочи гърдите си. — Родена съм си едра. Като се изключат болките в гърба, това винаги ми е било от полза в живота. Хората гледат да се махнат от пътя ми.

В съзнанието ми отново изплува представа за шхуна или по-скоро за боен кораб, който цепи вълните, но държах очите си вперени в неутрална точка на отсрещната стена, доста по-високо от гръдния й кош.

Отвън нямаше никакви надписи, които да показват, че тук има приют за бездомни майки и техните деца. Той бе разположен в две съседни сгради с обшивка от дъски и с бяла ограда от колове, която бе съвсем малко по-висока от тези в съседство. На алеята, преградена от автоматично обслужван железен портал, също боядисан в бяло, бяха паркирани две коли. Зад входната врата на главната сграда имаше чакалня с играчки, библиотека с книги за самопомощ, кутии с хартиени носни кърпички и салфетки, големи контейнери с дрехи втора употреба, подредени по вид и размери, от детски до дрехи за възрастни хора и, в един скрит ъгъл, четки и пасти за зъби и други тоалетни принадлежности. Зад рецепцията имаше малка стая за игри.

„Тендър Хаус“ не беше приют за бездомници, а по-скоро „кризисен център“ за жени, а липсата на дом бе само един от проблемите, с които се сблъскваше. Тук се грижеха за жертви на домашно и сексуално насилие, бегълки и жени, които просто имат нужда от място, където да живеят, докато стъпят на краката си. Служителите поддържаха връзка с полицията и съдилищата и даваха мнението си за всичко — от ограничителните заповеди до възможностите за работа и образование, — но главно насочваха дългосрочно бездомните към други агенции и центрове.

— Намерих я — каза Боу, размахвайки папка. Наплюнчи показалец и прелисти няколко страници. — Била е при нас около единайсет дни, освен петата нощ, когато някой беше почерпил с две половингалонови бутилки „Тен Хай“ оттатък при „Каскейд Парк“. На другия ден имахме няколко души с тежко главоболие, между които и Ани.

— Тя алкохоличка ли беше?

— Не, не мисля. Беше бивша наркоманка, но когато се появи на вратата ни, каза, че вече е чиста. Обяснихме й, че по отношение на дрогата водим политика на нулева търпимост и ако се надруса, ще се озове отново на улицата.

— А към алкохола?

— Официално сме безпощадни и към него, но неофициално допускаме известни отклонения. Но никакъв алкохол в сградата и никакви наливания. Всъщност останах разочарована, когато Ани се върна натряскана с бърбън. Бях си казала, че е млада жена, която наистина се опитва да промени живота си. Скастрихме я и поговорихме с нея. Оказа се, че нейният изоставил семейството си баща е дошъл да я търси и присъствието му в града я е извадило от равновесие. Предложили й една-две глътки, за да се успокои, и след това всичко й станало мътно.

— Тя каза ли нещо за отношенията с баща си?

На Боу явно не й се искаше да споделя нещо, което й е било казано поверително. Можех да разбера нейната резервираност.

— Ани е изчезнала, а баща й е мъртъв — казах аз.

— Знам това. Обесил се е в някакво мазе в Портланд.

Изчаках няколко секунди.

— Намерен е обесен в мазето в Портланд — поправих я аз. Разликата бе малка, но съществена.

Моли седна зад бюрото си. До този момент бе стояла права. И двамата бяхме стояли прави. Когато тя седна, седнах и аз.

— Затова ли дойдохте тук — защото не мислите, че е било самоубийство?

— Засега нямам доказателство, че не е било самоубийство — отвърнах. — Просто някои дребни подробности не ми дават покой.

— Като например?

— Като например фактът, че е обичал дъщеря си и е искал да възобнови контактите си с нея. Говорил е, че ще дойде тук, за да е по-близо до нея. Също така в дните, преди да умре, бе положил доста усилия, за да събере малко пари. И беше успял. Това не са действия на човек, който иска да се самоубие.

— За какво са му били парите?

Мина ми през ума, че съм на погрешната страна в разпита: би трябвало аз да задавам въпросите, а не тя, но понякога човек трябваше да отстъпи педя назад, за да направи крачка напред.

— За да се издържа, докато се опитва да открие дъщеря си. Мисля, че също така се е надявал да ме наеме, за да му помогна да я намери.

— И колко пари е успял да събере?

— Повече от сто долара.

— За толкова малко пари ли работите?

— Странно, вие сте вторият човек, който ми задава този въпрос. Бих могъл да му отделя един-два часа или повече, ако взема това време от по-заможните си клиенти.

— Това не е ли неетично?

— Само ако не им кажа, че го правя. Плаща се за час дори ако работата отнема само пет минути. Това е най-ниската ми тарифа. Вижте, не мислите ли, че по някое време трябва аз да започна да задавам въпросите?

Боу се усмихна.

— Току-що го направихте.

По дяволите.

Тя се облегна назад като шампион, който е победил поредния претендент за титлата, после ми подхвърли утешителен кокал.

— Майтапя се с вас. Ще се изненадате колко много хора идват при мен да задават въпроси за жените под наша опека. Трябва да внимавам какво говоря, за да предпазя тези жени.

— Какви хора?

— Понякога имаме жени, които проституират, когато са в безизходица, и разни типове идват да ги търсят — просто защото са негодници, или защото имат оплаквания от полученото обслужване, или пък им е харесало толкова много, че искат още. Идват съпрузи и любовници, които се опитват да си върнат собствеността, защото онези, които нахлуват тук, най-често смятат жените за лични вещи. О, те правят всичко по силите си, за да прикрият истинските си цели зад най-благородни мотиви — казват, че искат да обсъдят нещата, да дадат на връзката си още един шанс, че съжаляват за онова, което са сторили, а то обикновено е свързано с употребата на юмрук или ботуш — но аз вече имам нюх за най-отвратителните от тях. Не е трудно да ги надушиш. Веднага щом малко се опиташ да им попречиш, започват със заплахите. Само че този тип хора обикновено го правят много тъпо. Мотаят се наоколо с надеждата, че ще успеят да грабнат своята жена от улицата, обаче ние сме в добри отношения с местните полицаи и те пристигат още преди да съм затворила телефона.

Имали сме обаче и опити за проникване в сградата и побои над доброволци. Миналата година един се опита дори да ни изгори, като запали огън пред задната врата. От друга страна, ние се стараем да държим каналите за връзка между жените и семействата им отворени. Това е място, където жените — и децата им — идват, когато са отчаяни. Не е трайно решение. Обясняваме им това от самото начало, обаче през последните десет години съм виждала жени, които на няколко пъти влизат и излизат през тези врати. Само дето стават по-стари и се покриват с повече белези. Има моменти, когато си мисля колко сме напреднали като общество по отношение на жените. Всеки път, когато включа телевизора, за да чуя как някой кретен в костюм дрънка глупости за феминистките, ми се иска да го подпаля и дори не ми остават сили да се ядосам на тъпите кучки, успели да изпълзят до върха на купчината само за да отхвърлят напълно идеите на феминизма, сякаш собствените им успехи не са станали възможни благодарение на борбите на поколения жени. Каня ги да прекарат един ден тук с четиресетгодишната жена, чийто съпруг гаси фасовете си върху нея от толкова време, че трудно намира място, където това още може да й причини болка. Или с деветнайсетгодишното момиче, което трябва да носи памперси заради онова, което му е причинил вторият му баща. А след това нека пак да ми кажат, че не били феминистки.

Странното в монолога й беше, че към края му тя продължаваше да седи облегната назад, а гласът й не се бе повишил ни най-малко. Сякаш бе видяла твърде много и не желаеше повече да хаби ценна енергия за безполезен гняв. Предпочиташе да й намери по-добро приложение.

— И как се вписваше Ани във всичко това?

Пръстите на Моли помилваха папката, като че Ани Бройър седеше на пода до нея и тя все още можеше да я утеши, да й вдъхне известна увереност, че след време светът може да стане по-благосклонен към нея.

— Тя беше изоставена от баща си и бе загубила майка си още като тийнейджърка. Това не означава, че непременно е трябвало да стане наркоманка и да се озове на улицата, но при нея нещата са се развили така. Обаче не беше слабохарактерна. У нея имаше истинска сила. Не обичам да използвам думата „спасявам“ или да претендирам, че имам мисията да преобразявам живота на всяка жена, която стъпи тук. Това просто не е възможно и ние правим каквото можем, но у Ани имаше нещо, нещо светло и недокоснато. Затова оставих напиването й без последствия, както и факта, че не бе в състояние да спазва вечерен час, за да не застрашава живота си…

Моли замълча изведнъж, осъзнала двусмислието на онова, което бе казала току-що. Разтърси я болезнен спазъм и отклони поглед.

— Но не това й се случи, нали? — казах аз. — Тя не изчезна нощем от улицата.

— Не — отвърна тя, когато бе сигурна, че гласът й няма да затрепери, въпреки че продължаваше да гледа настрани. — Дошла е посред бял ден, събрала е багажа си и си е тръгнала. Аз дори не бях тук. Помолила е една от другите доброволки да ми благодари за онова, което съм направила, но аз не бях направила нищо, нищо съществено.

Отново докосна папката и попита:

— Мислите ли, че е мъртва?

— А вие?

— Да. Неприятно ми е да го кажа, но да: имам чувство за отсъствие. Нямам усещането, че е жива. Мислите ли…

— Какво?

— Може баща й да й е сторил нещо — да я е убил — и след това да е отнел собствения си живот от разкаяние.

Замислих се върху онова, което знаех за Джуд.

— Не, не ми се вярва.

— Наречете ме циничка, но трябваше да попитам. Нямаше да е първият.

Известно време в офиса бе много тихо. Тишината бе нарушена от млада жена, която се появи в приемната някъде от горните етажи. Носеше жълта тениска, която стигаше до бедрата й, и беше почти непоносимо красива. Косата й бе толкова руса, че хвърляше бели отблясъци, а кожата й беше безупречна. Държеше две-тригодишно момиченце, което можеше да й е дъщеря или дори нейна по-малка сестра, като се има предвид колко млада беше самата тя. Детето явно бе плакало, но при вида на двама възрастни бе спряло. То опря личице на шията на жената и се вторачи в мен.

— Извинете ме — каза по-голямото момиче. — Тя иска топло мляко, но вече свършихме нашето, та се чудех…

Подаде пластмасова чаша, от онези с капаче и малък улей за отливане.

— Разбира се, скъпа — отвърна Моли и взе чашата. — Седни. Ей сега се връщам.

Отиде при хладилника, извади двулитрова кутия мляко и изчезна в малката кухня в съседство с приемната. От мястото, където седях, виждах младата жена, тя също ме виждаше. Усмихнах се на детето в ръцете й. То не ми отвърна с усмивка, но надникна изпод закрилящата брадичка, преди да зарови личице в гърдите й. Реших да не им досаждам и започнах да търся интересни места по стената, които да зяпам. След малко Моли се върна с топлото мляко и двете деца — защото те бяха такива — отново се качиха горе.

— Да питам ли изобщо? — казах, когато Моли седна отново на мястото си.

— Нейният случай е тежък, но сме имали и по-тежки случаи. Винаги има по-тежки случаи. Това е най-ужасното. Пък и след пет обикновено не пускаме тук мъже, така че присъствието ви навярно я е стреснало малко. Не го приемайте лично. Съжалявам, докъде бяхме стигнали?

— До деня, в който Ани е напуснала приюта.

— Точно така.

— Бих искал да говоря с жената, която я е видяла последна. Тя още ли е тук?

Моли кимна.

— Кандис, но предпочита да й викаме Канди.

— Ще говори ли с мен?

— Вероятно. Но трябва да бъдете търпелив. Тя е специална. Ще видите…

 

 

Канди наближаваше четиресетте. Носеше розови пантофи със зайчета, твърде широки джинси и тениска, на която пишеше, че е готова да работи за бисквитки. Косата й беше червена и рошава, лицето покрито с пъпки, очите възмалки, но имаше лъчезарна усмивка. Ако Моли не ме беше предупредила преди това, може би не бих се досетил, че има лек синдром на Даун. Моли ми каза, че жените като нея често бивали наричани „свръхинтелигентни“, но че сред хората със синдрома на Даун това определение не се приемало много добре, тъй като предполагало известна йерархия помежду им. Канди бе дъщеря на основателите на приюта. И двамата бяха починали, но тя беше останала. Чистеше стаите, помагаше в кухнята, предлагаше компания и утеха на онези, които се нуждаят от тях. „Канди умее да прегръща“, така бе казала Моли за нея.

Тя седна на дивана в офиса да почака, докато Моли й приготви чаша горещ шоколад.

— Не прекалявай с бонбоните — предупреди Канди. — Внимавам за теглото си.

Потупа се по корема, но въпреки това изглеждаше разочарована, когато горещият шоколад пристигна, поръсен с диетична доза наситнени желирани бонбони маршмелоу^[1].

— О — каза тя, като побутваше безутешно топящите се бели и розови островчета. — Бонбоните не са много.

Моли вдигна очи към небето.

— Нали каза, че внимаваш за теглото си — отвърна тя.

— Да, ама не съм дебела. Нищо, всичко е наред. — Издаде напред долната устна и въздъхна страдалчески.

Моли отиде в кухнята и бонбоните, които донесе, бяха достатъчно, за да покрият цялата повърхност на горещия шоколад, че и отгоре.

— Благодаря — каза Канди. — Много мило. — Засърба шумно от чашата и когато се откъсна от нея, имаше шоколадови мустаци.

— Мммм, колко хубаво!

Моли сложи ръка на рамото й и каза:

— Това е Чарли. Той иска да те пита за Ани.

— Ани ли?

— Да. Нали помниш Ани?

Канди кимна.

— Ани ми беше приятелка.

Моли бе казала, че Канди е била необичайно привързана към Ани и Ани на свой ред се е държала особено добре с нея. На някои от жените в приюта им било по-трудно да общуват с Канди, отнасяли се към нея като към непълноценен човек или дете. Ани никога не го правела. Приемала Канди като Канди.

— Спомняш ли си кога я видя за последен път? — попитах аз.

— На двайсет и втори януари — отвърна Канди. — Вторник.

— Можеш ли да ми кажеш за какво си говорихте?

Очите на Канди се насълзиха.

— Тя ми каза, че си отива. Намерила си работа. Беше ми мъчно. Ани ми беше приятелка.

Моли отново я потупа по рамото.

— Каза ли ти къде ще работи? — попитах.

— В Проспъръс. — Канди се затрудни малко с името на града, така че то прозвуча като Проспъс.

— Сигурна ли си?

— Да. Тя го каза. Каза ми, че отива в Проспъс. Намерила си работа. Щяла да чисти, като Канди.

— А спомена ли кой й е дал тази работа?

Канди се замисли.

— Не. Имат синя кола.

— Откъде знаеш? Ти видя ли ги?

— Не. Ани ми каза.

— Канди много се интересува от коли — обясни Моли.

— Обичам да знам какъв цвят са — каза Канди. — Какъв цвят е твоята кола?

— Аз имам две коли.

— Две коли! — Тя явно бе поразена. — Какъв цвят?

— Една червена и една синя. Имах и зелена, но…

— Да? Но какво?

— Цветът не ми харесваше много.

Канди се замисли. Поклати глава.

— Не харесвам зелено. Харесвам червено.

— Аз също.

Тя се усмихна. Бяхме се сближили. Очевидно беше, че човек, който предпочита червените пред зелените коли, не може да е много лош.

— Ани не ти ли каза каква марка е колата?

— Не, само че е синя.

— А хората, чиято е била колата, каза ли ти нещо за тях?

— Били са стари.

Отпи още една глътка от горещия шоколад.

— Колко стари? — попитах аз. — По-стари от мен?

Канди прихна.

— Ти не си стар.

— Значи, по-стари?

— Така мисля. — Прозя се. — Уморена съм. Време е да си лягам.

И толкова. Канди стана да си върви, хванала внимателно чашата горещ шоколад, за да не я разлее.

— Канди, има ли още нещо, което можеш да ми кажеш за Ани? — опитах отново. Синята кола бе все пак нещо, ала не беше достатъчно.

— Ани каза, че ще ми пише, но не ми писа — рече тя. — Обеща. Но не ми писа.

И отново насочи вниманието си към Моли.

— Трябва да ида в Проспъс. Да намеря Ани. Ани е моя приятелка.

— Чарли ще търси Ани — каза Моли. — Нали, Чарли?

— Да, ще я търся — обещах аз.

— Предай й, че Канди е заръчала да й пише. Не бива да забравя приятелката си Канди — каза тя и тръгна към стаята си.

Двамата с Моли не разменихме и дума, преди да се уверим, че си е отишла.

— Тя щеше да пише — рече Моли. — Не би допуснала да разочарова Канди. — Преглътна мъчително. — Ако бях тук, когато си е тръгнала, щях да се погрижа да ми каже къде точно отива. Щях да поискам да се запозная с хората, които й предлагат работа. Но тогава целият състав на пълен работен ден бяхме на събрание в Отдела по здравеопазване и социални грижи оттатък на „Грифин Стрийт“ и приютът се обслужваше само от доброволци. От доброволците и Канди.

Всичко, което можех да кажа, би прозвучало банално, така че си замълчах. Вместо това извадих една от визитките си от портфейла и й я подадох.

— В случай че вие или Канди се сетите за още нещо, което може да ми бъде от помощ, или още някой дойде да пита за Ани, ще съм ви благодарен, ако ми се обадите. Освен това…

— Да?

— Мисля, че Канди не бива да говори много-много за онази синя кола. По-добре да го запази за себе си.

— Разбирам. Не я излъгахме, нали? Нали ще продължавате да търсите Ани? Искам да кажа, че аз самата бих ви наела, ако можех да си го позволя.

— Забравяте нещо: аз работя евтино.

Този път тя не се усмихна.

— Някак си не вярвам, че това е така. Какво печелите и как работите са две различни неща.

Подадох й ръка.

— Ще поддържаме връзка.

Моли ме изпрати до вратата. Когато я отвори, усетих движение някъде отзад. Канди седеше на стълбите — на най-ниското стъпало, което не се вижда от офиса.

Плачеше. Плачеше безутешно.

 

 

Намерих Шейки на леглото му в приюта на „Оксфорд Стрийт“. Направили бяха всичко по силите си, за да му бъде удобно, докато раната на главата му зарасне. Още имаше главоболие и скалпът бе започнал да го сърби, но иначе беше добре, колкото може да бъде добре човек, ударен с бутилка от алкохол по главата. Качих го в колата и го закарах в „Мечката“ да го почерпя с бургер и бира. След като го настаних удобно до масата да чака бургера с чаша бира пред себе си, а Кати Сладкишчето да спре да се суети около него, му разказах накратко как бе минал денят ми. В края на краищата нали работех за него. Накарал го бях да ми плати един долар, докато лежеше на кушетката в болницата. Една от сестрите бе разбрала това погрешно и репутацията ми в „Мейн Медикъл“ сега навярно беше по-лоша и от тази на адвокатите, които карат след линейките с пострадалите при катастрофа, за да си хващат клиенти.

— Значи, със сигурност е ходил в Проспъръс? — каза Шейки.

— Не само е ходил, но и са го изхвърлили оттам. Откарали са го далеч от града. Два пъти. Първия път любезно, втория не толкова.

— Понякога беше голям инат.

— Освен това беше и умен — допълних. — Най-малкото по-умен от мен, защото все още не съм наясно защо е душил около някаква стара черква.

— Вярваш ли на онова, което ти е казало ченгето?

— Нямам причина да не му вярвам. Работата, за която е говорила дъщерята на Джуд, може да се е провалила. Може тя да е променила намеренията си или онази възрастна двойка, ако изобщо е имало такава, да се е отказала от самарянските си намерения, когато е отишла да си вземе багажа. Или пък просто е извадила лош късмет.

— Лош късмет ли?

— Била е уязвима — жена, която е живяла на улицата. Там има мъже, склонни да гледат на жени като нея като на лесна плячка.

Шейки кимна и отпи дълго от бирата.

— Знам — каза той. — Срещал съм много такива през своя живот и не всичките спят върху дюшеци на пода.

— Може и да си прав. Собственият ми опит показва, че най-лошите носят костюми и карат хубави, добре поддържани коли. Но едно нещо е сигурно: според социалните служби в Бангор Ани е изчезнала в деня, в който е казала, че си е намерила работа. На връщане минах през женския приют — оттогава никой не я е виждал и чувал.

— А онази жена, онази Канди, сигурна ли е, че Ани е казала, че отива в Проспъръс?

— Да, обаче това не означава, че Проспъръс е мястото, до което е стигнала.

— И какво смяташ да правиш?

— Да се върна там. Да потърся синята кола. Да видя какво ще стане.

— Леле, страхотен план. Сетил си се за всичко. И хората ти плащат за това?

— Не кой знае колко — отвърнах многозначително. — А и понякога въобще не ми плащат.