Джон Конъли
Вълкът през зимата (24)

24

Морланд стигна до покрайнините на Проспъръс, но остана да седи в колата, да пие кафе от термоса и да наблюдава превозните средства, които влизаха и излизаха от града. Бе спрял краунвика си на частично закрита от дървета височинка — място, което използваше често, за да устройва капани на каращите с непозволена скорост шофьори, когато бе в настроение за това. Неговият баща му го беше показал и го беше препоръчал като идеална позиция, от която се вижда целият път и от която може да дебне, без да го забележат. Днес остави радарното устройство в калъфа му. Не искаше нищо да го разсейва. Необходимо му бе да помисли.

Щеше да се наложи Хейли Кониър да бъде информирана за посещението на детектива и бе по-добре той, а не пастор Уорънър да е този, който ще й го съобщи. Кой знае какви зловредни мисли можеше да излее в ушите й Уорънър. Пасторът бе настоявал най-много човекът на име Джуд да бъде убит, при все че Морланд се бе опитал да отклони съвета от тази посока на действие, навлякла на главите им такъв опасен човек.

Защото детективът беше опасен, в това Морланд не се съмняваше. Когато детективът дойде в общината, той не беше зает и можеше да го приеме веднага, но си остави време да се съвземе и да обмисли различните възможни причини за идването му в града. Изненада се, когато детективът спомена името на Джуд, но успя добре да скрие това. Положи големи усилия да запази самообладание, когато той пожела да посети черквата, но тревогите му бяха излишни: това бе напълно понятно желание, като се има предвид необичайността на сградата. Макар че той самият му бе предложил удобен повод, споменавайки, че Джуд е бил арестуван в двора на черквата. Колкото до Уорънър, той редовно получаваше писма и имейли от проявяващи интерес хора, които искаха да я посетят, при все че се стараеше да разрешава визити само на лица, които нямат никакви скрити мотиви.

Но Морланд смяташе, че детективът не прави нищо без скрит мотив. Той не беше от хората, които ще отидат да разглеждат някаква стара черква просто за да си запълнят времето. Той търсеше връзки. Морланд можеше само да се надява, че е напуснал Проспъръс, без да открие такива. Отново и отново се връщаше към подробностите от техния разговор, като прибавяше и онова, което бе чул от разговора му с Уорънър. Опита се да погледне ситуацията през очите на Паркър и към момента, когато термосът се изпразни, вече бе стигнал до извода, че в случилото се през деня няма нищо, което би могло да засили евентуалните недооформени подозрения, с които детективът беше пристигнал. Той бе дошъл просто да хвърли въдицата, но на кукичката не се бе закачило нищо. Все пак на Морланд никак не му харесваше начинът, по който детективът наблюдаваше пастора, докато той се отдалечаваше, нито пък намекът му, че изчезването на момичето може да не е единствената причина за идването му. Първата кукичка може да не бе закачила нищо, но той бе оставил и други след себе си.

Морланд слезе от колата и влезе в храстите да се изпикае. Вече бе тъмно, но луната пръскаше сребро по малката водна площ, известна като Женското езеро. Това бе мястото, където през първите десетилетия след заселването им тук жените от Проспъръс се бяха събирали да си бъбрят и да се къпят, несмущавани от мъжете. Морланд се питаше колко ли от тези жени са знаели какво е било истинското естество на града им, дори и тогава. Може би само шепа от тях. Сега повече хора бяха наясно какво представлява Проспъръс, но далече не всички. Някои предпочитаха да си затварят очите, а други умишлено бяха държани в неведение. Странното бе, че цели поколения от семействата никога не са били посвещавани в истината за Проспъръс, но въпреки това са се възползвали от облагите, които той предлага. Още по-странно беше обаче, че тайната на града оставаше неразкрита от външни лица в продължение на столетия, дори като се вземат предвид убийствата, които са ставали, за да се затворят устата на готовите да я издадат. Може би тук имаше припокриване на причина и следствие: градът винаги бе застрашен, защото му трябваха убийства, за да оцелява, но като проливаше кръв, той получаваше благоприятна възможност да свежда рисковете до възможния минимум и да поддържа трайното си благоденствие. Формулирано по този начин, всичко изглеждаше просто и логично.

Морланд се питаше дали, както баща му и дядо му преди него, не се е превърнал в чудовище, което вече почти е престанало да забелязва собствената си морална и духовна деформация.

Въпросът за предателството го върна отново към семейство Диксън. Решението да настанят при тях сина на Люк Джоблин бе негово. Надяваше се присъствието на Брайън Джоблин да ги дисциплинира и да ги накара да правят онова, което иска съветът, но имаше своите съмнения. Ако Диксънови наистина успееха да намерят момиче, което да замени Ани Бройър, Морланд щеше да откаже кафето за цяла година.

Но някаква част от него все пак се надяваше Хари Диксън да излезе прав — че убийството на момичето и напоилата земята на Проспъръс негова кръв може да са достатъчни. Градът беше суров, но не колкото другите селища в щата.

Хората преживяваха някак си. Представи си ситуация, при която пастор Уорънър съобщава на градския съвет, че вече всичко е наред и около черквата е спокойно, така че не е необходимо да се предприема нищо повече. Но Уорънър бе не само фанатичен, а също така и слаб и Морланд още не бе решил дали второто качество е полезно или опасно. Навярно зависеше от обстоятелствата, но при всяко положение означаваше, че Уорънър има навика да напада в гръб, когато се стигне до спор. Той не беше честен играч. На Морланд му се искаше бащата на Уорънър да бе още жив, за да се грижи за черквата. Старият Уоткин Уорънър все пак бе предпазлив човек и бе ръководил паството над половин век, без да се пролее кръв повече от веднъж. Това бе най-дългият период на задоволеност, който бе преживявал градът.

„Е, сега си плащаме за това“, помисли си Морланд. Два трупа — един тук и един в Портланд — и те, изглежда, не бяха достатъчни. Сега някакъв детектив бе започнал да задава въпроси — странен човек с репутация, че изравя отдавна погребани тайни и унищожава враговете си. При тези обстоятелства Уорънър можеше да излезе с тезата, че проливането на кръв е по-належащо от всякога, защото градът може да бъде спасен само с кръв, и беше напълно вероятно съветниците да се съгласят с него. Всички те бяха възрастни и страхливи — дори Хейли Кониър, само че тя криеше страха си по-добре от останалите. На градския съвет му трябваха по-млади хора, но повечето младежи не бяха готови да поемат бремето на защитници на Проспъръс. Нужни бяха десетилетия, докато градът се просмуче в душата ти, за да осъзнаеш, че имаш задължения към него. Това бе нещо като зараза, замърсяване, предавано от поколение на поколение, и само най-старите бяха достатъчно замърсени и заразени, за да могат да вземат жестоките решения, нужни, за да се поддържа животът на града.

Морланд използва бутилка вода, за да измие ръцете си, преди да ги избърше в крачолите на панталона. Време бе да поговори с Хейли Кониър. Позвъни на съпругата си и й каза, че ще се прибере късно. Не, не знаеше точно кога. Знаеше само, че му предстои дълга вечер.

Стигна до къщата на Кониър и спря отпред. Завесите на всички прозорци бяха спуснати, но от подобната на мавзолей дневна излизаха сребристи ивици светлина. Не бе изненадан, че я намира вкъщи. Хейли винаги си беше вкъщи, освен ако не беше излязла по работа за съвета. Морланд не можеше да си спомни кога за последен път бе напускала града за повече от няколко часа. Тя се боеше, че без нея всичко ще потъне в земята. Това, разбира се, бе част от проблема.

— Кучка — каза той тихо, слизайки от колата.

Вятърът отвя думата и той усети как дясната му ръка трепна неволно, сякаш се надяваше да хване обидата, преди да е стигнала до ушите й.

Натисна звънеца и Хейли отвори.

— Извинявай, че те безпокоя — поде Морланд, но тя вдигна ръка да го прекъсне.

— Няма нищо — отвърна. — Очаквах те.

Покани го да влезе, после го заведе в дневната, където пастор Уорънър вече се бе разположил удобно на един от фотьойлите.

— По дяволите — каза Морланд.