Джон Конъли
Вълкът през зимата (22)

22

Проспъръс изглеждаше както много други градчета в Мейн, с тази разлика, че те бяха разположени предимно в Нова Англия и благосъстоянието им се поддържаше от туристите, за които не беше проблем да похарчат петдесет долара за декоративни шамандури за кошовете за лов на омари. Но Проспъръс беше доста встрани от туристическите маршрути и за да останат платежоспособни, неговите търговци и предприемачи разчитаха на местната клиентела. Докато карах по „Мейн Стрийт“, ми правеха впечатление старинните улични лампи, грижливо поддържаните витрини и пълното отсъствие на нещо, което да напомня магазин от големите вериги. Двете кафенета бяха малки и старомодни, а аптеката изглеждаше толкова стара, че можеше да изпълнява и рецепти за лечение с пиявици. Пивницата бе имитация на бостънската „Джейкъб Уърт“ — чак до окачения над табелата стар часовник, а смесеният магазин в края на града можеше да бъде пренесен в деветнайсети век, без никой от тогавашните жители да го погледне с почуда.

Тази сутрин, преди да предприема пътешествието на северозапад, попрочетох това-онова за Проспъръс в библиотеката на Мейнското историческо дружество в Портланд. Почти 100% от гражданите му бяха собственици на своите жилища, а средната стойност на имотите в границите на града бе близо с 50% по-висока от тази в щата. Както и средните доходи на домакинствата и броят на хората с бакалавърска или по-висока образователна степен. Същевременно, ако Проспъръс имаше чернокожи жители, те се криеха много успешно, което се отнасяше също за азиатците, латиноамериканците и коренните жители на Америка. Ако статистическите данни бяха верни, между жителите на Проспъръс изобщо нямаше такива, които да са родени другаде. Любопитно бе, че броят на членовете на едно домакинство също бе много по-висок от средния за щата: близо четирима срещу 2,34 за щата. Изглежда, децата в Проспъръс предпочитаха да си остават вкъщи при мама и татко.

Открих и още един странен факт. Въпреки че броят на военните ветерани бе, общо взето, пропорционален на големината на града, нито един от жителите му не бе загинал в служба на отечеството. Нито един. Всички се бяха прибрали благополучно по домовете си. Това изключително постижение бе тема на статия в „Мейн Сънди Телеграм“ от 1975 година, след завръщането на последния войник, служил във Виетнам. Късметът на града се приписваше на „силата на молитвите“ на пастора, преподобния Уоткин Уорънър. Неговият син, Майкъл Уорънър, бе настоящият пастор на града. Докато околните селища можеха да се похвалят с множество католически, баптистки, методистки и презвитериански молитвени домове, в Проспъръс имаше само една-единствена малка черква със странното название „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“ и Майкъл Уорънър очевидно бе пастирът тъкмо на това стадо.

И именно тук нещата ставаха наистина интересни: черквата на Проспъръс, която бе изградена от камък и едва ли побираше повече от двайсетина миряни, бе изцяло пренесена в Мейн от графство Нортъмбрия в Англия в началото на осемнайсети век. Всеки камък от нея бил грижливо маркиран, а положението му в сградата старателно отбелязано, преди да бъде натоварен като баласт на някой от корабите, превозили паството до Бриджпорт, Кънектикът, през 1703 година. Оттам пилигримите поели на север към Мейн и когато накрая, след няколко десетилетия, основали град Проспъръс, отново издигнали своята черква, която дотогава стояла на склад.

Причината, която ги накарала да напуснат Нортъмбрия и да вземат и черквата си със себе си, се свеждала до религиозни гонения. Паството, както се изяснило по-късно, било клон на сектата „Семейството на любовта“, или „Семейството“, която възникнала в Европа през шестнайсети век. Тя била известна с мистериозността и враждебността си към външни хора, достигаща дори до убийства, макар че последното твърдение може да е било просто злонамерена пропаганда срещу тях. Браковете не излизали от кръга на сектата, както и точното естество на изповядваната от нея вяра. Доколкото схванах, членовете й били убедени, че Адът и Раят са съществували на Земята и че е имало време преди Адам и Ева. През седемнайсети век повечето членове на сектата се присъединили към квакерското движение, с изключение на малка група в Нортъмбрия, която отхвърлила формалното обвързване с квакерите или с когото и да било и продължила да изповядва своята вяра, въпреки усилията на крал Чарлз II да смаже сектантските църкви в Англия. Той разпоредил всички градски чиновници да бъдат членове на Англиканската църква, всички духовници да използват официалните англикански молитвеници и забранил всякакви нерегламентирани религиозни сбирки, на които присъстват повече от пет души, освен ако са членове на една фамилия. „Семейството“ било сред преследваните на това основание секти.

Обаче не било толкова лесно въпросната секта да бъде изкоренена. Нейните последователи се научили да се крият, като ставали членове на официалните църкви, но в същото време извършвали своите тайни богослужения. Тази игра на котка и мишка продължила и през най-тежките години на борбата със сектантството. И не им било особено трудно да заобикалят правилата за религиозните сбирки, тъй като браковете между родственици били общоприети.

През 1689 година парламентът в Лондон приел Закона за толерантността, който давал на сектантите правото да имат свои учители, проповедници и молитвени домове, но както изглежда, по онова време някои от „Семейството“ вече окончателно били взели решението да напуснат бреговете на Англия. Може би просто им е омръзнало да се крият и са загубили вяра във властите на собствената си страна. Единственият намек за по-дълбоко недоволство, на който се натъкнах, се съдържаше в обяснителните бележки към есето „Бягството на Запад: сектантските църкви и Божията милост в първите селища на Нова Англия“, където се казваше, че членовете на „Семейството“ били прогонени от Англия, защото вярванията им се доближавали до езичеството.

Това отговаряше на няколко пасажа от книгата на Юде за църковната архитектура, които изтъкваха, че черквите на тази секта се отличавали със своите барелефи, сред които имало множество мъжки глави, заобиколени от листа и клони, присъщи на традицията християнските сгради да се украсяват с древни символи на плодовитостта и природните сили. При старите храмове подобни декорации като правило били толерирани и дори най-радушно приемани. Били са нещо като мълчаливо признание на връзката между човека и земята в земеделските общества. Но по отношение на постройката, която накрая се бе озовала в Мейн, противниците на сектата бяха напълно единодушни, че главите са нещо повече от декоративен елемент: те са истинският обект на обожествяване, а християнските символи са попаднали сред украсата по случайност. Докато паркирах малко встрани от „Мейн Стрийт“, ми хрумна, че е странно религиозна секта, която се е укривала толкова дълго време, до такава степен да държи на една стара черква, че да я пренесе през Атлантическия океан. Може би все пак си заслужаваше да бъде видяна.

Вътрешността на сградата на общината, червеникавокафява каменна постройка от деветнайсети век с модерно разширение отзад, бе светла и чиста. Когато поисках да се срещна с началника на полицията, ми посочиха удобен стол и ми предложиха кафе, докато звъняха в офиса му. Кафето пристигна с курабийка върху салфетка. Ако останех достатъчно дълго, сигурно някой щеше да ми предложи възглавница и одеяло. Но аз предпочитах да запълня времето си, разглеждайки изгледите от Проспъръс от различни периоди, които украсяваха стените. Градът не се бе променил много през вековете. Имената на магазините оставаха предимно същите и само колите по улиците и облеклата на мъжете и жените от фотографиите създаваха известна представа за хода на времето.

Вдясно от мен се отвори врата и се появи мъж в униформа. Той бе по-висок от мен и по-широк в гърба и раменете, а старателно изгладената му тъмносиня риза бе разкопчана на врата, откривайки изумително бялата тениска отдолу. Косата му беше тъмнокестенява. Носеше бифокални очила без рамки и „Зиг Зауер“ на колана. Общо взето, имаше вид на счетоводител, който всяка вечер работи до късно. Само очите му разваляха впечатлението. Те бяха бледосиви, с цвета на зимно небе, предвещаващо сняг.

— Лукас Морланд — представи се той, докато се ръкуваше с мен. — Аз съм началникът на местната полиция.

— Чарли Паркър.

— Много се радвам да се запозная с вас, господин Паркър — каза той и изглеждаше искрен. — Чел съм много за вас. Виждам, че вече са ви поднесли кафе. Искате ли да ви долеят?

Отговорих, че кафето в чашата ми е напълно достатъчно, и той ме покани в кабинета си. Трудно бе да се определи цветът на стените, тъй като бяха покрити с толкова много дипломи и награди, че боята ставаше направо излишна. На бюрото му имаше различни снимки на тъмнокоса жена и две тъмнокоси момчета. Началник Морланд не присъстваше на нито една от тях. Питах се дали не е разведен. От друга страна, може би тъкмо той бе правил снимките. Имаше опасност да се превърна в един от онези, за които чашата е наполовина празна. Или по-празна.

Или пък изобщо не виждат чаша.

— Имате хубав град — казах.

— Той не е мой. Аз просто го пазя. Всички ние го пазим, всеки посвоему. Смятате да се преселите тук ли?

— Не мисля, че бих могъл да си позволя данъците.

— Опитайте да ги плащате с едната полицейска заплата.

— Може би тъкмо така се е зародил комунизмът. Гледайте да не ви чуят, че току-виж си потърсили нов полицейски началник.

Той се облегна назад и скръсти ръце. Забелязах, че има коремче. Това бе проблемът на спокойните градчета: в тях нямаше достатъчно работа, за да изгаряш калориите.

— О, тук имаме всякакви. Видяхте ли мотото на табелата, когато влязохте в града?

— Честно казано, не.

— Е, да, човек лесно може да я пропусне. Само една-единствена дума: Толерантност.

— Кратко и ясно.

Той погледна през прозореца и проследи с поглед върволицата деца от началното училище, които преминаваха отвън, всяко хванало се здраво с едната ръка за розово въже. Денят бе ясен, но студен, и децата бяха опаковани в толкова много дрехи, че бе невъзможно да се видят лицата им. След като малчуганите се скриха от погледа му и лично се увери, че нищо не им се е случило и нищо не ги заплашва, той отново насочи вниманието си към мен.

— Е, господин Паркър, с какво мога да ви помогна?

Подадох му снимка на Джуд, която бях намерил в Центъра за психично здраве в Портланд. Тя бе заснета на коледния обяд миналата година и Джуд, издокаран в светлокафяв костюм и бяла риза с гирлянд за елха вместо вратовръзка, се усмихваше. Някой педант навярно би отбелязал, че костюмът му е твърде светъл за сезона, но това едва ли би развълнувало Джуд.

— Питах се дали не сте виждали наскоро този човек в Проспъръс или пък дали той не е влизал в контакт с вашето управление — казах аз.

Морланд сбърчи нос и се вгледа във фотографията през долната част на своите бифокални очила.

— Да, спомням си го. Дойде тук да пита за дъщеря си. Името му беше… Започна да почуква с пръст по бюрото, опитвайки се да си го спомни.

— Джуд — каза накрая. — Точно така, казваше се Джуд. Когато го попитах дали това е първото или второто му име, той отговори, че било и едното, и другото. Неприятности ли има, или ви е наел? Честно казано, не ми приличаше на човек, който разполага с пари да наема частни детективи.

— Не, не ме е наел, а неприятностите му, каквито и да са били, вече свършиха.

— Мъртъв ли е?

— Беше намерен обесен в едно мазе в Портланд преди около седмица.

Морланд кимна.

— Сега се сещам, че четох нещо за това.

На откриването на Джуд бе отделено кратко съобщение в „Прес Хералд“, последвано от малко по-подробна информация в „Мейн Сънди Телеграм“ за премеждията на градските бездомници.

— Казвате, че е питал за дъщеря си ли?

— Точно така — отвърна Морланд. — Ани Бройър. Някой в приюта за жени в Бангор му казал, че е тръгнала насам. Възрастна двойка й била предложила работа тук. Той искаше да знае дали сме я виждали. Имаше нейна снимка, но тя беше стара. Ала ми я описа добре — достатъчно добре, за да мога да кажа, че в града ни не е идвала млада жена, която да отговаря на това описание. Поне аз не знам за такава, а аз познавам всички.

— А на него хареса ли му това, което чу?

На лицето на Морланд се появи изражение, което бях виждал хиляди пъти. Навярно и на мен ми се беше случвало да реагирам така. Това бе изражение на човек, който служи на обществото, но просто не му се плаща достатъчно, за да се занимава с нечие недоволство от реалната ситуация.

— Не, господин Паркър, не му хареса. Искаше да го заведа във всяка къща в Проспъръс, в която живеят възрастни хора, и да им покажа снимката на дъщеря му. Всъщност стигна дотам, че предложи да претърсим къщите на всички, които са над шейсет години, да не би да я държат там заключена.

— Предполагам, че това не е било възможно.

Морланд безпомощно разпери ръце.

— Той не бе обявил дъщеря си за изчезнала. Дори не знаеше дали наистина е изчезнала. Просто имаше вътрешно усещане, че нещо не е наред. Но колкото повече разговаряхме, токова по-очевидно ставаше, че на практика изобщо не я познава. И тогава разбрах, че тя е живяла в женски приют, а той е бездомник и че двамата са се отчуждили един от друг. Оттам нататък всичко стана някак объркано.

— Накрая какво направихте?

— Копирах фотографията на дъщеря му, написах придружаващо описание и обещах да поразпитам наоколо. Но също така се опитах да му обясня, че нашият град не е от онези, където хората прибират непознати жени от улицата и им предлагат подслон в домовете си. Честно казано, не познавам и други градове, където някой би постъпил така. Историята просто не звучеше правдоподобно. Той ми даде няколко телефонни номера на приюти и кухни за бездомници, на които могат да се оставят съобщения за него, и после го закарах до Медуей, откъдето можеше да вземе автобуса за Бангор.

— Нека позная — казах аз, — предложението да го закарате до Медуей е било такова, че той не е можел да откаже.

Морланд отново ми пробута изражението на многострадален обществен служител.

— Разберете ме, нямах избор. Той каза, че ще иде да си вземе чаша кафе и докато се усетя, започна да спира хората по улицата, да им показва снимката на дъщеря си и да лепи отвратителни фотокопия по уличните лампи. Казал му бях, че ще направя каквото мога, за да му помогна, и наистина имах това намерение, но не можех да позволя някакъв скитник — па макар и добре облечен — да тормози гражданите и да загрозява обществената собственост. Аз обичам работата си, господин Паркър, и не искам да я загубя. През повечето време не е тежка — дори и в трудни моменти. Освен това обичам и града. Тук съм израснал. Преди мен началник на полицията беше баща ми, а преди него — неговият баща. Това е нашият семеен бизнес и ние се справяме добре.

Страхотна реч. Бих гласувал за него, ако кандидатстваше за поста.

— Та, значи, вие сте закарали Джуд до Медуей — не си позволих забележката, че Джуд буквално е бил изхвърлен като скитник, — но той, предполагам, не е разбрал намека.

Морланд наду бузи.

— Започна да се обажда в кабинета ми по два-три пъти на ден и да пита дали има някакво развитие, обаче нямаше. Никой не бе виждал дъщеря му. Бяха му дали невярна информация. Но той не искаше да приеме това и дойде тук отново. Този път не ми оказа честта да ме посети, просто тръгна от къща на къща, чукаше по вратите и надничаше през прозорците. Естествено, заваляха телефонни обаждания от изплашени граждани, защото започваше да се стъмва. Имаше късмет, че не го гръмнаха. Прибрах го и през нощта го държах в килия. Казах му, че мога да го обвиня в нарушение на закона. По дяволите, накрая беше отишъл дори в гробището, половин час след мръкване, както онзи герой на Дикенс.

— Магуич^[2] — казах аз.

— Точно така.

— Какво е правил в гробището?

— Опитал се да влезе в черквата. Не ме питайте защо. Ние я държим заключена и посещенията са само по предварителна уговорка. Имали сме случаи на вандализъм в миналото. Знаете ли нещо за нашата черква?

Казах му, че знам и съм любопитен да я видя, преди да си тръгна, ако е възможно. Морланд се поободри от перспективата да се освободи от моето присъствие. Разговорът за проблемите на мъртви скитници и техните дъщери бе започнал да му дотяга.

— Та, така де, на другата сутрин го откарах до Медуей, отново, и му казах, че ако още веднъж го видя в Проспъръс, ще бъде арестуван и съден и няма да е особено полезен на дъщеря си от затворническата килия. Той, изглежда, си взе поука, защото освен едно или десетина обаждания по телефона повече нито го чух, нито го видях.

— И никой в града не знаеше нищо за дъщеря му?

— Не, господине.

— Но защо дъщеря му ще каже, че отива в Проспъръс, ако някой не й е дал основание за това? Историята изглежда твърде странна, за да е измислена.

— Може да се е опитвала да впечатли другите бездомници. В най-лошия случай сигурно е говорила с някакви хора в Бангор, които са й казали, че са от Проспъръс, въпреки че не са били тукашни. Може този Джуд да е бил прав и с дъщеря му действително да се е случило нещо, но ако е така, то не се е случило тук.

Морланд върна снимката на Джуд и се изправи. Разговорът беше приключил.

— Значи, преди да си тръгнете, искате да видите черквата?

— Ако не ви затруднява прекалено много — казах аз. — Поне след това няма да се наложи да ме карате до Медуей.

Морланд прие думите ми с тънка усмивка, ала не каза нищо. Докато ставах, бутнах леко с ръкава снимката на бюрото. Хванах я, преди да падне на пода.

— Това вашето семейство ли е? — попитах.

— Да.

— Хубави момчета. А нямате ли дъщери?

Морланд ми хвърли странен поглед, сякаш бях направил някакъв неприятен намек по негов адрес и естеството на семейните му отношения.

— Не, нямам — продължи той. — И да ви кажа, доволен съм, че е така. Приятелите ми, които имат дъщери, твърдят, че те създават повече грижи от момчетата. Момичетата могат да ти разбият сърцето.

— Да, дъщерята на Джуд със сигурност е разбила неговото сърце.

Морланд взе снимката от мен и я върна на мястото й.

— Вие сте имали дъщеря, нали?

— Да — отвърнах аз и изпреварвайки онова, което щеше да последва, добавих: — Тя почина. — Вече бях свикнал с това.

— Знам — рече Морланд. — Съжалявам. Сега имате друго момиченце, нали?

Погледнах го заинтригувано, но той изглеждаше просто искрен.

— И това ли прочетохте някъде?

— Мислите ли, че в цялата правоохранителна система на Мейн има човек, който да не знае вашата история? Това е щат на малките градчета. Разчува се.

Истина беше. Но Морланд все пак показваше забележителна памет за семейните истории на хора, които никога не е срещал.

— Така е, имам друга дъщеричка — признах аз.

Морланд сякаш се канеше да каже нещо, но размисли и се задоволи само да отбележи:

— Може би ако този Джуд не беше напуснал семейството си, дъщеря му нямаше да свърши по този начин.

Имаше право — ако бе жив, Джуд дори може би щеше да се съгласи с него, — но аз нямах никакво намерение да изтъквам недостатъците на Джуд като съпруг и баща. Трябваше да живея с бремето на собствената си вина в това отношение.

— Накрая се е опитал да й се реваншира. Когато е дошъл да я търси в Проспъръс, е правел тъкмо онова, което всеки баща би направил.

— Да разбирам ли, че критикувате начина, по който моето управление се е отнесло към него?

Морланд не избухна, но едва се стърпя. И забелязах, че каза „моето управление“, а не „аз“.

— Не — отвърнах, — постъпили сте точно така, както би постъпил всеки полицейски началник.

Не беше съвсем вярно, но беше достатъчно близо до истината. Ако Морланд имаше собствена дъщеря, може би щеше да прояви повече съчувствие; и ако Джуд не беше скитник, а дъщеря му — бездомна бивша наркоманка, може би щеше да положи повече усилия — съвсем мъничко повече, но понякога и това е достатъчно. Ала не изказах нищо от това на глас. Нямаше да помогне, а и не можех да гарантирам, че на негово място и предвид средата, в която беше израснал, бих се държал по-различно.

Излязохме от кабинета му. Морланд предупреди секретарката, че отива до черквата. Тя се изненада, но нищо не каза.

— Тази жена, Ани Бройър, мислите ли, че е мъртва? — попита той, когато излязохме от сградата.

— Не знам — отвърнах. — Надявам се да не е.

— А ще продължите ли издирването?

— Вероятно.

— И кой ви е наел?

— Никой не ме е наемал.

— Тогава защо я издирвате?

— Защото никой друг няма да го направи.

Морланд премисли внимателно думите ми, а после ми каза да карам след неговата кола.

Все още клатеше глава, когато потегли.