Джон Конъли
Вълкът през зимата (19)

19

Когато пристигнах в медицинския център, лекарят бе извадил парчетата стъкло от черепа на Шейки и бе зашил раните му. Той беше замаян от лекото успокоително, което му бяха дали, но нямаше да го задържат за през нощта. Рентгеновият преглед не бе показал фрактури на черепа. Щеше да има само ужасно главоболие, а скалпът му изглеждаше като скърпен от Виктор Франкенщайн.

Той ми посочи безмълвно своите вещи, които бяха прибрани в найлонов плик. Сестрата ми каза, че преди да изпадне в несвяст зад склада, е настоявал парамедиците да приберат книгата. Тя също бе в плика.

— История на първите английски черкви ли? — рекох аз, размахвайки я пред Шейки, който лежеше на кушетката и едва държеше очите си отворени. — Трябва да призная, че съм изненадан.

Той преглътна с усилие и махна към гарафата с вода наблизо. Налях му и доближих чашата до устата му. Той едва отпи от нея и каза:

— Беше на един приятел.

— На Джуд ли?

Кимна, но явно главата го заболя от това, защото направи гримаса и не се опита да кимне отново. Каза:

— Палтото.

Пребърках джобовете на палтото му и накрая намерих автобусните билети и листчето с номера на моя телефон. Билетите бяха за две пътувания отиване и връщане Портланд — Бангор с автобусите на „Конкорд“ и още две, отново отиване и връщане, за автобусната линия „Сир Бъс“, свързваща Бангор с Арустък и районите между тях, този път от Бангор до Медуей в област Пенобскът.

— Откъде е взел парите за тези билети? — попитах. — От събрани преди това дългове ли?

— Предполагам — отвърна Шейки. — И от бутилки и бирени кутии.

Портландските бездомници, както повечето хора в тяхното положение, припечелваха по някоя и друга пара, като ровеха из боклуците за амбалаж. Вторничните вечери бяха най-подходящи за тази дейност, тъй като отпадъците за рециклиране се приемаха в сряда.

— Той каза ли защо иска да отиде в Медуей?

— Не.

— Но сигурно е било свързано с дъщеря му?

— Да. През последните няколко седмици всичко бе свързано с дъщеря му.

Погледнах отново билетите. Медуей най-често се посещаваше заради лов, риболов, каране на снегомобили и ски, ала не можех да си представя Джуд отдаден на някое от тези занимания, независимо дали им беше сезонът, или не. Може би дъщеря му бе попаднала там, но по това време на годината в Медуей не се случваше нищо особено. Снегът скоро щеше да започне да се топи и след това щеше да има затишие чак докато започнеха да пристигат летните туристи. Разлистих книгата. Там имаше нещо, нещо, което ми убягваше. Люшкаше се на ръба на съзнанието ми. Мейн и английски черкви.

И тогава се сетих: град със стара черква, английска черква.

— Проспъръс — казах на глас и една от сестрите ме погледна учудено. — Но какво, по дяволите, би правил Джуд в Проспъръс?

 

 

На полицията не й отне много време да открие Брайтбой. Той си бе купил половин галон джин „Колдуел“ и бе намерил тихо кътче в Бакстър Удс, където да го изпие. Дори не си бе направил труда да се избави от нещата, които бе взел от мазето на Джуд. След като му сложиха белезниците и го вкараха отзад в колата, Брайтбой им каза, без да го питат, че не съжалява, задето е ударил Шейки с празната бутилка от „Олд Кроу“.

— Бих го ударил и с пълна, ако можех да си я позволя.

На разпита в Портландското полицейско управление, на който беше подложен, след като поизтрезня, Брайтбой не можа да добави много към онова, което вече беше известно за смъртта на Джуд, а Шейки не пожела да повдигне обвинение срещу него с аргумента „Джуд не би искал да го правя“. Но от друга страна, Джуд беше мъртъв, а и не той бе цапардосан по главата с бутилка от „Олд Кроу“.

Запазиха легло за Шейки в един от приютите и персоналът се съгласи да го наблюдава за признаци на мозъчно сътресение. Той изглеждаше спокоен, докато говорехме за Брайтбой, но един приют за спешно нуждаещи се не ми изглеждаше като най-подходящото място за човек, който се възстановява след нараняване на главата. За късмет, се случи така, че Терил Никс бе един от озовалите се първи на мястото на нападението полицаи и двамата с него се споразумяхме да видим дали не може да се направи нещо за преместването на Шейки по-напред в списъка на чакащите жилищно настаняване в отплата за положените усилия за откриването на Брайтбой.

Полицията продължи да разпитва Брайтбой за Джуд и за онова, което можеше да е видял или да не е видял в мазето. Брайтбой не се оказа много полезен в това отношение — не поради нежелание, а защото не бе видял нищо друго, освен трупа на Джуд и съответно възможността безнаказано да се възползва от всичко, което той бе притежавал. Ченгетата можеха да го обвинят в дребна кражба, защото общата стойност на парите и вещите, които бе взел от мазето, беше по-малка от 500 долара, и за непозволено влизане в евентуално местопрестъпление, но накрая беше решено просто да го изхвърлят отново на улицата. Съдът и системата за лишаване от свобода и без това бяха пренатоварени, а краткото пребиваване зад решетките едва ли щеше да въздейства на Брайтбой по какъвто и да било начин.

Мейси се присъедини към Никс, докато бях в болницата, и аз й споменах автобусните билети и книгата за църковна архитектура.

— Какво, по дяволите, би правил човек като Джуд в Проспъръс? — каза тя.

— Знаеш ли — отвърнах, — това бяха почти дословно и моите думи.

— Нека позная. Ще посетиш Проспъръс в близките дни.

— Може би.

— Говорих с моя началник и той е на мнение, че всичко това просто усложнява нещата, в които не би трябвало да се задълбочаваме. Имаме си достатъчно работа за следващите дванайсет месеца и без да добавяме Джуд в списъка. Той смята, че е по-добре засега да не се занимаваме с него. Аз обаче ще продължавам да се интересувам от случая. Ако откриеш нещо солидно, кажи ми. Терил?

Тя се обърна към Никс, за да чуе какво мисли той. Не можех да не се възхитя от начина, по който работеше. Имаше детективи, които не биха си направили труда да включат обикновен полицай в такъв разговор, още по-малко пък да искат мнението му. Потенциалната обратна страна на монетата бе, че така детективът рискуваше да го вземат за нерешителен или да създаде ситуация, при която полицаят да се почувства в правото си да казва своето некомпетентно мнение, без да го питат, ала бях с впечатлението, че Мейси едва ли ще има подобни проблеми. Тя не даваше твърде много. Даваше точно колкото трябва.

Никс тръгна по пътя на най-малкото съпротивление.

— Колкото повече го премислям, толкова повече ми се струва, че Джуд е увиснал на въжето по свое желание. Говорих с един от психиатрите в Центъра за психично здраве. Той каза, че е страдал от депресия почти през целия си живот. Това била и една от причините да не може да задържи никоя от постоянните квартири, които са му намирали. Просто изпадал в депресия и се връщал на улицата.

Разбирах позицията им. Джуд не беше хубавичка студентка, медицинска сестра или обещаващ гимназист, а докладът за смъртта му, макар и непълен, вече беше написан и приет. Случвало се бе и на мен едно време.

— Някой попита ли Брайтбой за нож? — Все още ме глождеше въпросът как Джуд е срязал въжето, ако изобщо го бе срязал той.

— Мамка му — каза Мейси.

Отиде настрани и се обади по телефона. Когато се върна, изглеждаше угрижена.

— Брайтбой имаше джобно ножче у себе си, когато го хванахме, но каза, че си било негово. Не си спомняше да е виждал на мястото нож. Но може да лъже, а и признава, че докато е бил в онова мазе, повечето време е бил мъртво пиян. Не мисля, че помни много, ако изобщо помни нещо, дори когато е в най-добра форма.

Мейси сякаш искаше да убеди по-скоро себе си, отколкото мен. Оставих думите й без коментар. Семето беше посято. Ако пуснеше корени, толкова по-добре.

Тя си тръгна заедно с Никс. Гледах след нея, докато се отдалечаваше. Минаващият по коридора лекар — също.

— Леле! — каза той.

— Да — отвърнах, — и аз съм на същото мнение.

Следващия път, когато видях Мейси, умирах.